Леон се събуди в болнична стая. Първото нещо, което видя, бяха флуоресцентните лампи по тавана, които осветяваха стаята по потискащ и тягостен начин. Зрението му беше размазано и неясно и тялото му все още го болеше, но несъмнено болката бе по-търпима от преди.
Когато зрението му най-сетне се оправи, той огледа стаята. Грахово зелените стени бяха голи и скучни, а срещу леглото на Леон имаше още две, които бяха празни. На малката масичка до леглото му имаше ваза с цветя и картичка, вероятно от Жак. Леон нямаше идея колко е часът, нито кой ден е. Не знаеше дали са минали часове, дни или дори месеци от случката, която сега си спомняше толкова ясно.
"Връщах се от пощата, след което се отбих до банката...После си поръчах платна, след което отидох за кафе и оставих картината си в галерията. Пресякох улицата, появи се ярка светлина, попаднах в небитието, видях...Анастасия...уж?" мислеше си той, докато се опитваше да нареди всяко парче от пъзела, в който се беше озовал. Беше толкова сигурен, че това момиче беше Анастасия, но защо тя не си спомни за него?
" Опциите са две...Или след всички тези години просто ме е забравила, или просто...не е тя?".
Реши да спре да мисли за това, тъй като това не беше най-големият му проблем. Погледна към прозореца и се намръщи - беше следобед. Искаше му се да види гледката навън, отново да се чувства свободен, но беше затворен в тази малка стая с потискаща обстановка. Доби смелост и погледна надолу към тялото си и се навъси. Единият му крак беше гипсиран, а другият бинтован. В ръцете му бяха забити абокати, а върху лицето си усещаше бинтове. Движенията му бяха ограничени предимно от болката и се чувстваше като опакована в пакет кукла.
Изведнъж вратата на стаята се отвори и в стаята влезе висока и слаба медицинска сестра с посивели коси. По изпитото ѝ лице се виждаха бръчки, които ѝ придаваха изморен, но въпреки това добродушен вид. Беше облечена в бяла униформа и носеше бинтове, множество бутилки с незнайни течности и спринцовки. Леон нямаше сили да ѝ каже каквото и да е, затова просто се изкашля тихо и я погледна, чакайки реакция.
Когато видя Леон, очите на сестрата се разшириха и с широка усмивка тръгна към него.
- Ти си се събудил? Толкова се радвам! - каза тя и започна да го преглежда - Аз съм Беатрис и ще се грижа за теб, докато не се възстановиш. Надявам се нямаш против?
Леон се засмя.
- Разбира се, че нямам. Но имам няколко въпроса.
- Давай направо.
- Коя дата сме? - попита той и почувства лек страх от отговора.
- Двадесет и пети май, миличък. Тук си от повече от 10 дни, но ще те изпишем до седмица!
Леон си отдъхна. Облекчи се, че не са минали месеци, а дни, но знаеше, че е изпуснал изложбата. Чудеше се как е провървяло и какво са помислили хората за картината му, чудеше се как Анаис се е справила. Искаше му се да види нейната картина, но вместо това се озова в болнично легло, което дори не беше удобно според неговите предпочитания.
- Някой идвал ли е на свиждане?
- Едно русокосо момче, то ти остави тази картичка. Придружаваше го и две красавици, едната беше с черна, другата с кестенява коса.
Леон се усмихна.
- Ами цветята?
- Тях ги оставих аз, исках да придам малко атмосфера. Разбрах, че си художник, а тази стая определено щеше да убие музата ти - засмя се Беатрис, докато сменяше превръзките на Леон.
Леон изпитваше болка, но веселият характер на медицинската сестра го разсейваше и разведряваше. Радваше се, че толкова любезна жена се грижеше за него.
- Е, готов си! Имам още работа и ще тръгвам, но ще се върна до час с храна. Нали си гладен, миличък?
- Все още не, но ще огладнея скоро - засмя се Леон и отпусна глава върху възглавницата - Ако не заспя отново.
- Не ти ли омръзна да спиш? - каза Беатрис шеговито, излизайки от стаята.
Леон отново остана сам, но този път беше в много по-добро настроение. Почувства се по-спокоен и облекчен, тъй като сега знаеше, че не е изгубил много време.
" Явно имам късмет", отдъхна си той и затвори очи, но тихо почукване на вратата го сепна.