The New Hunter

Глава петнадесета.

-Обожавам Коледа. – Възкликна момичето, гледайки светлините на града. Намираха се на един покрив в края на красивия Денвър. Гледаха града и малките хора в него. – Ами ти?
-Предполагам. Ние не празнуваме особено. Ако не сме на мисиля, обикновенно просто стоим в стаите си.
-Но Коледа е празник за семейството, защо не правите нещо заедно? – Попита тя, докато все още се беше съсредоточила в коледните светлини по улиците.
-Ние го правим и през останалите 364 дни в годината. Не ни е нужен повод.
Селестия се замисли. Може би беше прав за себе си, но тя все още мислеше, че трябва да направи нещо.
-Тогава какво ще кажеш за украсата? – Тя го погледна с надежда в очите си.
-Не го правим често. Ако момичетата не са прекалино мързеливи, слагат голяма елха в дневната. Но иначе нищо специално.
Селестия се разочарова. Обичаше да вижда цялата украса. Връщаше я във времето, в което цялото ѝ семейство беше на едно място. Всички бяха живи.
-Нека украсим. Моля те. – Тя го погледна.
-Какво?
-Да украсим. Като герлянди, лампички и елхи и играчи и... – Тя едва си поемаше въздух от вълнение.
-Хей, успокой се. – Тай се засмя и хвана раменете ѝ. – Ще видя какво мога да направя.
Тя се усмихна ентусиазирано и започна да подскача. Не се беше чувствала толкова щасливла от години. Не беше сигурна дали заради Коледа или заради Тай. През последно време се усмихваше по-често от целият си живот до сега. Може би започваше да изпитва симпатий към него, въпреки, че знаеше, че ен трябва. Щеше да бъде наранена. Той никога нямаше да я обича. Знаеше го, но не искаше да е истина.
-Може ли да ти задам един въпрос? – Той бе върнал погледа си към града.
-Разбира се. – Тя също се подпря на парапета и се усмихна леко.
-Какво е станало с вашите?
Усмвивката ѝ помръкна. Не обичаше да говори за това. Никак даже. Миселше дали да отбегне въпроса. Прекалено болна тема беше за нея. Но все пак заговори.
- Беше отдавана, но още си го спомням ясно като бял ден. Бяхме си вкъщи. Аз както винаги спорех с брат ми за нещо напълно безсмислено. Родителите ни бяха в кухнятя и приготвяха обяда. Трябваше да има барбекю на квартала. Както по филмите. – Тя се засмя горчиво при спомена. – Всичко беше спокойно, когато някакъв тип влезе. Дори не беше маскиран. Той започна да страля по родителите ми. Напълни ги с олово. След като приключи с тях тръгна към брат ми. През цялото време аз бях на стълбите и наблюдавах. Помислих си, че ще погне и мен, но той просто ме подмина. Последвах го тихо до стаята на брат ми и видях как го застреля директно в главата. След, което се обърна към мен и ми каза „Обади се на полоцията. Твоето време не е сега" Така и не разбрах какво е имал впредвид, но когато казах на полицате това и как е изглеждал те го помислиха за посттравматичен стрес и, че това е въображението ми. От тогава обикалям по психолози, но никой не иска да ме задържи. Просто ме мислят за напълно луда и ме зарязват.
-Защо продължаваш да ходиш на лекари, при положение, че нямаш нужда от тях? – Тай попита.
-За да баба да бъде сигурна, че съм добре. Въпреки, че не го казва, знам, че тя също ме мисли за луда и се притеснява за мен. По-спокойна е когато има мнението на специалист.
-Но така не се ли чувстваш гадно?
-Не е важно как съм аз. Искам баба да е спокойна. Тя ми остана само.
-Напротив. Вече имаш мен. – Той се усмихна. – А това как се чувстваш ти, е от голямо значение за мен.
Тя го погледна и се приближи за топла прегръдка. Никога не е имала приятел като него.
-Е, ще украсяваме ли? – Той попита, докато още обгърщаше мъничкото ѝ тяло с ръцете си.
-Нека останем още малко. – Тя зарови по-дълбоко главата си в мекия винен пуловер.
Тай се засмя.
-Разбира се.
Двамата просто седяха и си мислеха. Определено им беше приятно, но не можеха да си обяснят защо.
-Никога не съм имала приятели. – Изведнъж проговори. – Опитвала съм се, но всички страняха от мен. Може би беше, че започнах да пуша на 13 или пък това, че приличах на зомби в лицето. Но никога не е имало човек, който да ме изслуша. Да ми даде прегръдка, когато имам нужда или просто да ми се усмихне. Странно е нали. – Тя се засмя сухо.
-Аз пък никога не съм ходил на училище. Всичко учим в къщата. Езици, бойни изкуства ,как да стреляме или пък как да пишем. Всичко това учихме в продължение на век може би. Нямахме контакт с външния свят. Просто тренирахме и учехме. Но пък се подкрепяхме един друг.
-Това ме депресира още повече. – Тя се засмя.
-Добре тогава. Как изглеждаха вашите?
Тя го погледна и се усмина леко.
Татко беше с черна коса и кафяви очи. Беше доста привлекателен за възраста си. Много обичах да ме вдига до високия шкаф, за да взема бонбоните. После мама ни се караше и му дърпаше ушите. Майка ми от друга страна беше със светло сини очи. Пълна противоположност от тези на татко. Косата ѝ беше кестенява и изглеждаше горе долу както мен. Много приличам на нея. Колкото и да се опитвам да го скрия. Брат ми приличаше на татко. Беше година по-голям и беше типичен по-голям брат. Винаги ме тормозеше и крадеше сладкишите ми. Въпреки това го обичах. Имаше хамстер на име Тото, който беше ужасно дебел . – Тя се засмя. – Джейк го беше поставил на диета, но той взе че умря от глад. След това брат ми се отказа от животните.
- Ти обичаш ли животни?
-Да. Обичам котките. – Тя се усмихна. – Тогава не чувствах нищо друго освен радост. Бях щастлива.
Тай я поглена.
-А какво чувстваш сега?
Чувстваше, че може да му се довери напълно и да му каже абсолютно всичко. Включително и това, че може би започва да го харесва. Може би ѝ допадаше миризмата на джинджифил и канела, която идваше от него. Или това, че свири на китара. Може би, това че я изслушваше и прекарваше време с нея. Може би просто харесваше него.
Селестия го погледна в очите с усмивка на лицето и върна вниманието си на светлините заляли града, без да му даде отговор.