Смяташе, че усмивката само при мисълта за него е глупав мит.
Но ето, сега стоиш, усмихната до уши и прелиташ бавно през всеки спомен омаян с неговия аромат и лик.
И понякога има прекалено малко спомени, за които да се усмихваме, но все пак усмивката не слиза от лицата ни. 😊 Какво ще кажете за стихчето?