Тръгнах към вкъщи и по пътя реших да звънна на Хана.
-Ало Хана, предложението за довечера важи ли още?
-Разбира се. Хайде с Рая ще те чакаме в бара. Съгласна?
-Съгласна.
Прибрах се, за да дремна малко, защото за довечера трябваше да съм отпочинала. Още с влизането се засякох с майка ми.
-Къде беше? Не си се прибирала от вчера.
-Загриженост ли проявяваш?-изненадах се.
-Аз съм ти майка, момиченце...
Не се стърпях и я прекъснах:
-Сега се сети, че имаш дъщеря.-хвърлих ключовете си и я бутнах, за да мина.
-Нямаш право да ми говориш така, Кристина. Искам да знам къде беше?
-Сериозно ли искаш да знаеш?-казах, присвивайки очи.
-Да, искам.
-Ок тогава, сама си го търсиш. Бях с моето момиче.
Очите на майка ми (хахаха майка ми, звучи толкова нелепо) се разшириха и тя се втренчи в мен.
-Твоето момиче? Ти си....
-Ето, това доказва колко се интересуваш от мен. Защо изобщо се занимавам с теб, разкарай се.-отидох в стаята си. Заключих вратата и оставих телефона си на шкафчето до леглото.
-Хахахаха загрижена, майка ми?Какъв виц само.-засмях се с глас.
Легнах си и макар че беше следобяд, заспах...
-Мразя те, Кристина, мразя те...-крещеше Дари.
-Съжалявам Дари, прости ми.
-Не искам да те виждам. Изчезвай!
Събудих се от звъненето на телефона. Протегнах се към шкафчето, за да го взема, но се хвърлих от леглото.
-Ауч...
-Кристина?
-Да.
-Хахаха това е най-сранното започване на разговор.-каза смеейки се Хана.- Не си забравила, че ще излизаме, нали?
-Не, не съм.
-Ок. След половин час с Рая те чакаме в бара. Bye.
-Bye.
Отидох в банята за да измия лицето си. Погледнах се в огледалото:
-Какъв беше този сън, по дяволите?-запитах отраженито си.-Каква ли глупост съм направила, било то и на сън, за да ми се разкрещи по този начин моят Ангел?
Не е трудно да предположите, че не получих отговор.😁😁😁😁
А и нямаше да мисля цяла вечер за един сън. Важното е, че в реалността всичко беше наред.
Излязох от банята и отидох в хола. Очаквах майка ми да е там, но нея я нямаше. Сигурно и разговорът ми с нея е бил сън. Разбира се, само на сън стават чудеса. А това на майка ми да ѝ пука за мен, си е осмото чудо на света. Както и да е. Облякох тъмносиня риза на каре, дънки и излязох. Следообедният сън ми се отрази добре и сега кипях от енергия.
Когато влязох в бара, веднага забелязах лилавата коса на Хана и зелените кичури на Рая. Двете седяха на едно от крайните сепарета и очевидно спореха за нещо.
-Розови...-Хана почти крещеше.
-Не, зелени!-беше категорична Рая.
-Ъъъ здравейте.-казах несигурно, защото не исках да се меся в спора им.
-Хей, Кристина.-каза приветливо Хана.
Рая само вдигна ръката си. Предпочиташе да поздравява с жестове, а не с думи. Не я виня.
Седнах до Хана.
-Кристина, кажи на тази дебела глава, че розови кичури ще ѝ отиват много повече от зелените.-Хана отново подхвана спора.
-Не съм на "ти" с кичурите, но с питиетата ме бива много.-опитах да сменя темата.-Мисля да си поръчам текила.
-Сериозно начало. Аз ще пия нещо по-така... Например "Мохито".-каза Хана.-Отивам да поръчам. А Рая, не те питах, за теб какво?
-И за мен текила.
Рая беше забила поглед в масата.
-Кефят ме зелените ти кичури.-казах, за да разведря атмосферата.
Рая вдигна глава.
-Благодаря. На партито не се запознахме както трябва.-тя ми подаде ръка.-Аз съм Рая.
-Приятно ми е, аз съм Кристина.
-Оууу вече се завързват приятелства.-казах Хана и остави питиетата.
-Наздраве за това, че Рая е в града.-вдигна тост Хана.
-Наздраве.
Как обичам дрънченето на чаши, на фона на хубава музика.
-Тази група е жестока.-отбележих.
-Да, мега яките са. Често свирят тук.-добави Хана.
Започнахме да говорим. Отначало само аз и Хана, а след като питието в чашата на Рая свърши и тя се включи в разговора.
-Ти и онова момиче, заедно ли сте?-попита Рая.
-Да, с Дари сме заедно.-отговорих веднага.
-Ясно...
-Хейй, виждам, че чашите ви са празни. Още по едно?-каза някакво момче.
-Не мерси.-отговори мрачно Рая.
-Недей така де, сладурче.-продължи момчето. Отиде до бара и се върна с пълна чаша:
-Заповядай.-каза и седна до нея. Харесваш ми. Имаш ли си гадже?-попита, приближавайки се още повече.
Аз и Хана очаквахме отговорът ѝ.
Рая взе чашата и изсипа напитката върху нахалника.
-Хахахаха.-засмя се Хана.
-Сори, не си мой тип.-добави Рая.
-Ето номерът ми, ако размислиш...-той извади химикалка и го написа на една салфетка.-Звънни ми, може да се прекараме страхотно.
-Ти глупак ли си?-не можах да се сдържа.- Момичето каза, че не те харесва. Хайде чупка.
-А ако не искам да си тръгна?
След предателите, най-противни ми бяха наглеците. А този определено беше много нагъл.
-Сега ще ти помогна.
Той се изправи. Вече бях бясна и на всяка цена щях да го разкарам от тук. Отидох до него и го сграбчих за яката.
-Махай се преди да си пострадал❗
-Ти, май много си вярваш?
Ударих го с глава.Той залитна и се подпря на съседната маса, а от носа му потече кръв.
-Искаш ли да ти покажа, колко още си вярвам?
-Добре разбрах те, умееш да се изразяваш доста ясно.-каза той, държейки ръка на носа си.
-Този номер ще ти трябва ли?-попитах Рая.
-Не, разбира се.-категорична беше тя.
-Ето салфетка за кръвта.-хвърлих му я. Той я взе и си тръгна.
-Щях да се справя.-каза Рая.
-Знам, аз просто помогнах. От мен толкова за днес. Изчезвам.
Погледнах телефона си. Пет пропуснати от Дари. Реших да ѝ звънна.
-За какво го носиш този телефон?-започна да ме хока.
-Спокойно. Не съм го чула.
-Къде си?
-Сега излизам от бара. Ако не ти се спи, може да мина през вас да се видим за малко?
-Добре, звънни като си долу.
Часът беше 23:30 и улиците бяха пусти. Всъщност предпочитах да са пусти, отколкото пълни с хора.
Стигнах до блокът на Дари и ѝ звъннах. Тя слезе.
-Здравей, липсваше ми.-каза докато ме прегръщаше.
-Не сме се виждали от следобяда.
-Няма значение, липсваше ми. Аз не ти ли?
-Разбира се, красавице.
-Може да поседнем на пейката.-предложи тя.-Е, разказвай. Как мина вечерта?
-Нормално. Говорихме, пихме, затворих устата на един нахалник...
-Ясно, пак си се била.-Дари погледна встрани.
-Какво има?
-Ще спреш ли някога да си създаваш проблеми?
-Не беше нещо особено...
Тя ме прекъсна:
-Помниш ли, когато те наръгаха, ами, когато Марк те преби... Страх ме е Крис, страх ме е, че някой ден ще остана само с някакви шибани спомени, в които не спираш да ме целуваш по челото, не спираш да повтаряш колко прекрасна усмивка имам, не спираш да ме целуваш и след всяка една силна прегръдка да повтаряш, че ме обичаш. Мамка му, страх ме е целувките ти да не са последният спомен останал от теб.
-Хей, ела тук.-тя сложи глава на ромото ми.-Обещавам, няма да ходя никъде...
◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾◾
Посвещавам тази глава, на един много скъп за мен човек. Човек, за когото бих направила ВСИЧКО. Човек, който винаги е бил до мен каквото и решение да взема. Най-ценният човек в моят живот. Това, че те познавам, е най-хубавото нещо в този така грозен свят.
П.П: И не забравяй: "Обещавам, няма да ходя никъде..."
13.04.2016г. 01:16ч.