Дните минаваха, но изглежда, че спомените ми изобщо нямаха намерение да се завръщат. В главата ми продължаваше да е пълен хаос и всеки път щом се правех опит да си спомня нещо, главата ми ме заболяваше и трябваше да се откажа. От време на време се появяваха определени картини от миналото, но само за части от секундата и не беше възможно дори да ги запомня.
За пореден път някой почука на вратата ми и влезе още преди да отговоря дали може. За разлика от предния път, този път влезе сестрата, а не дежурния лекар. Поздрави ме и ме попита как съм. Отговорих й както обикновено-с едно простичко "Добре.".
Вече можех да се изправям в седнало положение и затова се надигнах от леглото и се облекнах на възглавницата. Като по чудо, тялото ми се оправяше.
-Имаш гости.-извести ме сестрата и след секунда през вратата влезе онова момче, което така и не можех да си спомня. Името му беше Кай.
За моя изненада, той не беше единствения ми посетител днес. След него в стаята се появи и възрастна жена на средна възраст. Беше официално облечена, а косата й беше на стегнат кок отзад. Не я познавах.Но очевидно тя ме познаваше. Виждах леко състрадание в очите й, но само толкова. Нямаше друга емоция.
-Здравей, Сел.-каза ми Кай и леко се усмихна.-Съжалявам, че не съм идвал скоро, нямах възможност.
-Всичко е наред.-отвърнах и отново погледах към непознатата жена пред мен. Кай очевидно разбра, че очаквах обяснение.
-Сел...-каза и се закашля. Сякаш не беше сигурен как ще реагирам на предстоящото.-...Наистина не ме бива много в обясненията, така че ще карам направо. Това е майка ти.
Не знаех как трябва да реагирам на това. Затова просто се усмихнах леко, надявайки се, че тя ще започне разговора първа. Тя направи знак на Кай да ни остави насаме и той на секундата излезе, известявайки ни, че ще бъде отвън.
След затварянето на вратата, ситуацията стана още по-неловка. Жената пред мен, или по-точно майка ми, изглеждаше така сякаш изобщо няма желание да ме доближава. Аз пък, за разлика от нея, исках да си поговорим.
Исках да я опозная.
-Не си те спомням. Имам амнезия.-започнах аз докато тя сядаше на един стол до леглото ми.-Но нека да започнем от самото начало. Разкажи ми за себе си, както и за мен. Може би това ще ми помогне да си възвърна паметта.
Известно време тя ме гледаше и си помислих, че се чуди откъде точно да започне с разказването, но от устата й излязоха съвсем различни думи, които изобщо не очаквах да чуя.
-Това, което направи, беше много глупаво.-каза строго.
Все още не ми беше много ясно какво всъщност се беше случило с мен. Доколкото разбрах от лекарите, съм се нагълтала с доста силни хапчета поради душевни проблеми, но те не са ми повлияли никак добре, станало ми е лошо и ме е блъснала кола. Гадното е, че нямах идея с какви душевни проблеми съм се борила. Чудех се какво ми е причинило толкова много болка, че да реша да взимам успокоителни.
-М-моля?
-Чу ме. Опита се да избягаш от задълженията си, но не успя.
-Какви задължения?-попитах настоятелно.-Не знам за какво говориш.
Тя погледна часовника на ръката си и приглади костюма си, който си беше абсолютно изгладен. Въздъхна и лицето й изведнъж стана малко по-ведро, сякаш се радваше от факта, че няма да седи дълго при мен.
-Виж, не искам да се тревожиш за това сега. Почивай си и се възстановявай. Като се оправиш, ще си говорим пак.-Тя стана и си взе чантата.-Полетът ми е след час и трябва да тръгвам. Връщам се в Щатите за малко, скоро пак ще те посетя.
На лицето й се появи престорена усмивка и излезе от стаята ми още преди да успея да кажа нещо. Честно казано, очаквах от от този разговор да излезе нещо много по-хубаво-да разбера коя съм. За съжаление, единственото, което разбрах е, че майка ми не е най-милия човек на света.
Очаквах Кай да влезе, но очевидно беше решил да закара майка ми до летището. Изведнъж страшно много ме заболя главата, може би се бях претоварила, затова отново легнах и потънах в дълбок сън.
***
Седмиците се нижеха наистина бавно в болницата. Поне за мен. Хубавото беше, че скоро имаше шанс да ме изпишат, защото се подобрявах. Дори можех да се движа с патерици, защото счупването на единия ми крак все още не се беше оправило напълно.
Излязох в градинката на болницата за първи път досега и може би това беше първия път в живота ми, в който оцених свежестта на чистия въздух. Не исках повече да се връщам в стаята си, чувствах се като затворник между тези четири бели стени. Природата навън беше прекрасна.
Бавно слязох по стълбите и се огледах. Повечето пациенти бяха излезли навън и се наслаждавах на хубавия топъл ден. Едни седяха на пейките, втори се разхождаха, трети си говореха с близките си, които бяха дошли да ги посетят.
Тръгнах по една от алеите и осъзнах, че аз бях единствената, която беше сама. Сведох глава, защото се почувствах гадно, но изведнъж мярнах познато лице. Кай ми махаше отдалече. Бях напът да тръгна към него, но чух някой да вика името ми. Преди да се осъзная кой всички около мен ме вика, някакво непознато момче се нахвърли на врата ми.
-Сел, толкова се радвам, че си добре!-каза ми, а аз веднага го избутах от себе си.-Какво ти става?
-Ами ти. Кой си и защо, по дяволите, ме прегръщаш?!
Момчето изглеждаше на моята възраст и носеше маркови дрехи. Можех да се закълна, че семейството му е богато. Веднага щом видях физиономията му, обаче, разбрах, че съм го наранила с думите си.
-Съжалявам, просто не си те спомням.-казах по-тихо.-Изгубих паметта си. Може преди да сме се познавали, но сега не знам кой си.
-Можеше да започнеш с това. Казвам се Джош.-засмя се той и забелязах трапчинките му.-Щях да дойда да те видя по-рано, скъпа, но се наложи да пътувам извън страната с родителите си. Щом разбрах какво ти се е случило, веднага се прибрах.
При произнасянето на думата "скъпа", просто нямаше как да не зяпна. Какъв всъщност ми беше той?!
-Прекрасната ми годеница няма да е повече сама, аз съм тук.-Хвана ръцете ми и прибра един кичур коса зад ухото ми. Нещо в неговата усмивка ме плашеше.
-Годеница?
Той въздъхна и спря да ме гледа в очите. Мозъкът ми беше твърде объркан, за да разбере какво става.
-Да, сгодихме се малко преди инцидента ти. Но това няма значение, няма да избързваме докато не се оправиш напълно.
През цялото време си мислех, че преди е имало нещо между мен и Кай, но очевидно съм се заблуждавала. Джош е бил моето момче. Зарадвах се, че поне това вече беше ясно.
С крайчеца на окото си забелязах, че Кай доста се беше приближил до нас и очевидно беше чул всичко. Не изглеждаше никак доволен. Джош ме прегърна отново и, не знам защо, се почувствах виновна.
Измъкнах се от Джош с извинението, че трябва да се прибирам и той скоро си тръгна. Изчаках го да излезе напълно от градинката през болницата и тръгнах към Кай. Той ме достигна по-бързо.
-Смятах те за по-умна.-каза ми ядосано.-Той те излъга. Ти изобщо не си му годеница, дори не съм сигурен дали сте били гаджета. Той се възползва от безпомощното ти положение, има шанса да те манипулира и го прави. Виж какво, познавам го добре и знам на какво е способен. Джош те лъже!
-Ами ако ти си този, който лъже?-попитах. Личеше си, че Кай ревнува.
-Ама ти сериозно ли вярваш, че си сгодена за онзи? Ако вярваш, кажи ми къде ти е пръстена.
Инстинктивно погледнах ръцете си. Нямах пръстен.
-Може да е паднал по време на катастрофата.
Кай определено беше бесен.
-Да бе, да. Това са глупости. Сел, разбери, че той те използва. Нима ще повярваш на някакъв непознат, който се нахвърли да те прегръща преди малко?
-Извинявай много, но и ти беше непознат, които седеше до мен в стаята ми. По тази логика, не бива да вярвам и на теб.
Кай изглеждаше страшна разочарован от думите ми. Накрая просто се отказа.
-Вярвай на когото си искаш. Просто искам да те предпазя.
Оставайки ме сама, той си тръгна бесен и аз съжалих, че излязох точно в този момент навън.