Лактите ми бяха ожулени, усещах струйката кръв, стичаща се по челото ми.
Виковете на баща ми заглушаваха суматохата. Виждах как хората се събират около мен и този, който пое ударът на колата.
Сърцето ми биеше ожесточено, а ръцете ми трепереха, докато се надигах от земята.
- Луанна! Господи, скъпа, добре ли си? - баща ми нежно стисна лицето ми между топлите си длани и приклекна пред мен.
Изражението му бе вкочанено от изписаният страх в очите му. Усещах как всичко се повтаряше в умът му, как звукът от линейките, които ги отведоха, кънтеше из съзнанието му. Всичко бе изписано на изплашеното му лице.
Преглътнах.
- Добре съм... нищо ми няма. - проговорих тихо, стискайки ръката му.
- Божичко! - притисна ме нежно към гърдите си.
Погледът ми се насочи над рамото му.
Хората се бяха скупчили над непознатият. Виждах само дългите му, леко присвити встрани, крака.
Този човек ме спаси. Сега може би щях да съм с изпочупени кости, ако не бе изблъскал от пътя.
Отделих се от прегръдката на баща си и понечих да се изправя.
- Не бива да ставаш, скъпа. Ще извикаме линейка. - възпря ме татко.
Не го послушах.
Първото нещо, което забелязах, когато надникнах към пострадалия, бе разрошена платинено руса коса.
Момчето, лежащо на асфалта, изглеждаше на моите години.
Не можех да видя лицето му, защото бе положил ръце върху него. Чувах как псуваше дори сред глъчката от гласове.
- Добре ли сте? - се чуваше от устата на всеки.
Разбутах ги. Трябваше да му помогна. Да, не знаех какво трябва да правя, но щях да се опитам поне да го разсея, докато дойде линейката.
- Лу! Почакай! - баща ми викаше зад мен.
Застанах на колене до момчето. Ръцете му също като моите бяха ожулени. Дрехите му бяха покрити със стъкълца от колата. Тялото му бе превито на две.
- Разкарай се! - измърмори.
Свих недоумяващо вежди.
- Аз просто....
- Казах ти да се разкараш! - извика, карайки хората да ни погледнат изкъсо. Надигна се в седнало положение, но продължи да гледа към скута си.
- Кретен! Исках да ти благодаря. - с нотка на гняв казах.
- Е, аз не искам благодарности. - изръмжа в отговор, поглеждайки ме.
Повдигнах вежди.
От всякъде вече ми бе ясен.
Изпод ръкавите на черната му тениска се подаваха татуировки. На веждата му проблясваше пиърсинг, а очите му...
Очите му бяха като два блестящо сини скъпоценни камъка. Дълги черни мигли ги обрисуваха в рамка. Устните му, покрити с кръв, бяха сочни и плътни.
Или на кратко... Поредният сексапилен идиот, който се вземаше прекалено на сериозно.
- Добре! - станах и отново си проправих път през наблюдателите, които значително бяха намалели. Нямах намерение да лазя в краката на самовлюбен задник.
Потърсих с поглед Тейт. Не забелязвах нито него, нито онзи, с когото се бе сбил. Изпухтях.
Този път дори и аз нямаше да мога да го отърва от баща ми.
▬ஜ۩۞۩ஜ▬
Три дни по-късно...
Главата ми висеше от ръба на леглото. Долната ми устната ми бе притисната между зъбите.
Образа на онзи русокос задник постоянно изплуваше в съзнанието ми. От начало просто се питах как се бе озовал толкова близко до мен, че да успее да ме избута. Но постепенно въпросите бяха изместени от очите, от устните му...
Чертите му ми бяха познати, но не можех да се сетя от къде. Надявах се, че това бе причината постоянно да мисля за него.
Леглото проскърца, когато се измъкнах от завивките. Трябваше да подишам чист въздух.
- Ейдриън! - провикнах се, вървейки по коридора.
- Какво ? - показа рошавата си глава през вратата на стаята си. Очите му бяха зачервени и стоманеното синьо се губеше. Все още, когато видех мутрата му, се сещах за сцената в хотела.
- Хайде с мен до пицарията на ъгъла? - прокарах пръсти през косата си. Видимо всички от семейството ми бяха напрегнати след инцидента пред студиото. Случката носеше прекалено много спомени. Майка ми се бе заровила в работа, баща ми поемаше и клиентите на Тейт, а Ейд не се мяркаше извън стаята си, също като мен. Нуждаех се от нещо, което да разсее мислите ми за малко.
- Добре. Само да се облека. - той ме огледа, захапвайки вътрешността на бузата си. Имаше този отвратителен навик. - Добре си, нали ?
- Да, Ейд. Нищо не ме боли.
- Аз нямах това в предвид. - каза тихо. Той много добре осъзнаваше, че спомените бяха налегнали и върху мен, но не желаех да отварям тази тема.
- Знам. - обърнах се и се насочих към стълбите. - Ще те чакам отвън.
Учудващо за особата на Ейдриън не се забави, както обикновено. Бе обул черните джинси, за които мрънкаше, че му стискат, но продължаваше да носи. Косата му бе разрошена, тениската провиснала, а и сякаш се бе къпал с шишенцето парфюм.
- Ейдриън, искаш да остана без обоняние ли ?! - демонстративно стиснах нос. Той заключи входната врата и ме изгледа под мигли.
- Скъпа, това е Армани. Радвай се, че имаш удоволствието да усетиш такъв аромат! - започна да ръкомаха, докато вървяхме по тротоара.
- Да, който и ще ме умъртви. - прихнах да се смея.
- Така ли ? - извика. Разтвори ръце и ме дръпна към гърдите си. Затисна главата ми с длани, така че носът ми да опира в тениската му. Изпищях, опивайки да се измъкна.
- Сега да те видя, че умираш! - изсмя се. Наистина цялата му тениска миришеше ужасно на парфюм. Ощипах го и той ме пусна, търкайки корема си с намръщена физиономия.
- Голям си лигльо! - изкикотих се, продължавайки да вървя.
Пицарията бе точно на ъгъла между двете, съседни на нашата, улици. Затова се затичах и влязох вътре, бутайки вратата. Ухаеше божествено. Стените бяха в бежово, покрити с плакати и снимки на собствениците. Масите бяха наредени успоредно една на друга и почти всички бяха заети.
- Малко, черно, има го всяка жена. Що е то ? - Ейд цъфна до мен. Двамата се настанихме на масата до вратата.
- Не знам. Какво е ? - разгърнах менюто, не обръщайки внимание на опулената физиономия на Ейдриън. Понякога наистина се замислях дали не е бавноразвиващ се.
- Душа. - ухили се.
- А искаш ли да разбереш какво е "ритник между краката" ? - повдигнах вежда срещу него. Устните ми бяха извити в усмивка.
- Не, определено не, малката. - очите му проблеснаха и двамата се засмяхме.
Знаеше как де ме вбеси, но и също как да ме накара да се забавлявам искрено. Точно, затова го обичах.
Сервитьорката взе поръчките ни и двамата се заговорихме за различни неща. Скоро мислите ми бяха спрели да ме преследват. Бях спряла да се връщам в миналото, както и да си представям лицето на русокосия, който ме избута от пътя.
- Ще тръгваме ли ? - пита и подаде парите за сметката ни на момичето.
- Само да отида до тоалетна.
Плочките пред вратата на тоалетните бяха току-що измити. Не съумях да се хвана за стената преди кракът ми да се подхлъзне. Изругах под нос, но в мига преди да се пльосна на пода, някой стисна бедрата ми и ме повдигна.
Усещах нечий дъх по вратът си. Кожата ми изтръпна. Гърдите ми започнаха да се повдигат бързо и отчетливо.
- Писна ми да спасявам сладкото ти задниче. - прошепна познат глас. Стиснах зъби. Дръпнах се моментално от ръцете му.
- Тогава не го прави. - изсъсках, завъртайки се към лицето му. Блестящо сините му очи, които си представях последните три дена, ме изпиваха без никакъв укор. Как, мамка му, се оказа отново толкова близо до мен ?! Изобщо какво правеше тук?!
Той се подсмихна и отстъпи крачка назад.
- Името ми е Кейдън, кукло.- намигна ми и изчезна така, както се бе появил.
*Редактор : V. Parker George ( nothinginthemiddle) Благодаря ти за всичко! :*
*На снимката е Кейдън - Lucky Blue Smith <3
*Благодаря ви за прекрасните коментари! Ще се радвам да чуя какво мислите и за тази глава! <3