Лейтън
- Лейти, взе ли си електрическата четка за зъби?
Дорис крещеше толкова силно, че съм сигурна, че в цялото крило са я чули. Били беше подготвен с десет сака, но аз знаех, че ми е разрешено да взема само един. Затова се опитах да натъпкам любимите си дрехи и обувки, заедно с тоалетните ми принадлежности в малката чанта. Бях готова и се опитвах с дяволски усилия да издърпам ципа докрая.
- Излизай от стаята вече, Лейти.
- Дорис, кога ще спреш да ме наричаш Лейти?
- След като хванеш полета за Феърфакс.
- Което ще стане, ако спреш да ме пришпорваш.
Отворих вратата на досегашната си стая. Дорис седеше отпред и това бе един от рядките случаи, в който не беше с бяла престилка и манто. Тя ме огледа, усмихна се широко и ме придърпа в силна, задушаваща прегръдка.
- Толкова си красива, Лейти.
Извъртях очи заради това галено име. Все пак обичах ужасно много Дорис и Били, те бяха като майка и баща за мен. Обгърнах я с ръцете си нежно.
- Ще ми липсвате много.
Казах, когато и Били се появи зад нея. Той се присъедини към прегръдката, а Дорис започна да се разплаква.
- Дорис, недей, обеща ми без сълзи.
Отделихме се, а тя започна да бърше очите си и да премигва, опитвайки се да сдържи напиращите чувства.
- Иска ми се да не заминаваш, скъпа.
- И на мен. Но не мога.
- Погледни го от добрата страна, мила, момиченцето ни може да си намери работа като служител на ДЕА.
Каза Били и се усмихна укоражително на съпругата си, като я прегърна през рамо. Беше прав. Ако си намерех работа в ДЕА, щях да се върна в Пентагона при тях.
- Хайде, момичета, да вървим. Имаме полет за хващане.
С тези думи Били хвана сака ми и го преметна през рамото си. Аз и Дорис вървяхме до него по коридора, напът да излезем от крилото с общежитията. Всички бяха напуснали стаите си, работните си места, столовата, дори тоалетните бяха празни, защото ме изпращаха. Когато влязохме във фоайето на Пентагона, всичките колеги на настойниците ми започнаха да пляскат и да викат "Ето я нашата Лейтън!". Минавах през всичките тези хора, сред които израснах, за да ги прегърна и евентуално да се сбогувам с тях, защото това можеше да е последната ни среща. Насочихме се към терминала за самолета, с който щях да пътувам. Беше частен полет на авиокомпанията на ЦРУ. Имаше още няколко души с мен, но не бяха от нашето крило и не ги познавах. Излязохме на терминала и Били и Дорис ме прегърнаха за последното, тъй като не можеха да продължат нататък. Взех сака си и го сложих на рамо.
- И да се обаждаш.
Извика през сълзи Дорис.
- Лек полет, миличка.
Добави Били и с жена му останаха да гледат как се отдалечавам. Едно момиче вървеше пред мен, носейки своя багаж. Следвах я, защото най-вероятно беше от пътниците. Ръкавът на самолета бе спуснат и едно момче се качваше. Пред стълбите седяха мъж и жена и сканираха с устройства всеки качващ се. Момичето пред мен подаде сака на мъжа, а жената я сканира. Взе багажа си и се качи вътре. Аз погледнах за последнo хората, които ме отгледаха. Дорис ми махаше, а Били се усмихвашe. Сканираха ме и взех сака си отново.
- Номер дванадесет, г-це.
Това бе номерът на мястото ми. Самолетът не беше голям, сигурно имаше двадесет места най-много. Качих се и затърсих дванадесет. Беше в дъното. Както предполагах, превозното средство бе малко и имаше само единични места, така че всеки беше до прозореца. И всъщност местата бяха дванадесет. Заех мястото си и закопчах колана си. Сака ми сложих на мястото за ръчен багаж. Не си бях взела книга или нещо. Само телефонът ми, който включих на самолетен режим. На мястото до срещуположната страна седеше момчето, което видях да се качва. То имаше кафява коса и перчем, а щом се обърна към мен, забелязах тъмните му, абаносови очи. Мисля, че видя, че го оглеждах.
- Аз се казвам Келвин.
Той подаде ръката си към мен. Коланът малко ме затрудни, но успях да подам своята.
- Лейтън Стюард.
- Приятно ми е да се запознаем, г-це Стюард. Как е в ДЕА?
- Откъде знаеш, че съм оттам?
- Всеки познава Били и Дорис Стюард, Лейти.
- О, не. Не ми казвай, че знаеш и галеното ми име.
- Всъщност налучках, но щом ти харесва.
- Не, не, не. Да не си посмял, Келвин...
- Матис. Името ми е Келвин Матис.
- Матис като Александър Матис?
- Ето затова ти говоря... Родителите ти са най-известните в ДЕА, а моите най-известните в АЛЕК. Ужасно е.
- Чуваш ли се? Баща ти е легенда.
- Твоят също.
- Всъщност родителите ми починаха, когато бях малка. Били е брат на баща ми и затова двамата с Дорис ме отгледаха.
- Съжалявам, не знаех.
След неговите думи се чу гласът на стюардесата, която казваше да настроим мобилните си устройства на самолетен режим и да закопчаем коланите. По уредбата се чу и пилотът.
- Здравейте, уважаеми пътници. Аз съм Фери Харис и съм вашият пилот. Надявам се полетът да е лек и ви пожелавам приятно пътуване. Ако се нуждаете от нещо, може да попитате стюардесата ни, г-ца Лили Чо.
С това речта му приключи и самолетът започна да набира скорост. Турбуленциите бяха леки и кратки и най-сетне летяхме.
- Хей, Лили, има ли фъстъци?
Някакво момче отпред се извика. Азиатката го дари със смразяващ поглед и му занесе един пакет. След това достави още няколко поръчки. Келвин поиска кола, а аз вода. Донесе ни напитките, а аз жадно отпих от бутилката, тъй като устата ми беше пресъхнала.
- По-полека, Лейти, ще се задавиш.
След като каза това ми се прииска да му отвърна, но не можах да измисля достатъчно добър прякор за него. Затова просто погледът, който му хвърлих, беше убийствен.
- Лейти звучи кучешко.
Признах, докато завъртах капачката на шишето с вода.
- Има нещо кучешко в теб, права си.
- Келвин, осъзнаваш ли, че тукo-що ме нарече куче?
- Напълно да, Лейти.
Господи, това ме изнервя повече отколкото трябва.
- Слушай, Матис, осемнадесет години живея с този прякор, ако го прехвърлиш във Феърфакс, ще те убия.
- Разбрано, шефе. Успокой се де. Кой знае какво казах, а ти куршуми ми хвърляш с тези змийски очи.
Змийски очи? Аз нямам змийски очи? Те са просто зелени.
- Какво им е на очите ми?
- А, не, нищо. Перфектни са си.
Келвин изстреля бързо и се обърна напред. Усмивка напираше да разтегли устните и на двама ни. Той реши да смени темата.
- Какво мислиш, че ще се случи, когато пристигнем във Феърфакс?
- Честно, не знам. Предполагам, че може и да ни върнат в Пентагона, може да останем там. Ще разберем, когато получим резултатите от тестовете.
- Надявам се да не работя за АЛЕК.
- Шегуваш ли се?! Келвин, това е огромна възможност.
- Не съм баща си. Не се интересувам от реактивно проектиране. Не искам цял живот да създавам бомбени системи. Защо хората не разберат, че науката не е моята страст?
- Аз искам да се върна в дома си. Да работя с Били и Дорис в ДЕА. Това е мечтата ми.
- Значи няма да се видим отново, Лейтън.
- Не бъди сигурен. Ще разберем тепърва.
***
Аз, Келвин и още едно момиче, с което се запознах в самолета, вървяхме към зала пета. Името на момичето беше Лола и също като Келвин беше от АЛЕК. След кацането имахме куп проверки и взеха багажа ни заедно с мобилните устройства, давайки ни само номер. Моят беше 46, на Лола 59, а на Келвин 60. Успях да се обадя на Били и Дорис, щом пристигнахме, за да им кажа, че полетът мина добре. За жалост нямах много време, затова затворих бързо и предадох на униформените телефона си. С нас имаше куп други хора, защото по същото време друг самолет от Европа бе пристигнал. Всички идваха, за да разберат резултатите от тестовете си и това къде ще работят за ЦРУ. В зала пета беше препълнено. Имаше много млади хора, които явно бяха дошли преди нас. Намерихме като по чудо три свободни места и седнахме един до друг. Чудех се защо ли всички тези хора искаха да съдействат. Половината и повече не бяха родени в Пентагона или в подобни институции и все пак идваха тук, знаейки, че работата е опасна. Идваха, за да се обучават и да учат, за да бъдат полезни за бъдещето на света и мира на Земята.
Сигурно бе минал половин час и повече откакто седнахме. Представям си колко са чакали дошлите преди нас. Почти не се виждаше свободен стол в залата. Отпред имаше катедра и три микрофона. Имаше завеси в тъмно син цвят и прожектори. Всички си шушукаха, а до мен Келвин и Лола също не спираха да говорят. Когато лампите над главите ни се изгасиха и прожекторът се насочи към сцената, всеки глас замлъкна. Една жена в бял официален костюм и двама мъже в черни се качиха на катедрата. Жената застана на микрофона по средата, а мъжете в черни костюми до нея.
- Добре дошли в Институцуята по разпределение, момчета и момичета. Аз съм д-р Олена Хамилтън. Това - тя се обърна към мъжа с рядка, побеляла коса отляво на себе си - е професор Едуард Харисън, а това - тя погледна към едрия русокос мъж със смарагдови очи отдясно - е уважаемият ръководител и директор на Бойните сили - Джаред Фрискъс. Ние сме бордът на директорите на ЦРУ. Всеки един от вас, който днес се намира в тази зала, получава уникалната възможност да бъде част от Централно Разузнавателно Управление. Това означава, че не сте отпаднали и продължавате напред. В ръцете си държа отговорите на всичките ви въпроси, къде ще попаднете. Национална сигурност, - тя погледна професор Харисън - Бойните сили - обърна се към Фрискъс - или Научната институция.
Нека да започваме.
След това тя започна да казва имената на момичета и момчета. Всеки, който чуеше своето ставаше. Тези от Бойните сили отиваха от дясната страна на сцената, като получаваха синя значка от Фрискъс и той ги опътваше. Тези от Национална сигурност получаваха зелена от Харисън и отиваха зад сцената от лявата страна. Тези, които оставаха в Научния институт при Олена Хамилтън оставаха по местата си.
- Лола Бенет.
Жената каза името на момичето до мен. Лола се изправи.
- Бойните сили.
Лола искаше това и желанието й се сбъдна. Тя се усмихваше широко. Не знаехме дали ще я видим отново, затова тя ни прегърна и се отдалечи към Джаред. Едно име след нейното казаха това на Келвин.
- Национална сигурност.
Както стоеше прав имах чувството, че Матис щеше да заподскача. Прегърна ме силно и се заклевам, че нещо изпука.
- Дано да се видим отново, Лейтън.
Той отиде при Едуард и се изгуби отляво на сцената. Дано да не се наложи да отивам към нито една страна. Мина време и в залата останаха само десет човека.
- Лейтън Стюард.
Боже мой. С треперещи ръце и кракa, които всеки момент можеха да ме предадат, се изправих. Между това ми действие и следващите думи на Олена сякаш имаше цяла вечност.
- Бойните сили.
Това беше.
Край.
Не се връщах вкъщи.
Започнах чак да се треса от притеснение. Не исках да ходя в никакви Бойни сили. Исках обратно в Пентагона при Били и Дорис. Аз не разбирах нищо от бой или каквото и да е, свързано с физическа активност. Загубена бях. Стоях права и не мърдах. Не исках да взимам синя значка от Фрискъс и да отивам отдясно. Господи, не исках да правя това.
Започнах да вървя бавно между редовете, отивайки към сцената. Погледнах трите лица, които решиха съдбата ми. Едуард ме гледаше с широко отворени очи изпод големите си очила. Безмълвно високият Джаред ми подаде синя значка и ми посочи пътя. Минах отдясно на сцената. Едуард Харисън още ме гледаше. Завих и се намирах в друга празна зала с много момичета и момчета. Някой ликуваха, други тъжаха. Нямах избор, защото бях родена под опеката на ЦРУ и трябваше да продължа живота си, служейки на тях. Лицето ми имаше тъжна гримаса, докато търсех Лола. Бях адски разочарована. Как може тестът ми да покаже това? Не бе възможно, сигурно имаше някаква грешка.
- Лейтън!
Някой извика името ми. Огледах се и видях озареното от щастие лице на Лола. Тя дойде и ме дари с голяма прегръдка.
- Мислех, че са те взели другаде. Радвам се, че си тук.
- Аз пък не.
Отвърнах й унило. Не исках да й развалям настроението, но моето беше повече от провалено.
- Всяко зло за добро.
- Не знам дали това въобще ще донесе нещо хубаво, Лола.
- Спокойно, Лейтън, тестовете ти са го показали.
Можех ли да им вярвам?
***
Взех багажа си и телефона си. Беше ме страх да се обадя на родителите си, защото не знаех как щяха да го приемат. Все още се молех да не е реалност, но с всяка изминала секунда се убеждавах, че е. С Лола вървяхме към втори терминал. Защото отивахме в базата в окръга на Пенгли. Там беше нашето ново местоположение и там щяхме да живеем и да се обучаваме. Самолетът ни чакаше и за втори път днес се качих в частно превозно средство на ЦРУ. Пътувахме много кратко. Тъкмо се издигнахме и се наложи да кацаме. Може би цялото пътуване с проверките беше по-малко от половин час. Лола беше много ентусиазирана и развълнувана, че най-после се е отървала от Пентагона. За разлика от мен. Когато свалихме багажа си и минахме четвъртата проверка за днес, бяхме свободни за едва петнадесет минути преди да започнат обиколките и настаняването. Това беше моето време да се обадя на Били и Дорис.
Набрах номера на Дорис и сигналът беше свободен. След секунди се чу гласът й.
- Лейтън, мила. Как мина?
Щях да се разплача като чувах пълния й с надежда глас. Преглътнах сълзите си и си поех въздух. Трябваше да им съобщя.
- Били, ела тук. Лейтън се обади.
Мълчах известно време, надявайки се времето да спре или връзката да прекъсне. Но това не се случи и осъзнах, че е време да говоря.
- Нещо лошо ли се случи?
- Не се връщам.
Настъпи тишина. Бях седнала на една скамейка в близост до терминала, на който кацнахме. Лола говореше с родителите си на няколко метра от мен. Следобедното слънце грееше безмилостно в лицето ми и притворих очи, навеждайки глава.
- Къде си приета?
Гласът на Дорис трепереше. Бях сигурна, че и тя се опитва да не се разплаче. Но аз просто не издържах и оставих сълзите си да ме надвият.
- Бойните сили.
- О, Лейтън, толкова съжалявам.
Избърсах мокрото си лице, щом видях Лола да се приближава. Тя, разбира се, разбра, че съм плакала.
- Недей, Дорис. Тестовете са го решили.
- Знам, че мразиш това.
- Така е.
- Може би има какво да се направи, Лейтън, спокойно.
- Не, няма. Нищо не мога да направя. Нищо не мога да променя.
- Това не е краят. Все нещо хубаво ще излезе. Не се предавай, скъпа.
Били каза и гласът на човека, който ми бе като баща, ми вдъхна кураж и ме успокои.
- Ще се чуваме, Лейти, ще ни идваш на гости.
- Да, така е.
- Всичко ще е наред.
- Трябва да затварям, Дорис. Обичам ви много. Предай на Били целувки и прегръдки.
Затворих им. Чувствата надделяха. Лола започна да ме успокоява и да разтрива гърба ми. Не я слушах, защото не можех да се съсредоточа върху нищо. Изведнъж целият контрол върху живота ми започна да ми се изплъзва. Всичките ми планове се объркаха.
***
Хари
- Я пак?!
Пьотр извъртя очи от досада и въздъхна, повтаряйки:
- Включваме те в екип.
Шегуваше се с мен. Аз и екип?! Въобще не ме бива в съвместната работа, най-малко ми трябва някой досадник да ми пречи на задачите. Откъде на Пьотр му хрумна тази налудничева идея?! Справях се перфектно сам, не ми трябваше помощник.
- Ако това е някаква извратена шега, заклевам се, Пьотр...
- Не е никаква шега, Хари. Казах ти, ще работиш в екип с едно момиче.
Едно момиче?! Бебе да ми поверят не искат ли?!
- Да ми напомниш откога станах детегледачка?
- На осемнадесет е, Хари.
- И на осемдесет да е, не се нуждая от нея.
- Говори си каквото искаш, но ти и Лейтън Стюард ще работите в екип. И точка по въпроса.
Изръмжах ядосано и станах от стола пред бюрото на Пьотр. Бях напът да изляза и да оставя тоя малоумник сам, когато се сетих да попитам нещо съществено.
- И как го реши?
- Харисън го реши. Програмата го отсъди.
Тряснах вратата и се запътих към стаята си. Ама разбира се, че Едуард Харисън е замесен. Неговата програма е голяма напаст. Програмата каза това, програмата каза онова. Сякаш е женен за проклетата програма. И сега някаква Лейтън Стюард ще ми се натресе, за да ми бъде партньор. Такова партниране ще е, че Пьотр ще я събира на парчета от пода. Сигурно нищо не може, само ще се пречка насам-натам и ще се мисли за много важна, защото ми била партньорка.
- По-леко, Хари.
Осъзнах, че блъснах някой по пътя си. Обърнах се и видях Зара да се усмихва.
- Хич не ми е до глупостите ти сега, Зара.
Изплюх гневно. Тя ме изгледа объркано и доволно едновременно.
- Чух, че великият Хари Стайлс ще е мъж под чехъл. Или по-скоро да кажа партньор под чехъл.
- Кажи го още веднъж...
Започнах да я заплашвам, когато някой хвана рамото ми и ме обърна в негова посока.
- О, приятелю, как сме?
И ако това не беше любимият ми Джеронимо. Как винаги попадам на такива приятели?
- И до твоите щуротии не ми е сега.
- Нищо не съм казал и пак съм виновен. Недей с лошо, Хари.
- Джер, Хари ни е ядосан, остави го, защото ще ти откъсне главата набързо. Довиждане, звяре.
Зара и Джерони се отдалечиха надолу по коридора, смеейки се като идиоти, каквито са. Продължих към стаята си. Някой извика името ми и се обърнах в негова посока. Беше Джаред, най-накрая някой свестен.
- Кажи ми, че е било грешка и няма да работя с тая новобранка.
- Всъщност не, Хари. Щях да ти кажа, че след вечеря ще ви извикам двамата в кабинета ми, за да... Разтопите ледовете.
Да бе да. Все едно така ще стане. Въздъхнах отегчено и нервно.
- Ще се видим тогава.
***
На вечеря нямаше новобранци. Предполагам, че още им разясняват обстановката. И без това ги мразя. Толкова са досадни и неопитни. Седях до Джер и Зара, които постоянно пускаха шеги по мой адрес, за да ме дразнят. Ако не ми бяха приятели, сигурно до сега да са пътници. Отлагах колкото се може по-дълго отиването си в кабинета на Фрискъс, но все пак се налагаше да отида. С малко закъснение се запътих натам. Стигнах голямата тъмно кафява врата и дори не си направих труда да почукам.