"Когато последните мигове топлина и щастие си отиват, на тяхно място идва студът. Когато зимата дойде, едиствената топлина, която остава в душата е надеждата, надеждата за топлина. Всяка зима има край.
Но когато надеждата угасва, краят става край не само на зимата, но и на душата. " - думи на мама, единствените думи, които можеха да ми вдъхнат надежда. Но вече ги чувах само в сънищата си. Преди година останах сама в тази зима, която няма край.
Тя беше на 38. Рак на белите дробове. Тя често ми казваше "представи си, че животът е въздух, дишай толкова силно, колкото можеш, докато можеш", но ракът й направи жестока шега. Мама се отказа от лечението. Тя не искаше да умира в болница. Тя остави всичко в Дъблин. Взе мен, брат ми и сестра ми. Беше планирала приключения през целия си живот и ето, нямаше смисъл да отлагаме повече.
Стегнахме си багажа и заминахме за Рейкявик - мечтата на мама. Това бяха най-хубавите 10 месеца в моя живот. Обиклихме цялата Исландия.
След смъртта й се върнахме в Дъблин. Сестра ми вече беше пълнолетна и имаше работа, тя стана попечител на мен и брат ми.