В девет часа започнах да се оправям за партито, ако можеше така да се нарече. Щеше да се състои в голямата зала, в която Кейтлин учи балет (единствените танци, които бяха позволени). Сресах косата си. Това беше грешка, защото сега приличах на облаг. Повдигнах рамене, нали съм си непукист. А и какво толкова най-много да ме видят 500 човека от богати семейства и майка ми да се срамува от мен.
–Госпожице, Адамс.- най-вероятно Меган ми носи дрехите, които трябва, но няма да облека.
–Здравей Меган.-държеше дълга, тясна, червена рокля с гол гръб. Признавам изглеждаше прекрасно, няма как да облека това. Просто няма дабъда аз.-Жалко за роклята. Сигурна съм, че Кейтлин много би я харесала.-знаех, че роклята на сестра ми е по-хубава от тази, но тя никога не си е падала по пищните неща. Предпочита всичко да е по семпло. Тази рокля нямаше нищо излишно. Беше прилепнала до кръста, а надолу падаше свободно, само с един пласт. Не от онези дето изглеждат, че имат пет обрача, а всъщност нито един.
–Те са еднакви. Елинор много искаше да облечете роклята, само този път и никога повече няма да ви моли да обличате рокли.
Облякох роклята, изправих косата си с преса и се гримирах. Постарах се да изглеждам перфектно и се получи... Да бе! Има си хас!
Поклатих глава и метнах роклята на леглото.
Някой почука на вратата. Абе това да не ви е гостилница? Я марш от стаята ми, всички! Никак не обичах някой да ми ходи из личното пространство.
–Меган, ще ни оставиш ли насаме за момент?-прислужницата не каза нищо, а просто излезе. Кейтлин застана до вратата. Беше облякла роклята и бе обула високи обувки. Наистина изглеждаше страхотно, не по-малко от вчера, онзи ден, миналата седмица, преди месец...-Алисън, днес е много важен ден за мен. За теб също. За пръв път ще говориш с момче спокойно без никой да те гледа лошо!-нима? Не знаех!.-Много бих се радвала да те видя с рокля за първи път от 15 години.
–По-голяма съм от теб и нямаш право да ми нареждаш.
–По-голяма си само с 31 минути! А и не ти нареждам просто те моля за услуга. Ако се облечеш както иска мама, тя ще бъде много щастлива!
–О, я стига! Достатъчно е само да види теб и отлита на седмото небе!
–Моля те...-винаги съм си представяла Кейлин като заек. Толкова е невинна и мила. Никога не е харесвала балета, нито токчетата или роклите, просто е твърде добра, да каже „не"на майка си.
–Ох, добре, но само за последните 30 минути.
–Е, добре. Пак е нещо...-тя излезе от стаята ми.
Облякох пуловер и дънки. Обух кецовете си и влезнах в банята. Сложих си спирала и очна линия. Сега... Какво да направя с тази коса? Взех някакъв гел или нещо такова. Сестра ми би ми казала как се използва, но аз предпочетох да научкам. Сложих малко в ръката си и започнах да го мажа по косата си. Не точно този ефект исках... Явно няма да се размине без маша. След 10 минути бях готова, не ме питайте как. Това е талант.
„Нека шашнем всички..." Казах на себе си по-скоро за мотивация, защото приличах сякаш се омъжвам. Тръгнах по коридора. Няма да описвам пътя, защото е доста дълъг. Една от причините да не харесвам имения... Озовах се пред голямата, не, огромната златна врата, която водеше към огромното стулбище, водещо до огромата зала. Всичко в света на богатите беше огромно и все още не беше достатъчно. Побутнах леко вратата и тя се доотвори сама.
Всички погледи се приковаха към мен, но когато разбраха, че не е Кейтлин продължиха разговорите. „Изтрай само 1 час и ти обещавам, че се умиташ от тук!" мотивирането ставаше все по-трудно и по-трудно. Само едно нещо ме държеше тук и то не беше волята ми, а Кейтлин.
На края на стълбището седеше Брент, явно чакаше сестра ми. Беше облечен с костюм, защо ли не се учудвам???
–Изглеждаш невероятно.-Кой аз ли? Ами ти базикаш ли се нещо с мен?
–...-нямах време да кажа нищо.
–Благодаря.-обърнах се и зад мен седеше в целия си блясък Кейтлих, това обясняваше много неща... Бързо заобиколих Брент, за да не преча на звездният им миг. Първият път в който сестра ми говори с момче. Гримът пречеше на другите да видят колко се е изчервила, но аз го усещах.
Бях сигурна, че Брент ме гледаше, когато казваше онея неща за външния вид, но има ли значение? Понеже предпочитам храната пред всичко, а най-вече пред драмите, се запътих към огромната маса със сякакъв вид ястия. Взех си една чаша шампанско и заоглеждах хората около мен.
–Здравей.-каза някой до мен. Нямаше да се обръщам. 1-не ми пукаше с кого говоря, 2-предполагах кой е, 3-дори и да не беше той, щях да разбера кой е в последствие.
–Здрасти.-отвърнах на „някого"
–Аз съм Нейт.-„А, така ли каква голяма изненада"
–Браво на теб.-обърнах незаинтересовано глава към него.-Храната е тук, алкохолът на другата маса, сестра ми говори с Брент хей там, а ти се махш от тук сега.-усмихнах се вузможно най-престорено и сложих един бонбон в устата си.
–Да не мислиш, ча аз много искам да се оженя за човек, когото не познавам? Аз съм едва на 20! (момчетата тръгват на училище една година по-рано) Но не си го изкарвам на теб, нали?-явно съм го поядосала малко повечко... Е, поне беше красив. Въпреки, че какво друго можеше да се очаква? Руса коса и сини очи, добра комбинация. Ама не точно...-Кога мислиш да...
–Последния възможен ден.-отвърнах, Арчибалд беше един от хората, скоито „най-много" ми се говореше.-Сега, ако ме извиниш, блонди?-той се обърна и си тръгна.повдигнах рамене. Взех още един бомбон и тръгнах да търся Ребека. Тя ми беше най-добра приятелка. Мама я мразеше, защото не беше от най-богатите семейства, но с времето се научих да не ми пука и за това.
–Хей, Алисън!-обърнах се към човека, който ме викаше. Сериозно, на колко човека, които не искам да виждам през целия си живот ще се натъкна точно сега?
–Здравей. Щастливец си. Кейтлин е единствена.-трябваше да бъда мила.
–Благодаря. Разбрах, че си с Нейт Арчибалд! Ти също си късметлийка.
–Ти не трябва ли да опознаваш сестра ми?-как да се оттърва от този, по мил начин?
–Мисля, че те тя търси.-страхотно!
–Тогава ще я намеря аз.-тръгнах, без да чакам отговор, който не ме интересуваше. Усещах погледа му прикован в мен, докато не се скрих из тълпата. И това беше представата на майка ми за скромно и малко парти. Не искам ди ви разказвам за някои по-големи...
–Кейтлин!-извиках. Тя говореше с една приятелка на майка ми. Мис Бренда, която беше потресена от начина по койти исках да привлека вниманието на сестра си.-Търсила си ме.
–Алисън, каква изненада!-Мис Бренда изпревари сестра ми. Сега най-вероятно ще обяснява, че не се държа както трябва или нещо такова.-Ти си се появила на партито? Интересно ми е да разбера къде си била на другите?-подозира ме за незаконните купони... Които организирам аз! Хехе...-Нейт Арчибалд ще се грижа добре за теб, сигурна съм, че ще оправи... Маниерите ти.-бях готова да ѝ забия един шамар, но сестра ми ме спря навреме.
–Алисън, има още 30 минути до първия един час, или си решила да си послушна?-това означаваше да остана още доста време тук, приклещена като в клетка.
–Ще се преоблека.-Кейтлин въздъхна и заговори Мис Бренда, за да мога да се измъкна.
Слезнах по същите стълби отново, но този път никой не погледна насам и Брент не беше там. Натъкнах се на майка ми, която ме изгледа като теле в аптека.
–Алисън...-насълзи се.
–Неее! Без драми моля те, иначе ще се преоблека, а и онзи мъж те гледа строго. Нищо няма да го спре да се обади на офицерите.
–Добре, добре. Но изглеждаш невероятно.-кимнах и продължих в издирването на Бека. Наричах я така само наум или когато сме сами.
За втори път се натъкнах на майка ми, реших да я попитам дали случайно не е виждала я е виждала.
–Мамо, къде е Ребека? Търсих я навсякъде!-казах, повдигайки се на пръсти, за да огледам залата отново.
–Скъпа, тя... Не е тук.-облещих се.
–Как така?-Казах на майка ми да я покани! Но явно не е, защото не е искала някое „не богато" семейство да бъде тук. Ребека не беше бедна. Имаха хубава къща с голям двор. Беше второ дете и беше много красива. Висока и стройна с карамелена коса и кафяви очи.
–Госпожо Адамс! Радвам се да Ви видя. От цялата тази гъчканица едвам се добрах до вас. Госпожице Адамс, чудесна прическа! Сигурно не ме познаваш. Не идваш да пиеш чай с нас, за разлика от сестра ти. Казвам се Лили Колинс.-усмихна се мило, беше различна. Мила и не се интересуваше от парите, личеше ѝ. Ако беше друг най-вероятно щях просто да се обърна, но тя беше толкова добросъвестно изглеждаща.
–Приятно ми е. Алисън Адамс.-подадох ръката си със насълзени очи. Едвам сдържах сълзите си.-Моля да ме извините, тъкмо си тръгвах. Довиждане госпожо Колинс.
Не ме разбитайте погрешно, не плача заради едно нищо. Но вие не знаете, колко ѝ коства на Бека всичко това. Майка ми не веднъж е споделя пред нея, че тя не е в моята категория. Имало е месеци, в които не сме се виждали, защото тя се е мислела за недостойна да бъде с мен. Не знаето колко коства това на един човек. Аз чувствам всичко това заедно с нея, защото тя знае много повече за мен от майка ми и дори от сестра ми, с която се водехме за близки. Аз обичах Бека, макар и да беше забранено. Обичах я, защото тя не идваше с мен на тези незаконни купони, тъй като нрйните родители нямат достатъчно пари да затворят устите на офицерите, ако те ни спипат и въпреки това ме слуша с интерес, когато ѝ разказвам за музиката, за момчета, които са ми много добри приятели, за танците и всичко останало.
Влезнах в стаята си и оставих сълзите да потечат. Това е нередно, но не ме интересуваше. Не плаках, защото съм тъжна, а защото живея в всят, в който си затворен в клетка, в свят, в който, ако нямаш пари си нищо.
„Трябва да избягам!", миаъл, която не веднъж се е заформяла, като образ в главата ми. Живея близко до Калифорния. Ще успея. И ще бъда свободна. Написах паролата на новия си телефон. Мразех смяната на телефоните, всичките тези глупости и така нататък.
„Къща номер 2005 улица 'Птица' 01:00ч."
Там трябва да отида, но първо ще мина през Бека. Сега е десет и половина. Ще се наложи да влезна през прозореца.
Облякохпредишните си дрехи и разроших леко косата си. Оправих грима си, които се бешеразвалил и тръгнах.