Пристигнахме у дома. Никога не бях се радвала толкова да се завърна в малкия си забутан апартамент. Не вярвах, че това легло и тази кухня ще ми липсват толкова много.
-Добре ли си? Не говориш много днес.-отбеляза Трейс докато аз изваждах нещата от чантата си.
-Снощи някакъв психопат беше насочил пистолет срещу двама ни и искаше да ни убие, а след това разбирам, че същия този човек е убил двама невинни хора, за да се добере до нас! Мислиш ли, че се чувствам добре от всичко това?!
Сърцето ми отново заби силно.
-Вече наистина имам право да знам какво става, защото засяга и мен.-каза му, а той въздъхна.
-Мич ми направи услуга. Бях му обещал да му платя, но проблемът беше, че нямах достатъчно пИ все още нямам.
-И какво смяташ да правиш?
-Ще се виждам с Джоуи след малко и ще се опитаме да измислим нещо. Довечера ще се срещна с Мич, ще му дам парите и всичко ще свърши. Ще вървя.
Дръпнах го за ръката и го накарах да спре.
-Искам да дойда с теб!-настоях.
-Не. Няма да напускаш това помещение докато не се изплатя на Мич. Искам да стоиш тук и да не отваряш на никого. Моля те!
-Но, аз...-Замълчах.-Добре.
-Ако довечера ще прибира по-рано, ще те проверя как си. Ако не-утре ще се видим и ще орекараме целия ден заедно.-каза и ме целуна по челото.-Почивай си.
-Пази се, моля те.-едва успях да кажа и след лека усмивка, той си тръгна и затвори леко вратата след себе си.
****
Не ме свърташе на едно място! През целия ден ходех в кръг из апартамента в опит да се успокоя и да мисля за нещо друго. Дори и тъпите телевизионни предавания не помагаха. Всичко вътте в мен изгаряше от желание да разбере истината.
Отидох за малко на гости у Бела и, както винаги, ме заля с многобройните си въпроси къде съм била, какво се е случило и т.н. Разказах й как ми е станало лошо и съм припаднала, но пропуснах частта, в която до главата ми е опрян пистолет.
За радост, тя имаше среща с някаква приятелка и се наложи да се прибера. В апартамента ми беше тихо. Прекалено тихо и това ме плашеше, защото не исках да слушам изтормозените си мисли отново. За първи път ми се прииска да слушам музиката на Трейс.
Вечерта с мъка изядох един сандвич и банан. Въпреки ранния час-21:16, имах нужда от сън. Буквално се хвърлихна леглото и се заслушах в ритмичното ромолене на дъждовните капки от прозореца. Дъждът тук беше нещо съвсем нормално.
Поседях така още малко и осъзнах, че Трейс все още не се беше върнал. Надявах се да не му се е случило нещо лошо. Щом се сетих за него, се сетих за парите, които е трябвало да дава на Мич. Каква ли услуга му е направил?
Не...Не можех да седя повече така и да чакам истината да дойде при мен! Аз трябваше да я намеря!
Излязох на терасата, игнорирайки студените капки от кожата си, и без никакъв проблем отидох на тази на Трейс. Влязох тихо в апартамента му, въпреки че знех, че го няма. Беше тъмно и разхвърляно. Зачудих се откъде да започна.
Ясно ми беше, че това, което правя е страшно подло и нарушавам личното му пространство, но просто нямах друг избор.
Съвсем набрежно заотварях шкафчетата и чекмеджетата с надежата да намеря нещо. Засега нямаше нищо необичайно-дрехи, прибори, храна и т.н. Забелязах, че никъде нямаме снимки на него или на семейството му.
Последно проверих нощноти му шкафче, но там открих единствено кърпички, будилник и полу-празна кутия цигари. Бях готова да си тръгвам, но непохватността ми ми изигра лоша шега. Изпуснах будилника на пода и инстинктивно се огледах да се уверя, че никой не ме е видял.
Наведох се да го взема, но тогава нещо под леглото привлече погледа ми. Имаше няколко кашона и един сак. Трудно се различаваха, защото беше тъмно. Тръпки ме побиха, но все пак ги извадих и седнах на пода.
С треперещи ръце отворих първия кашон и видях, че беше пълен с спомени от детството му-снимки, малки колички, някаква бейзболна шапка, автограф на любимата му банда. Усмихнах се. Всичко си беше напълно нормално.
Преминах към втория кашон. Той беше доста по-малък. Все още с усмивка на лицето, го отворих, но тя веднага се помрачи.Вътре имаше фалшиви лични карти, шофьорски книжки и всякакви други документи за самоличност.
"Саймън Колинс, Гейл Никълъс, Джъстин Пейн..."-прочетох наум едни от многото имена.
Това значеше ли, че е възможно Трейс да не е Трейс?!
Напълно озадачена, продължих да ровя и на дъното на кашона открих една лична карта в плик... Вероятно истинката, защото беше запазена грижливо. Трябваше да примижа, за да видя името написано на нея. С ужас видях името "Джейс Голдън".
Едва не изпищях! Той беше онзи убиец! Съседът ми, момчето, което обичах беше убиец!
Отворих третия и последен кашон и се натъкнах на стотици изрезки от вестници. Всички заглавия бяха свързани с него и "делата" му. Вече ми се искаше да бягам, затова бързо отворих и сака, който беше пълен с всякакви видове пистолети.
Станах от пода бавно с ръка на уста. Умът ми не побираше всичко това! В същото време чух вратата да се отваря.
-Хей, Али, какво правиш тук?-попита небрежно след като ме забеляза в тъмното. Целият беше мокър от дъжда. Погледът му коренно се промени, щом видя, че плача и на земята е "разхвърляно" неговото минало.-Виж, ще ти обясня всичко, само...
-Не!-извиках през сълзи.-Не!
Със скростна бързина избягах от апартамента му и излязох от самия блок. Не чувах стъпки или викове, които да ме следват, но аз все пак бягах. Исках да се махна оттук!
****
Погледът ми беше замъглен и не виждах почти нищо. Все още бягах, но не знаех накъде. Мозъкът ми беше пълна каша и мисълта, че ТОЙ е този човек и ме е лъгал през цялото време ме убиваше.
Блъсках се в хората по улиците, но изобщо не чувах света около себе си. Дори няколко пъти щеше да ме блъсне кола. След малко реших да се спра под една стряха, за да си поема въздух, защото имах чувството, че се задушавам.
Подпрях се на стената и затворих очи. Не можех да мисля трезво и чак след малко озъзнах, че държа телефона в ръцете си и съм набрала 911. Палецът ми беше на път да натисне зелената слушалка, но не му позволих и просто изключих телефона. Не можех да го предам!
Нямаше начин да се върна в апартамента си и се зачудих къде мога да остана. Нямах пари и за хотел. Точно докато мислех, забелязах, че се намирам близо до библиотеката и се сетих къде мога да отседна.
Знаех адреса на госпожа Баркс и скоро пристигнах пред апартамента й. Позвъних на звънеца и след доста чакане, вратата най-после се отвори. Естествено, все пак беше почти 23:00.
-Алисън?-попита учудено тя и примижа, за да ме види по-добре.-Всичко наред ли е?
За първи път я виждах с пусната коса и, признавам си, изглеждаше много красива.
-Не, аз... Съжалявам, че идвам по никое време, но не знаех къде да отида.-проплаках аз.
-Влизай.-покани ме.-Трябва да се посушиш.
Най-после забелязах, че съм цялата вир вода от поройния дъжд навън. Вече започнах да усещам студа.
Апартаментът й беше малко по-голям от моя. Нямаше модерни мебели или нещо такова. Очевидно си живееше скромно. Е, изключение правеше огромната й библиотечка до стената, която беше отрупана с всякакви книги.
Тя ми подаде една кърпа и се увих с нея. Замръзвах! Скоро се появи и господин Баркс-възрастен човек с побелели коси и сбръчкано лице. Сигурно като млад е бил красив, но сега изобщо не изглеждаше такъв. Очевидно бях събудила и него от сън.
-Какво става тук?-попита ни и после се прозя.
-Това е момичео, което работи при мен в библиотеката. Казва се Алисън.-представи ме.-Няма да имаш нищо против, ако остане, нали?
-Не.-махна небрежно с ръка той.-Лягам си.
Не го винях за държанието му, и аз бих се държала по същия начин, ако някой непознат дойдеше в дома ми презношта и поиска да остане.
-Искаш ли да ти направя нещо за ядене?-попита ме госпожа Баркс след като мъжът й се върна в спалнята им.
-Не, няма нужда.-Нямах никакъв апетит и не исках да ям, въпреки че знаех последствията.-Вижте, ако има някакъв проблем мога да...
-Няма проблем.-прекъсна ме тя.-Порсто той е винаги кисел, ако не се е наспал. Наистина, Алисън, остани колкото си поискаш.
Свалих кърпата от раменете си и се заех да суша косата си с нея.
-Много ви благодаря, госпожо Баркс.
-Колко оъти да ти казвам да ме наричаш Тина, дете?
-Добре... Благодаря ти, Тина.-поправих се и се усмихнах.
-Ела да ти покажа къде ще спиш.
Поведе към една стая в дъното на апартамента й и си личеше, че вътре не се влиза много често. Вратата изскърцна зловещо при отварянето и пред мен се разкри една обикновена детска спалня. Очевидно беше на момче, защото се виждаха колички и хеликоптери.
-Това стаята на синът ви ли е?-попитах.
-Да, беше.
-А къде е той сега? Работи някъде надалеч ли? С какво се занимава?-заразпитвах я и, както винаги, съжалих.
-Той беше убит. От Джейс Голдън.-отсече Тина.-Преди няколко години, когато влезе в колеж. Не знам защо го е направил и не ми пука. Станалото, станало. Анди няма да се върне.
Сърцето още повече ме заболя.
-Съжалявам.-казах и едва не се разревах.
-Няма нищо. Лягай си, спи спокойно.-каза ми и затвори вратата, оставяйки ме сама в стаята на един от многото, които Трейс, тоест Джейс, е убил.
Щом ме остави сама, сълзите потекоха и с бавни крачки се довлякох до леглото. Беше ме страх. Имах чувството, че духът на Анди ме наблюдава и ме проклина поради факта, че съм влюбена в убиец.
Седнах на края на леглото и се отпуснах назад.
"Не! Това е някакъв извратен сън! Моля те, нека да е сън! Нека това не е реалността! Искам утре да се събудя в моя апартамент, да позвъня на вратата на Трейс и той да ме погледне с топлите си очи... Да не ме измъчва мисълта, че кръвта на невинни хора е по неговите ръце!... Моля те!"