Ирина Маркова
Вървя към квартирата, която трябва да наричам свой дом, но до сега не съм почувствала, като такъв. Не усещам нищо – никакъв студ, нито пък вятъра. Мозъкът ми, като че ли е зациклил на едно място и върти една и съща сцена постоянно, не оставяйки възможност на никакви други мисли или емоции да проникнат през нея. Ще платя операцията на брат ти. Както и всички останали разходи по рехабилитацията, болничния престои, пътуването. Всичко. Ще прекараш с мен двадесет и четири часа. Лицето му, очите които ме гледат от високо, двете разкопчани копчета на ризата му, движението на устните му, дори вдишванията – цялата картинка, в най-малки детайли е пред очите ми. Сякаш се намирам в някакъв скапан нискобюджетен филм, който успешно би могъл да бъде сниман и с телефон. Траян наистина ми ли предложи да плати всички разходи на Йоан, ако изкарам с него определено време? Може ли всичко това да е плод на въображението ми? Може ли най-после след толкова усилия, аз да съм тази, която има нужда от лечение? Лечение. Всяка една дума произнесена от устата на Траян отново се завърта в повторение, още едно. Не е никакво въображение, той наистина ми отправи това предложение. И защо? Знам отговора. Защото мрази Йоан и така ще го накаже. Поставя ме в това положение нарочно, сигурна съм. Толкова ли е неповторима тази Дарина, та държи да наказва дори, след като не е с нея. Не е ли достатъчно наказан Йоан или просто Траян е гадно копеле, което никога не забравя, че било настъпано?
Знаех какъв е още преди да го видя на живо. Не е случайно, че Йоан го мрази. Да, не е директно виновен за инцидента с брат ми, но той също носи своята вина за състоянието му. Йоан е в това състояние заради Дарина, заради Траян и болката, която му причиниха те. Сега какво се очаква от мен, да бъда следващата, която ще го предаде? Това е един невъзможен избор. Да продам себе си, за да спася брат си, но цената е моето предателство към единствения член на семейството ми. Дори не искам да си помислям как би реагирал, ако разбере, че съм се виждала с Траян, че част от парите са дошли от него, камо ли цялото лечение. Здравето на брат ми или връзката помежду ни? Какъв друг изход имам?
Вдигам глава нагоре и се заглеждам в тъмната тераса на квартирата. Не бих могла да намеря толкова много пари, дори да се скъсам от работа цял живот. Заем никоя банка не иска да ми даде. Дори да взема от Дилян, пак няма да е цялата сума. Може би Йоан ще ме обяви за изменница и повече няма да ме погледне, но ще е жив и до колкото е възможно здрав.
Ще платя операцията на брат ти. Както и всички останали разходи по рехабилитацията, болничния престои, пътуването. Всичко. Ще прекараш с мен двадесет и четири часа. Стои ли изобщо въпрос, в цялото изказване на Траян? Повтарям думите отново – няколко пъти, сякаш не правя това, откакто ги е изрекъл. Не. Той не ми зададе въпрос, той просто направи своето бизнес предложение. Не една нощ, след която тихо да си тръгна заедно с предателството си, а двадесет и четири часа, за да може да прави каквото и когато си поиска, за да е пълно унижението ми.
Отключвам входната врата и бавно поемам нагоре по стълбите. Изморена съм, толкова изтощена от непрестанната борба. Умът ми поема в посока на „възможността", за излекуването на Йоан. Представям си го да върви самостоятелно и да се... усмихва. Мислех си, че съм забравила усмивката му и огънят който гори в очите му, когато устата му се разтегли, но не. Споменът е жив, там в гърдите ми е, заседнал със всички останали щастливи спомени и също, като тях и този тежи. Тежи, че не съм виждала брат си да се усмихва от толкова много време, че вече не мога да го назова. Тежи ми, че самата аз не се усмихвам, тежи ми цялата сивота, болката която причиних, щетата, която по всяка вероятност ще нанеса. Вината ме изгаря жива, но няма проблем с мен, единственото, което искам е той да е добре, да започне да се чувства пълноценен. Бих могла да върна неговия огън. Огън, от който е останала само жар, която някак продължава да го поддържа жив. Въпросът е в едни двадесет и четири часа и доверието на брат ми към мен.
Вкарвам ключа в патрона на бравата и го завъртам. Посреща ме тъмният коридор. Прекрачвам прага, но с колебание, сякаш не съм сигурна, че тук се прибирам през последната година. Тихо е. Телевизорът не работи както обикновено и навсякъде е тъмно. Не мога да повярвам, че си е легнал сам, винаги ме чака, макар и заспал в количката. Затварям вратата след себе си и светвам, събувам ботушите си, събличам якето и тръгвам към стаята му, за да проверя дали се е сетил да вземе лекарствата си. Минавам покрай кухнята, където спирам, щом забелязвам нещо нередно с периферията си. Завъртам глава и първото, което ми прави впечатление е празната количка на Йоан, а после и самия той лежащ на пода в собственото си повръщано. Всичко е в мен се стяга, а стомахът ми започва да се усуква болезнено. .
- Боже! – Чувам някакъв далечен глас.
Чувствам се като вцепенена. Движа се, но не знам как, нито кога. Просвам се на колене до Йоан, който е в безсъзнание и диша едва. Диша ли наистина? Кожата му ми се струва сивкавожълта, студен е, а по челото му има избили ситни капчици пот. Вадя телефона си и набирам спешния номер, но дори не виждам екрана. Очите ми са приковани в Йоан, сърцето бие толкова силно, че не чувам свободния сигнал. Като че ли минава прекалено много време без никой да отговори, но накрая смътно осъзнавам, че чувам някакъв глас. Не мога да различа дали принадлежи на мъж или жена.
- Брат ми лежи в безсъзнание в кухнята. Не знам причината... - казвам адреса ни, после имената му и своите имена, напълно на автопилот и без да слушам себе си,без да слушам глава от другата страна на телефона.
Не знам кога връзката прекъсва, нито кога съм оставила телефона на пода, не знам и колко време минава, докато дойдат от бърза помощ. Аз сякаш не се намирам в тялото си, а някъде далеко, в някаква сюрреалистична действителност, където лудостта е нещо нормално.
***
Една от флуоресцентните пури на тавана е изгоряла, а тази до нея премигва и жужи тихо, сякаш и тя скоро ще се предаде. Премествам поглед към останалите лампи – свети само една. Наоколо е тихо, няма хора сливащи гласовете си в разговори, няма болни преминаващи по коридора, асансьорите не се движат нагоре надолу по етажите. Тишина прекъсната единствено от мъчението на една лампа. Сякаш всичко е замръзнало, времето е спряло. Вероятно щях да го повярвам, ако не чувах противното жужене. Мирише силно на дезинфектант и още нещо, което не е никак приятно, но именно тази миризма ме вади от транса ми, изтръгва ме от малкото безопасно кътче в главата ми, където явно съм успяла да се скрия. Всяка една от мислите ми ме дебне в засада, усещам как се крият, готови да ме нападнат всеки момент. Изправям се от пейката и се оглеждам объркана. Знам отлично къде съм, както и каква е причината да се намирам тук, но не знам как съм дошла, нито пък как е Йоан. Завъртам се към пейката и лек шок ме вцепенява, щом виждам Дилян на нея. Дилян? Какво прави той тук? Кога е дошъл?
- Ти...? – Посочвам го, но не знам какво точно да попитам. Хаосът в главата ми е толкова голям, че ще ми трябва повече време, за да организирам поне някакъв временен ред.
- Йоан е в операционната. – Казва, сякаш схванал, че сега идвам на себе си. Притварям очи.
Единственото, което мога да си спомня е сивата му студена кожа и ситните капчици пот избили по челото му. Празната количка, внезапният страх, който буквално секва дъха ми. При тези спомени, цялото ми тяло започва да трепери. Чувам проскърцването на пейката, а след секунда ръцете на Дилян ме обвиват, придърпвайки ме към себе си в прегръдка. Това е последното, от което имам нужда в момента. Отварям очи и се отдръпвам него.
- Какво е направил? – Задавам най-нелогичния въпрос, но наистина се чувствам, сякаш не съм била там.
- Нагълтал се е с хапчетата си. – Отговаря тихо, сякаш може и да не го чуя.
- Хъ... - въздишам и обръщам гръб на Дилян.
Докато аз бях на работа, докато се мотах с Дилян, а после и с Траян, брат ми е решил да сложи край на живота си? Толкова ли му писна, че реши да ме подложи на тази болка? Вдигам поглед към мижащата флуоресцентна лампа и го задържам на нея, колкото и да ми е неприятно. Ами, ако бях закъсняла още малко? Този въпрос едва не ме поваля.
- Искаш ли да слезем да си вземем кафе? Може би да пушим? – Предлага Дилян зад мен.
- Добре съм. – Лъжа.
Единственото, което искам е да си отиде и да ме остави сама да се справя с това. Дори не знам, защо изобщо е тук. Аз ли му се обадих? Има ли значение? Не, няма. Важен е единствено Йоан и бог да му е на помощ, когато се събуди, защото ще бъда много люта.
- Рени, няма нужда да се правиш на желязна. – Ръката на Дилян спира върху рамото ми, а аз затаявам дъх. – Знам, че се тревожиш. Трудно ти е...
- Моля те! – Прекъсвам го.
Бавно се завъртам към него, отново отдръпвайки се. Допирът му ми е неприятен, особено в този момент. Понякога ми е трудно да изтърпя речите му. Вярно много ми помага, особено когато водя Йоан по прегледи, но това не му дава право да прави обобщения или анализи на живота и нуждите ми. Справям се и сама.
- Не ми трябва психоанализа, нито пък безплатни консултации. – Вероятно звуча грубо. – Дори не знам, защо съм ти се обадила.
- Аз ти се обадих? – Излиза като въпрос, но вече ми се изяснява.
- Мога да се справя и сама. – Заявявам.
- Няма нужда да се справяш сама, защото не си. – Настоява.
- Казах ти, че ще се справя сама! Моля те, остави ме. - Казвам напълно искрено и се надявам Дилян също да го разбере.
Минават няколко минути, през които не чувам никакво движение. Накрая явно се предава и единственият звук идва от вратата към стълбите, която се хлопва след излизането му. Връщам се на пейката. Толкова е студена, че потрепервам когато сядам. Премигвам няколко пъти в напразни опити да прогоня спомена за брат ми, който просто не излиза от главата ми. Не съм сигурна дали аз съм тази, която е повикала линейка или Дилян. Мъча се да си спомня какво точно се случи, но последният ми спомен е, как заварвам Йоан да лежи на пода в кухнята, от там насетне е пълен блокаж. Нагълтал се е с хапчета. Как може изобщо да му хрумне да ми причини подобно нещо?! Знам, че не се справям добре, но... Не! В момента няма да мисля за подобни глупости. Единственото, което има истинско значение е Йоан да се оправи. И той ще се оправи, а после тежко му, защото може и сама да го убия.
Плъзгащите врати срещу мен се разтварят, а от там се появяват двама доктори. Единият е със зелени дрехи и сини чехли, другият със сини дрехи и бели чехли. Изправям се, а те спират на известно разстояние от мен. Единият, този със сините дрехи протяга ръка към мен.
- Здравейте, аз съм доктор Самет Рами. – Казва, сякаш ще запомня името му. – Каква сте на пациента Йоан Марков?
- Сестра. – Отговарям и спускам ръка до тялото си, без да му казвам името си. Не мисля, че го интересува, дори не мисля, че има значение.
- Направихме промивка на стомаха на брат ви, - започва да обяснява. – Но е минало време и част от медикаментите са били усвоени. Токсикозата му е сериозна.
- Какво означава това? – Питам нетърпелива.
- Ще остане тук няколко дни, за да може да се изчисти от токсините, ще приема малко активен въглен и ще яде кисело мляко. – Казва другия доктор шеговито. Поглеждам го с пренебрежение.
- В общи линии е това, плюс малко по-сериозно лечение от кисело мляко. – Добавя Рами, за да привлече вниманието ми.
От раменете ми пада толкова огромен камък, че сякаш за първи път успявам да си поема въздух. Чак сега осъзнавам, колко дълбоко съм потъвала.
- Мога ли да го видя?
- За момента не, в интензивен сектор е, а там няма свиждания. Приберете се и се наспете спокойно. Той ще се възстанови от този... инцидент. – Оценявам подбора му на думи. – Когато го преместят в отделение, където също ще поостане за малко, ние ще ви потърсим. Вероятно денят ще е понеделник.
- Благодаря Ви, докторе!
За втори път тази нощ извървявам пътя до квартирата. Разликата сега е, че изпитвам страх да се върна там, особено като знам, че е празна. Не искам да знам какво ще заваря, нито пък да стоя сама и да мисля над случилото се. Тази е и причината да се обадя на Анастасия в два посред нощ. Тя обаче веднага откликва и ме кани да отида в дома ѝ, без дори да съм ѝ казала какво се е случило.
Сия ме посреща на вратата. Плъзвам очи по червената сатенена пижама, която е облякла, но не казвам нищо. Щом затварям вратата на дома ѝ след себе си, тя ме оглежда внимателно, явно в опит да прецени щетите, а след това ме прегръща. Аз нямам приятели, аз нямам приятели. Повтарям си като мантра. Не искам да се доверявам на никого, не искам и никой да се доближава до мен толкова, че да види колко прогнила е вътрешността ми. Сия знае някои неща, но си в общи линии е направила изводите си сама. В този случай обаче, няма как да запазя мълчание и ще трябва да споделя, поне от части. Правя го. Разказвам ѝ каква глупост е направил брат ми, а тя ме изслушва търпеливо без да ме прекъсне нито веднъж. Накрая ме пита какво искам, но аз не отговарям на този въпрос. Не е защото не знам какво искам. Знам.
В момента единственото ми желание е Йоан да се възстанови от идиотската глупост, което е направил. След това ще е Йоан да се лекува и възстанови като цяло. Искам да му върна живота. И докато мисля за желанията си, осъзнавам, че те са свързани изцяло с брат ми. Нямам собствени желания, нямам собствени битки. Някога бях момиче с много мечти, а светът около мен бе пъстър. Вече е черно-бял, а мечтите ми умряха до една. Осъзнавам колко жалка съм пред самата себе си, но напълно в мой стил, предпочитам да помисля над нещо друго, освен над собствените си чувства. Лечението на Йоан и предложението на Траян. Няма какво да мисля, нали? Всичко е ясно. Знам, брат ми никога няма да ми прости, ако го направя, но съм готова да поема този риск. Предпочитам да не ми говори, но да е жив и здрав, отколкото всеки ден да се чудя ще успея ли да го сваря навреме.
Вадя телефона си, отварям чата, където има едно единствено съобщение, но вместо в него се заглеждам в цифрите на телефонния номер. Мозъкът ми сам прави избор да избяга от мислите за предателство, преди да съм се разубедила. Напиша ли съобщението сега, връщане назад няма да има. Палците ми докосват буквите на клавиатурата на екрана и без да се колебая повече натискам бутона „изпрати". Траян получава веднага и само две секунди по-късно го отваря.
„Съгласна съм."