Гледната точка на Али
Здравейте всички ! Аз съм Али Стормс ,а това е моят дом - Спрингфолс . Домът на хората и ужасните чудовища ,някога опитали се да ни утрепят. Или поне така са ми разказвали нашите. Истината е , че домът ми ми липсва страшно много. Каква ирония на съдбата ,нали ? Говоря за меланхолия към дома си ,от който не съм излизала от 3-годишна. Аз буквално израстнах у дома. Но въпреки това все още помня красивите зелени поля на родния ми град ,чистия въздух на вън ,на който някога се наслаждавай като дете и дори и не съм оценявала какво съм имала , защото съм била твърде малка и невинна. Всичко това ми липсва толкова много ,особено да виждам слънчевите лъчи. Помня , че когато бях малка играех всеки ден навън и дори и не исках да се прибирам у дома ,а сега ,по-точно откакто се помня ,от тригодишна ги наблюдавам единствено през прозореца. Всяка нощ ни се налага да си лягаме рано и сутрините да ставаме рано преди изгрев слънце , защото ние живеем в постоянен страх от създанията , които завладяха града ни преди цели 14 години. Все още помня онзи мрачен ден - бях навън и играех на топка заедно с приятелите си от улицата , докато на обяд точно в 13:30 ч не се случи нещо ужасно . Майка ми дойде при мен и ме хвана за ръката ,отвеждайки ме вкъщи. Тогава не знаех защо го направи ,но дори и не можех да предположа какво ще ни предстои.
- Какво има ,мамо ? - бях попитала майка си със големите си кафеви очи ,държейки топлата , която приятелите ми бяха ми подали докато си играехме преди да дойде майка ми. Ако в момента тя Ви разказваше историята ,а не аз ,тя би ви казала , че очите ми са сияли на ,отразени от слънчевите лъчи и са ставали пъстри на слънцето. Но според мен винаги са били кафеви - наситени и тъмни като мрака, в който потъна градът ни в онзи прекрасен ден , който се превърна в един истински хаос в рамките само на секунди.
- Скъпа ,ела ,нека да се прибираме у дома за обяд ,става ли ? - предложи ми майка ми с нейния нежен и мил тон ,поглеждайки ме с красивите си кристално сини очи и подавайки ми ръката си в очакване да я хвана. В този момент аз поклатих глава ,а тя побутна внимателно гърбовете на приятелите и приятелките ми ,посочвайки ги към майките им , които ги очакваха. В онзи ден не знаех защо го е направила , докато не разбрах.
- Да ,мамо. - отвърнах й ,гледайки я с поглед ,в който усмивката ми беше замръзнала и беше останала само несигурността и сляпата ми вяра към жената , която искаше да спаси живота ми. В този миг аз хванах ръката на майка си ,оставяйки светлосинята ми точка на земята. Помня как , когато си бяхме тръгнали бях видяла хора , които бяха с изключително много блед тен и притежаваха онези ярко червени като кръв очи които ако ги бях погледнала най-вероятно щяха да принизят душата ми. Помня , че се бях обърнала за малко с лице назад , докато краката ми вървяха напред към дома ни , който се намираше наблизо и точно преди да погледна немъртвите създания жадни за плът ,кръв и ,разбира се ,мозъци ,майка ми беше ме разсеяла от страха .
- Али,обърни се напред , моля те. - беше ми казала майка ми - Стефани Стормс. Аз я бях послушала и смутено бях тръгнала към дума ,здраво хванала ръката на най-силният и смел човек в живота си , който имах честта да познавам - моята майка. Въпреки онзи фатален ден ,в който много от орбитата бяха започнали да нападат града ни ,опитваййки се да се бунтуват срещу антизомби законите ни ,те се опитаха да превземат града. И в онзи ден зомбитата бяха точно зад нас. Лека полека бях видяла как те приближаваха улицата ни и бавно и постепенно търсеха следващата си жертва. Това в действителност беше толкова зловещо ,колкото и звучи. Но въпреки целия ужас , който ни беше достигнал ,майка ми напълно беше запазила хладнокръвие и гледайки отдалеч приближаващи немъртви създания ,готови изненадващо да ни нападнат по всяко време , докато вървяха вани и спокойно ,точно в онзи миг ,в който бях видяла как едно от зомбитата беше убило съседката ни и най-добрата приятелка на майка ми която живееше само на няколко пресечки от нас , тогава за първи път усетих как сърцето ми спря за миг от ужас ,пулсът ми се забави и бях усетила как кръвообръщението се движеше из вените ми. Звучи зловещо едно малко 3-годишно дете да преживее целият този ужас в рамките на само един ден ,нали така ? Да ,но въпреки това аз не се уплаших . Защото до мен беше майка ми , която въпреки болката от загубата на най-добрата си приятелка ,беше запазила хладнокръвие и беше готова да направи всичко ,за да ме защити. И въпреки страха , който бях изпитала за секунда , страхът който беше спрял дъха ми ,той отшумя в мига ,в който погледнах яркосините очи на майка ми ,в който можех да виждам силното желания за борба и свобода и надеждата , че някой ден този ад ще отмине и ние ще излезем невредими от него. И точно тогава майка ми спокойно ме отвеждаше до семейния ни автомобил и когато видя , че зомбитата приближавам ,тя ме взе на ръце , докато аз здраво бях стиснала топлата й ръка , която ми вдъхваше спокойствие и увереност за сметка на целия този хаос ,тя беше започнала да тича на токчетата си ,тъй като в онзи ден с баща ми имаха годишнина ,но бяха решили да се усамотят и да я отпразнуват у дома , докато аз бях навън и се забавлявах с приятелите си. Затова татко й беше приготвил вечеря на свещи ,а майка ми беше избрала филма , който да гледат. Баща ми беше облечен с костюм ,а майка ми облечена в официална рокля и носеше любимите си високи токчета , които обожавах и аз понякога да нося , когато бях малка. И въпреки , че беше обута с десетсънтимтровите си високи токчета ,тя набързо изтича до колата и ме сложи внимателно на седалката ,след което ми сложи колана и бързо затвори вратата. В онзи миг в който ме слагаше в колата бях усетила бързото й сърцебиене и как пулсът й се ускорява ,бях усетила и как дъхът й беше спрял за секунда ,виждайки как немъртвите убийци на хора се приближават. Това беше зловещо. В онзи ден за първи път бях свидетел за едносекундния страх на майка си ,след който тя отново беше запазила самообладание ,После звукът от високите й токчета сякаш беше забавил времето за мен , докато тя се качваше бързо в колата и сякаш това беше привлякло вниманието на зомбитата изцяло към нас и нашата улица , защото от онзи момент до следващия половин час зомбитата нападаха всички хора и завладяваха всички улици и сгради по целия път към дома , който впрочем беше доста наблизо от мястото , където играех. Буквално домовете ни бяха през няколко улици ,нашият , домът на приятелите ми и на най-добрата приятелка на майка ми , която беше няколко години по-голяма от нея. Майка ми доста често се допитваше за съвети към нея , защото знаеше , че тя ще и даде най-правилния съвет ,но в онзи зловещ ден тя трябваше да решава сама.
И така. Щом майка ми бързо се качи в колата със светлосините си токчета ,тя затвори набързо вратата и баща ми заключи вратите на колата .Той се обърна ,за да провери дали съм добре и после погледна също толкова загрижен и леко оплашен и към майка ми и към майка ми ,но въпреки това баща ми винаги е бил здрав и издръжлив човек. Тон никога не ни беше показал страха си до онзи трагичен ден ,в който колкото и се стараеше да скрие страха си вътре в себе си ,той видимо макар и малко си личеше. Но майка ми в онзи миг хвана едната му ръка и го погледна с поглед , който му даде сила и надежда. Помня , че когато бях малка няколко седмици преди трагичния ден ,бяхме в спалнята на нашите и аз се бях сгушила в прегръдките на родителите си и заедно бяхме гледали филм. После по едно време помня как майка ми беше хванала ръката на баща ми , зашото ни бяха предстоели няколко изследвания , които родителите ми искаха да си направят , тъй като нашите много искаха да си имам братче или сестричка тогава ,но по някаква причина не можеха и тогава също бяха притеснени и обнадеждени ,но след като майка ми отново беше погледнала баща ми с този поглед ,изпълнен с леден огън и решително ,татко се беше почувствал много по-добре. И двамата знаеха , че каквото и да им предстои щяха да се справят заедно. И така и стана. И в деня на нападението от зомбита ,баща ми отново беше почувствал силата ,с която майка ми беше го дарила и баща ми - Алекзандър също бе обнадеждена , че целият този хаос ще свърши добре. Татко запали колата и ние потеглихме бързо към дома. Пет минути по-късно вече бяхме в хола на дома си и бяхме застанали пред телевизора ,седнали на дивана ,заключили и залостили всички врати и прозорци в къщата в очакване да чуем новините по телевизията .
- Местните граждани на Спрингфолс са подали жалба в полицията , че зомбитата са започнали да атакуват града ни. Преди по-малко от половин час полицията беше уведомила кмета , който от днес издава закон всички семейства в Спрингфолс и в околностите да си останат по домовете за неопределен период от време , докато властите си свършат работата. Комисарят на полицейския отряд по-рано днес даде интервю , докато спасяваше живота на няколко местни граждани в центъра на града , че заедно с полицейския му екип ще направят всичко възможно , за да може да очистят града ни от чудовищната напаст колкото се може , толкова по-скоро. С помощта на новата свръхнаореднала технология ,създадена за убиване на на зомбита ,се надяваме , че градът ни ще бъде отново в пълна безопасност съвсем скоро - беше съобщила тъмнокожата репортерка на новите по телевизора преди цели 14 години. (Ще се справят с този животозастрашаващ проблем час по-скоро. Да бе.) Отне им цели 14 години ,през които аз ,семейството ми и останалите граждани на Спрингфолс почти не сме излизали от домовете ,но онзи трагичен ден - 4 юли ,беше само началото на нашия ад , който изживяваме и до днес. Но ако трябва да съм честна с Вас изминалите 14 години бяха най-тежките години през живота ми.
И никога и до днес няма да забравя колко красив и слънчев беше онзи ден ,по колко прекрасен начин беше започнал онзи страхотен ден и как се бяха развили събитията до края на дена , докато животът на нас смъртните не се превърне в ад. И все още помня и никога до края на живота си няма да забравя как след появата на зомбитата в града ни в онзи мрачен ден , докато майка ми ме слагаше в колата аз за последен път бях видяла кристалното синьото небе и бях усетила топлината на слънцето и бях видяла чисто белите ,изглеждащи като захарен памук облаци , които покриваха ясното небе на определени места. И все още помня онзи последен път ,в който за последно бях видяла малката си светлосиня топка , която беше останала върху твърдия цимент на пустата и изоставена алея на улицата ,на която си играех със най-добрите си приятели ,някои от които не съм виждала и Дао днес ,а със повечето се виждаме само и единствено онлайн и до днес . Но това вече се превърна в еджедневие за нас , въпреки че онзи ден ,в който животът ни се промени завинаги ,с нашите бяхме адски много обнадеждени , че този апокалипсис ще приключи час по-скоро и всичко ще бъде наред,но не стана така. Зомбитата най-вероятно в онзи трагичен ден са си помислили , че това ще бъде началото на възхода им ,но не стана и напълно така. В рамките на 6 месеца не само Спрингфолс ,но и всички места из цял САЩ ,нападнати от безмозъчни зомбита бяха напълно изчистени от немъртвите създания и всички си помислихме , че най-накрая ще можем да се върнем към нормалния си живот ,но не стана напълно така. Цели 6 месеца след изчистените градове от зомби атаки ,хората започнаха да се боят да излязат навън. С времето аз също. Истината е , че като малка винаги се боях от зомбитата и мисълта , че днешният ден може да е последен ме караше да бъде все по благодарна на Всевишния , затова че съм жива в днешния ден , затова че го има днешния ден и затова че родителите , приятелите и близките ми винаги са били със мен. Но въпреки това всички бяхме наясно , че от онзи необичаен ден , който всичко започна толкова добре и в който всичко беше толкова красиво ,от онзи прекрасен слънчев, обикновен ,перфектен като всеки друг ден в нашия град ,се превърна в един необичаен и животозастрашаващ зомби апокалипсис , който ни подлагаше на нищо повече от стрес ,страх ,дори и риск и опасност от време на време и знаете ли какво стана със онзи прекрасен слънчев ден ,стана същият като настроението ми , когато нашите ми казаха , че няма да мога да излизам повече навън ,страна мрачно и тъжно ,също като мрачното черно небе над нашия красив град , който от онзи ден потъна в целогодишен мрак. Все още помня как в онзи ден колко тъжна и намусена бях , когато разбрах , че ще ми се наложи да си остана вкъщи , тогава бях си помислила , че ще бъде завинаги. Бях застана на края на дивана и гледах тъжно през прозореца как капките дъжд бавно се изтичат надолу и мокрят стъклата. После майка ми беше дошла при мен и ме беше гушнала. Това винаги ме е каталог да се почувствам по-добре . И тогава беше проработило ,после до майка ми беше седнал баща ми и беше прегърнал и двете ни - тяхната обич и надеждата , която имахме , че след бурята в онази нощ , слънцето ще грее по-ярко от всякога и някой ден този терор ще приключи завинаги ,с времето ме направиха много по-силна. И знаете ли какво стана със онова малко ,мило и наистина момиченце , което беше усетило страха в онзи ден ? То порасна и с времето стана кораво ,смело и спря да изпитва страх към немъртвите създания. И това момиче съм аз . Аз съм Алисън Стормс и съм на 17 г. Живея в този пуст ,призрачен град от както се помня и не съм виждала жива душа от цели 14 години. Е ,поне на живо не съм. Преди цели 12 години , когато си бяхме помислили , че най-накрая ще сме свободни и в безопасност завинаги и когато бяхме си помислили , че най-накрая сме се отървали от съществата довели до мрака в нашия град ,те се пренаселиха я него за постоянно. Бях само на 5 г , когато майка ми каза , че зомбитата ще се преместят,за да живеят наравно с нас хората. Но това никога не е било толкова лесно , защото хората винаги сме се били от лошата и убийствена репутация на немъртвите създания , които изведнъж поискаха да не ни убиват и да живеят на равно с нас . Каква безразсъдна смелост .Сякаш би било толкова лесно да се премахнат травмите от умовете на хората и децата ,преживели и били свидетели на терора на зомбитата и загубата на близките си . И от онзи ден животът ни се промени за втори път ,но този път се беше случило завинаги. Това се беше случило , когато бях на пет. Когато бях на 5 беше последният ден ,в който бях вдишала чист въздух за последен път през живота си през последните 12 години. След началото на новия ни живот ,ако изобщо това можеше да се нарече живот , защото ако трябва да съм честна с Вас ,откакто животът ни се промени преди цели 12 г имам чувството ,сякаш животът в този изоставено изглеждащ призрачен град е спрял на нула. Сякаш беше вършил. Да живеехме. Бяхме живи и в безопасност ,но бяхме сами и бяхме затворени по домовете си. Не знам за останалите ,но аз самата се почувствах , така сякаш времето беше спряло на нула. Така ,сякаш не бяхме живи и сякаш не живеехме истински , защото от нас ни бяха отнети най-значимите ни ценности - свобода , детство и щастие. Но днес животът ни дава един живот нов шанс ,за да изживеем живота си истински и да можем да им се насладим по възможно най-добрия начин. Защото днес е първият ни ден в гимназията за мен и за най-добрите ми приятели.И ако трябва да съм честна с Вас истината е , че нямам търпение отново да съм на чист въздух и да се срещна с тях. Сутринта станах рано и се приготвих за училище. Облякох си униформата и червеното си кожено яке и след това слязох долу на първия етаж , където минах през хола ,за да си взема раницата , която снощи бях оставила върху дивана и после се отбих до кухнята за една ябълка , която да хапна по пътя към училище.
- Добро утро ,мамо ! Добро утро ,татко ! - поздравих любезно родителите си , които също тъкмо сега слязоха долу по стълбите и майка ми тъкмо се връщаше от кухнята , когато ме забеляза.
- Добро утро ,миличка. - поздрави ме майка ми с учтивия си , любвеобилен тон , след което постави целувка на бузата и ме прегърна .Аз също я прегърнах и целунах по бузата по същия начин като нея. И след като се отделихме от прегръдката бях забелязала официалния тоалет на майка ми ,с който се е облякла. Облякла се е със тъмнозелен аутфит , състоящ се от риза ,пола и сако .
- Много си красива ,мамо. - направих й искрен комплимент , който идваше от дъното на сърцето ми и в този миг нейната усмивка игра като слънце.
- Много ти благодаря ,скъпа. - отвърна ми с искренно развълнувана физиономия и огромна усмивка,галейки нежно косите ми .
- Моля. Ъм,мамо на интервю за работа ли отиваш ? - попитах я , тъй като имах вътрешно усещане , че това е поредното й интервю за работа този месец. И помня , че снощи по време на вечеря беше ни споменала на нас с татко , че ще се пробва за работата телевизионен водещ и в момента изглежда толкова обнадеждена ,колкото изглеждаше и вчера.
- Да ,скъпа . Знаеш как се казва. Десетият път е на късмет. - опита се да се пошегува ,но нито аз ,нито пък майка ми не се
разсмяхме на шегата й. Всъщност , че това по-скоро беше начин тя да се мотивира , че този път ще получи работата и да си даде кураж.
- Да. Надявам се всичко да мине по мед и масло. - пожелах й успех със интервюто за работата.
- Дано ,скъпа. - отговори ми през въздишка майка ми , която въпреки всичко имаше надежда , че този път ще я приемат и нещата ще потръгнат.
- Добро утро , скъпа !-поздрави с усмивка на уста ,прегръщайки майка ми и целувайки я набързо ,баща ми.
- Добро утро ,скъпи ! - отговори по-ведро и жизнерадостно майка ми, която взе чашата със прясно направено кафе , която татко й беше подал.
- Добро утро ,слънце !- така ме е наричал винаги баща ми , когато е в добро настроение.
- Добро утро , татко ! - отговорих любезно ,след което дойде при мен ,прегърнахме се и постави целувка на челото ми.
- Всъщност аз още напреди те поздравих ,но явно някой днес не ме е чул .- започнах да остроумнича ,свъобщавайки му искрено фактите.
- Оу ,така ли ? Колко невъзпитано от страната на този невъзпитан човек. Чудя се кой ли е той ? - започна да остроумничи баща ми и да хитрува ,след което и тримата се разсмяхме.
- Скъпа ,искаш ли да те закарам до училище ? - попита ме баща ми , докато отпиваше от кафето си .
- Благодаря ти ,татко ,но мисля днес да се поразходя навън ,а и времето днес е изключително много приятно. - отговорих учтиво на баща си , докато поставяше чашата с кафе върху масата ни в хола ,а пък майка ми беше отишла до огледалото в същата стая ,за да се огледа и най-вече ,за да си оправи косата.
- Добре ,миличка. - отговори ми татко с усмивка.
- Но се пази ,моля те. - предопреди ме загрижено баща ми.
- И след училище се прибери право вкъщи заради опасността от ....знаеш. - нареди ми свръхзагриженият ми баща , който се опита да ми припомни колко много трябва да се предпазливи в ,,опасния" свят ,в който живеем.
Но истината е , че откакто се помня след деня ,в който зомбитата нападнаха града ни ,аз никога повече не съм виждала истинско подивяло и смъртоносно зомби из улиците на Спрингфолс. Истината е , че откакто зомбитата се бяха нанесли в града ни с мир ,за да може всички да заживеем заедно и за да може и зомбитата да имат равни права като нас ,хората ,никой до сега нито веднъж не се е оплаквал от атака на зомби или че зомби е искало да му изяде мозъка. И знаете ли какво ? Започвам да мисля , че зомбитата вече изобщо не са онези мозъкоядящи чудовища опитали да да унищожат града ни и да ни погубят . Всъщност започвам да си мисля , че може би с времето са станали мили. И може би ще бъде добре и нашият народ да започне да им даде шанс. И днес е идеалният ден ,в който имам възможността да го докажа. Днес благодарение на първия учебен ден най-накрая ще успея да разбера какви създания са в действителност зомбитата и дали са толкова зли и опастни,колкото хората ги мислят. И това ме подсеща , че вече трябва да тръгвам.
- Добре ,татко. Но след училище много исках да се отбия до ..........- не можах да довърша изречението , защото все още не мога да повярвам , че е истина. Баба и дядо си отидоха от този свят преди месец и половина болката от загубата им още ми тежи така ,сякаш нож е пронизъл сърцето ми и то все още до ден днешен продължава да кърви и тази кръв продължава да облива цялото ми тяло и ме кара да се чувствам така, сякаш съм получила токов удар. Но въпреки това днес трябва да съм силна и трябва да се усмихвам на света ,напук на всичко , защото преди почти два месеца дадох обещание . Обещание , което ще спазя , докато истината най-накрая да излезе наяве.
Ретроспекция .
- А това тук кой е бабо ? - бях попитала баба ми ,с която се бяхме сгушили ,седнали на дивана и разглеждахме стария албум със семейни снимки , докато дядо беше в кухнята и ни приготвяше от любимия ни топъл шоколад със бита сметана отгоре и със шоколад чипс. Това винаги е била любимата ни семейна напитка и обожавахме да си я направим винаги , когато гостувах на баба си и дядо си, които също през целия си живот бяха израстнали в Спрингфолс ,също като родителите ми и мен .Обожавахме да сядаме и тримата заедно на дивана в хола в къщата на прародителите си и да гледаме снимки от семейните ни албуми , докато огънят от горящата камина , която беше наблизо до нас ни стопляше . Обичах безкрайно много да се сгушвам във топлите прегръдки на баба си и да слушам историите и шегите , които дядо ми , който винаги , когато им гостувах ни приготвяше по една голяма чаша от специалния му домашно приготвен топъл шоколад , който беше направен по негова специална рецепта ,предавана от поколение на поколение. И в онази студена вечер не усещах нито студ ,нито пък хлад. Единственото , което усещах беше топлината от прегръдката на баба ми , която беше в отлично състояние за малко над средната си възраст , която беше напълно здрава и въпреки напредването на възрастта си ,тя винаги е кипяла от енергия. Дядо ми също. Но въпреки това .......предполагам , че вече знаете какво се е случило ,нали така ? Както и да е. Мисълта ми е , че в онази нощ баба ми успя да ме убеди в нещо ,за което никога преди не бях се замислила. Но тези нейни убеждения ме накараха да поискам сериозно да проуча въпроса.
- Това ли ? Това е майка ти , скъпа .- беше ми отговорила през лек смях ,баба ми .
- Какво ? Мама ли ? Но тук изглежда толкова много различна. На снимката , която разглеждахме подробно в стария семейни албум в дома на баба и дядо ,имаше едно младо като на моята възраст момиче ,но тя не беше със руса коса ,като тази на майка ми ,а беше със тъмнокафява и права коса ,за разлика от сегашната коса на майка ми и затова не можах да повярвам , че е тя.
- Какво ? Наистина ли ? Не мога да повярвам , че мама е била тъмнокоса. И то не само , че е имала тъмна коса ,но и нима и веждите й са били тъмнокафяви. Но как е възможно. - бях възкликнала изумена от тийнейджърската снимка на майка ми от нейните младини. На снимката в албума си личеше , че е била снимана на двора на училището й и в онзи ден е била облечена със тъмночервена рокля на цветя , която й е била до коляното ,а около нея са били всичките й приятелки. На тази снимка е изглеждала толкова щастлива.
- Спорен теб? Да си чувала за изрусители и боя за коса ,скъпа. - припомни ми остроумно ,баба ми ,през лек и звънлив смях.
- Да ,права си. - първоначално се бях съгласила с нея без да се замислям по-надълбоко ,но после размишлявах повече и не можех да повярван на чутото .
-Чакай малко .Нима мама си е боядисвала косата през всички тези години ?- бях останала удивена от този неочакван за мен факт за майка ми. След малко ще разберете защо.
- Да ,скъпа. Кое толкова те изненада? - попита ме леко загрижена и с любопитство баба ми.
- Ами просто. Винаги през целия си живот съм мислила , че майка ми винаги е била естествено русокоса и синеока . Никога не съм очаквала ,дори и в сънищата си , че тя винаги през целия ми живот се е боядисвала , тъй като знам , че майка ми винаги е мразила фалшивите неща ,с които е възможно човек да се промени.
- Да , така е. След като се роди ти ,тя стана такава. Но истината е , че преди да се родиш, когато майка ти срещна баща ти и се влюби в него ,тя правеше всичко възможно само и само ,за да може да му се хареса. Та накрая един ден , докато са били на училище баща ти й е казал , че много я харесва като характер ,но за жалост той се интересувал от това да излиза само и единствено с блондинки .- беше започнала да ми обяснява баба ми за интересната първа среща на нашите .
- И затова майка ми се е боядисвала в русо. - прекъснах я без да искам ,за да уточня .
- Да ,точно така ,скъпа. - уточни през лек ,звънлив смях баба ми .
- Виж ,скъпа .Не всичко винаги изглежда такова ,каквото е всъщност. - каза баба ми ,гледайки ме в очите и говорейки ми малко по-сериозно с ясен и мил тон ,гледайки ме в очите със нейните прекрасни сини очи и усмихвяйки ми се мило след думите си.
- И това тук е само един малък пример за това , че не винаги всичко , което сме си мислили , че дадено нещо е такова означава , че в действителност е .- обясни ми мило баба ми ,показвайки ми снимката на майка ми със съученичките си ,след което затвори албума , докато дядо идваше при нас със три чаши с любимия ни топъл шоколад в ръце .
- Дядо !- бях извикала от радост , като му бях направила място ,за да седне при нас.
- Милото ми момиче. Не можа да устоиш на вкусния ми домашен топъл шоколад ,нали така? - каза през лек смях дядо ми ,след което и аз също малко се разсмях от все сърце .
- Не ,знаеш отлично , че той ми е любимият .- отвърнах му остроумно и искрено ,след което му се усмихнах широко от щастие .
А след това той се настани до мен и ми подаде чашата с какао.
- Благодаря .- отвърнах му учтиво през една голяма усмивка.
- Няма за какво ,детето ми .- отвърна ми все така любезен и учтив дядо ми .
- Виж ,скъпа ,знам , че времената вече не са такива каквито бяха преди ,но аз вярвам , че зомбитата не са решили само и единствено да превземат града ни. Не мисля , че те са тук ,за да ни навредят. Мисля , че има и друга причина , поради която са решили да заживеят в града ни. Може би просто искат да заживеят в хармония заедно с нас. - баба започна да ми обяснява сериозно и съсредоточена изключително много в мислите си ,тя хвана чашата с топъл шоколад , която дядо й подаде и после я държеше с една ръка ,а другата си ръка я постави върху моята , която беше пусната свободно върху дивана. Не съм очаквала да чуя тези думи от нея. Мислех си , че появата на зомбитата в града ни е бил изключително много труден период за баба и дядо и им е било трудно да се справят със ситуацията . На мен самата все още ми беше трудно да свикна с мисълта на този труден начин на живот ,а вече бяха изминали десетки години ,откакто зомбитата превзеха града ни. Но думите на баба ми. Най-вероятно е имала някаква причина да смята така.
След думите й аз си бях поела дълбоко въздух ,замислена за това как в рамките на само секунди детството ми си беше отишло завинаги и как трябваше да се сбогувам с онези прекрасни слънчеви лъчи. Това определено бяха най-трудните години в живота ми.
- Може би. - отвърнах й пред тежка въздишка и бях направила натъжена гримаса.
Баба ми се беше усмихнала ,за да ме разведри и в замяна и аз й бях отвърнала по същия начин ,след това ме бе прегърнала и ме бе целунала по челото ,а после дядо бе започнал да ни разказва някоя от интересните си ,завладяващи истории.
Това беше един от последните ми спомени ,свързани с баба и дядо и думите на баба ме бяха накарали да се замисля върху този въпрос страшно много.
Откакто те си отидоха не съм спирала да мисля за това. Защо дойдоха и започнаха да превземат града ни ? Какво точно искаха от нас ? Какво точно е тяхната цел ? Защо ни причиниха всички онези ужасно неща ? Защо лишиха мен и приятелите ми от детството ни - от най-красивите и невинни години в живота ни ? Ако искаха да ни наранят ,защо тогава след толкова години още не го направиха ?
Тези въпроси непрестанно се въртяха в главата ми ,но днес най-накрая щях да получа отговорите на всички тези въпроси , защото днес е първият ден от гимназията и днес най-накрая ще имам възможността да получа дългоочакваните отговори ,за които от цяла вечност купнея да получа.
Днес съдбата ми дава шанс ,за да науча истината и аз смятам да се възползвам от него максимално.
- Добре миличка. - отвърна леко натъжен баща ми .
- Но се пази ,моля те. - дойде до мен баща ми и постави ръцете си на рамената ми. Откакто ни се налага да живеем заедно със зомбитата татко стана все по-загрижен и чувствителен от всякога.
- Обещавам. - отвърнах му сериозна и решена .
10 минути по-късно.
След проведения сутрешен разговор с родителите ми ,аз им казах довиждане ,прегърнахме се и излязох от вкъщи ,затваряйки вратата след себе си. В момента бях на улицата , която беше почти празна и на вън нямаше и жива душа , докато вървях по пътя. Дано само да не изскочи нежива пред мен , която да иска да ми изяде мозъка или да ме хвърли в кофите за боклук на близо. Малко черен хумор. Честно казано след всички тези години ,през които ни се налагаше да се крием от зомбитата и да живеем във страх ,почти не излизайки от домовете си ,мисля , че вече не ме е страх от тях. И немъртвите създания ,с които ми предстои да се сблъскам днес са моят билет към истината. Ще направя всичко ,за да разбера истината за този град - Спрингфолс аз идвам.
След още няколко минути вървене пеша вече бях пред железните порти на училището ми. И сега ме чакаше едно ново приключение зад тях ,за което вече знаех , че бях готова. Влязох в двора на училището , където всички зомбита и хора се бяха събрали заедно ,разговаряха и обстановката беше адски много спокойна и приятна. Така. За сега всичко върви добре. Няма начин. Не мога да повярвам , че той е зомби . Докато вървях по пътя си пред мен видях една група зомбита на моята възраст и повредата между тях видях него. Не мога да повярвам как едно зомби може да изглежда толкова привлекателно. Немъртвото създание е със бяла готина коса ,червени като кръв очи ,доста бял като лист хартия тен и е облечен доста готино - със бяла риза ,черни дънки ,бели маратонки ,черна вратовръзка ,черно на бели ленти спортно яке и носи черна раница. Наистина изглежда доста привлекателен ,но не мога да позволя на нищо да ме разсее или отклони от мисията ми. Трябва да разбера истината за зомбитата ,но не бива да се сближа прекалено с тях.
Гледната точка на Зак
Всички заедно се бяхме събрали в двора на училището и разговаряхме , докато погледа ми не се срещна с този на едно момиче. Тя беше сериозна и вървеше с бързи крачки точно срещу нас . Беше много красива със червено кожено яке ,носеше сини дънки и бели маратонки на черни ленти ,беше облечена със червена блуза и носеше сребърно колие с медальон . На гърба си носеше тъмночервена кожена раница и носеше тъмносин шал. Тя определено излъчваше сила и увереност и не знам точно какво беше ,но в онзи миг разбрах , че сме свързани със нея.
- Хей ,братле ,коя е тя ? - попитах набързо Ерик , докато тримата с близнаците разговаряхме и после се обърнах към нея ,за да покажа на момчетата точно кое момиче имам предвид.
- Тя ли ? Това е Али Стормс . Веднъж я бях срещнал на улицата , докато се връщаше от хранителния магазин и беше изненадващо спокойна. Разминахме се и това беше. Не беше избягал от мен в писа и като онова момиче ,с които се бяхме засекли в магазина миналия месец. - обясни ми спокойно с блага усмивка на уста брат ми.
- Ужасно е това как хората все още се боят се от нас. Сякаш все още им е трудно да свикнат с мисълта , че живеем заедно. - добави леко раздразнен от факта ,Ейвън .
- Така е ,братле. Сякаш в очите на хората все още ни виждат като чудовища и ни възприемат като такива . Това е крайно неуважително .- съгласи се Ерик.
Уха. Не мога да повярвам , че е била толкова смела , че не се е изплашила и не е побягнала ,както биха направили останалите хора. Но чудя се защо ли го е направила ? Кое е нещото , което я е накарало да запази пълно спокойствие в такава ситуация ? Възможно ли е някои от хората вече да са започнали да ни виждат като част от тях ? Трябва да разбера.
- Ясно. Благодаря ,Ерик .- отвърнах мило на брат си и поставих ръката си на рамото му.
След това бързо се измъкнах от разговора между Ерик и Ейвън и се отправих към Мадлин и Елизабет , които разговаряха помежду си на края на групичката ни. Присъединих се към тях и без да искам прекъснах разговора им.
- Незнам .Може би. - чух да казва Елизабет на Мади , когато се присъединих към тях .
- Хей ,момичета здравейте .- поздравих ги учтиво.
- Здравей. Какво искаш ? - попита ме Елизабет ,кисела , затова че прекъснах разговора ми.
- Хей ,може ли да те попитам нещо ? - сниших малко тона си ,за да не ни чуят останалите.
- Какво има ? - попита с любопитство и загриженост ,Елизабет , когато застанах до нея и тя също сниши тона си.
- Коя е тя ? - попитах я ,за да получа повече информация за нея и я посочих ,като внимавах никой да не ме види
- Това ли ? - попита ме Елизабет ,като я посочи лекичко с пръст.
- Това е Алисън Стормс. Доколкото знам ще сме заедно в часа по испански тази година и мисля , че сме на една и съща възраст , което означава , че предполагам , че ще сме и в един и същи клас .
- Ясно. - отвърнах спокойно и сериозно ,гледайки я продължително .
- А ти защо питаш ? - попита ме любознателно Елизабет и скръсти ръце пред себе си ,изваждайки ме от транса ,в който се бях отнесъл мислейки за момичето отсреща ми.
- Просто така. -отвърнах спокойно без да й давам повече обяснения. А пък в замяна Елизабет ме изгледа изпитателно и остроумно.
- Просто така . - повтори след мен.
- Нима ? - попита в очакване да й дам повече информация за намеренията си и ме изгледа изпитателно и продължително.
- Да ,просто така. - отвърнах й спокойно.
Съжалявам , сестричке ,но няма да измъкнеш нищо повече от мен ,Елизабет. Не и преди да съм сигурен.
- И не е защото си заинтересован от нея ? - попита, остроумничейки Елизабет ,продължавайки да ме гледа изпитателно и да ми се усмихва искрено .
- Не. - отвърнах набързо.
- Оу ,нима ? - продължи да настоява да й дам отговор.
След като Елизабет продължи да разпитва Мадалин започна да се кикоти и да се смее ,а след това и Елизабет леко се разсмя и после сложи един от кичурите си зад ухото , когато вятърът й го беше развял.
- Зак ,виж не знам какви са намеренията ти с нея и какво си планирал ,но моля те ,внимавай с нея. Знаеш отлично , че тя не е една от нас и Вие не можете да сте заедно. Съжалявам Зак .- предопреди ме ,хващайки ме за ръката ,спирайки ме тъкмо , когато щях да си отида и да се върна при момчетата. Елизабет започна да ме говори сериозно ,а в погледа й мога да видя изписаната загриженост която видимо си личеше в очите й ,а тонът й беше изключително много сърцераздирателен и мил , докато ми говореше .
- Няма проблем. Спокойно Елизабет. Нищо не съм планирал. Беше ми любопитно и просто затова те попитах. - отвърнах й през лек смях .
Но истината е , че наистина се почувствах гадно от думите й. Просто не исках да й го покажа и да в натъжа. Истината е , че мисълта , че нямам шанс със нея според думите на Елизабет и това , че не можем да бъдем заедно , защото сме различни ,колкото и права да беше Елизабет в случая ,ми се струваше наистина много несправедлива. Не мисля , че това от какъв вид сне трябва да ни определя. Но спокойно. Аз смятам да опровергая думите на сестра си.
- Добре. Аз трябва да вървя. - отвърнах й със значително много по-сериозни и спокоен глас ,насочвайки се към първоначалното си място и точно тогава реших да тръгна към нея и пътищата ни се пресякоха.
- Здравей ! - поздравих я мило.
- Здравей! - отвърна ми по същия начин ,но видимо сякаш не и се занимаваше с мен.
- Аз съм Зак Белейки! - представих й се учтиво и й подадох ръката си ,за да се здрависаме .
- Аз съм Али Стормс ! - представи ми се учтиво ,хвана ръката ми ,здрависахме се и една лачезарна и прекрасна усмивка се появи на лицето й , която засия като Слънце , което ,замислени се сега ми прозвучи леко странно ,защото зомбитата имат чувствителност към Слънцето и не ни се отразява много добре да бъдем на прекалено силна светлина. Но въпреки това ,Али наистина изглеждаше прекрасно .
- Приятно ми е да се запознаем! - отвърна ми ,Али ,продължавайки да се усмихва все така прекрасно.
- На мен също ! - макар й малко нервен от запознанството ми с тази интересна личност ,аз също й се усмихнах по същия начин ,за да скрия притеснението си.
- Нова ли си в града ? Не съм те виждал до сега .- реших да отворя тема за разговор ,за да поразчупя леда.
- Не . Всъщност израстнах тук във Спрингфолс ,но знаеш. - отвърна ми мило и лъчезарно с усмивка ,като накрая не пропусна да спомене и да ми напомни и за атаката над града преди 30 години. Много ти благодаря. Можеше да пропуснеш тази част. Не ме разбирайте погрешно. Обичам същността. Аз съм зомби , когато бях малък бях човек ,роден съм като човек и въпреки че сега съм едно немъртво същество ,от което повечето жители на Спрингфолс се страхуват ,аз и повечето зомбита все още пазим човешкото вътре в себе си ,ние се гордеем със същността си ,но въпреки това ми става адски много неприятно , когато някой отвори темата за случилото се преди 30 години , когато народът ни е превзел града , тъй като въпреки всичко станало в миналото ,хората не са заслужавали да живеят в постоянен страх ,заключени в домовете.
- Да. - отвърнах й малко сухо ,но същевременно и със същия мил тон ,с който и разговарях до сега и леко наведох глава надолу , тъй като наистина ми стана неприятно от отварянето на тази тема .
- А на колко си ? - реших да сменя темата.
- На 17 . Ти ? - попита ме с любопитство ,оглеждайки се ,видимо малко нервно, наоколо.
- Аз също. - отвърнах й с усмивка , докато кестенявата й коса се развяваше на вятъра.
- Страхотно. - отвърна ми леко сухо ,но със обичайния си любезен тон.
- Да. Това означава ли , че че сме в един и същи клас ? - попитах я едновременно малко притеснен и развълнуван да науча отговора й .
- Да. - отвърна ми видимо,по незнайно каква причина , вече леко намусена ,но след като ми отговори ,се усмихна искрено.
- Извинявай ,но избягваш ли ме ? - накрая не можех да се сдържа и реших да я попитам директно .
- Какво ? Не.
- Нима ? Наистина ли ? Защото по начина ,по който разговаряш с мен и се държиш , докато разговаряме ми се струва , че сякаш въобще не ти се говори и се опитваш някак си да ме игнорираш и да ме избягваш .
- Не. Извинявай. Просто съм наистина много заета и мисля наистина за адски много неща.
Гледната точка на Али
Наистина мисля за адски много неща. И в момента главно мисля за това как така градът ни е живял в една огромна лъжа ,твърдейки че зомбитата са смъртоносно опасни и могат да ни убият всеки един момент , когато в действителност те са мили и явно не са заслужавали отношението ,с което съгражданите ми са се държали с тях. От това , което успях да разбера от разговора ми със Зак до сега е , че явно всички ние сме живели във заблуда породена от страха на неизвестното. Явно не всички зомбита са зли и Зак наистина ми се струва адски много мил и искрен. Не мога да повярвам в каква илюзия сме живели през толкова много време.
- Ясно.- отвърна ми сухо и леко изнервено. В смисъл в тоналността на гласа му ме се усещаше гняв ,но спрямо начина ,по който го каза и въздиша след това разбрах , че явно малко се е ядосал и му е станало неприятно от начина ,по който реагирам. Съжалявам Зак ,но съм длъжна да спазя дистанция от теб ако искам мисията ми да протече успешно.
Гледната точка на Зак
Стори ми се наистина готина ,но наистина ми е трудно да разбера защо е толкова отдръпната. Дали и тя не е като останалите и не си мисли , че зомбитата са заплаха и затова гледа да страни от мен ?
Гледната точка на Али
-Извинявай ,но трябва да вървя .Ще се видим после.- отвърнах му набързо , вече наистина натъжена и с бързи крачки се насочих към учебното заведение без да се обръщам назад. Не исках повече да се натъжаваме взаимно. Явно просто не си влияем много добре.
- Добре. А ще се видим ли после ? - провикна се със значителна много по-положотелно настроен тон зад мен , докато аз вървях към училището .Сякаш за миг целият ми гняв и негативизъм от създалия се конфликт помежду ни се беше изпарил за него. Невероятно е как го направи. Чудя се какво ли е сменило мнението му ,а с него и настроението му ?
- Може би. - обърнах се за секунда назад срещу него , докато вървях и му се усмихна ,за да бъда съпричастна към позиттивизма му. Все пак нямаше да бъде добре и за двама ни да започнем гимназията с конфликти и неразбирателства.
-Пак ще се срещнем. - чук го да се привиква зад мен , когато пак се обърнах напред.
- Може би. - провикнах му се с положителен тон ,но този път не се обърнах към него ,а продължих по пътя си.
Гледната точка на Зак
Тя си тръгна ,а аз още не можех да откъсна очи от нея. За Бога ,какво ми става ? Никога преди не съм обръщал толкова внимание на никое момиче. Може би момчетата бяха прави. Може би гимназията наистина променя хората.
Гледната точка на Али
Останалата част от деня мина нормално. Часовете започнаха ,всичко влязохме в класните си стаи и учителите ни раздадоха учебните програми и кодовете на шкафчетата ни ,също така и се уточнихме и за разписанието на учебните часове и времето за обяд , заедно със всичко това и класните но ръководители ни раздадоха на всички ни нещо като брошура ,на която бяха представени всички извънкласни дейности като спорт ,рисуване ,музика ,театрално изкуство и какво ли още не. В брошурата бяха изяснени всяка една от извънкласните дейности до най-малкия детайл и докато я разглеждах по време на първия ни час , докато се запознавахме взаимно с класа ,видях , че отборът на мажоретките се подновява и днес ще има проби за членовете на отбора след часовете.Решено е. Мисля да се пробвам за отбора на мажоретките. Между другото сутринта след началото на часовете разбрах , че със Зак и момичето , което беше час от групичката му - Елизабет, мисля , че така се казваше ,ще сме във един и същи клас. Надявам се да можем да се разберем добре. Не бих искала случката със Зак от сутринта да се повтори още веднъж. И се надявам да се разбираме добре и със Елизабет . Изглежда ми като добро и доста симпатично момиче . Надявам се да се разберем добре с нея .А относно това какво става между мен и Зак . Амии.... нищо . По време на първия час никой от нас не обели и дума , въпреки че усетих , че ме гледаше по време на целия час сериозно и съсредоточено .Но след първия час повече така и не се видяхме. Останалите часове си минаха по обичайния начин . Взехме нови уроци по математика , истерия , география ,гражданско образование и английски език и разбира се ,всеки учител ни даде по едно домашно по всеки един отделен предмет ,а между часовете по гражданско образование и английски език имахме и час по рисуване , който го проведохме в art стаята в училище и се оказа , че наистина много ми харесва да рисувам и дори и съм добра в това. Дори и учителят ни по рисуване г-н Жан Дефо , който е французин ни похвали.Според слуховете в училище ,г-н Дефо е бил световноизвестен художник преди да се премести да преподава в училището ни и в Лувъра в Париж е било пълно със негови картини ,дори и всяка година на една точно определена дата се откривала изложба в негова чест послучай новите произведения , които продължавал да твори за лувара. Накрая на часа всичките ми съученици си разгледаха взаимно рисунките ,но аз и Зак не си ги дадохме , защото не искахме останалите да ги видят. Честно казано ,нито пък имах възможността да видя неговата ,нито той моята ,но явно , че това не беше проблем за него.По време на часа отново продължаваше да ме гледа. Накрая на часа хукна на някъде и от тогава повече не съм го виждала.
Няколко часа по-късно
Часовете най-накрая бяха приключили и сега е времето за пробите за мажоретки. Всички желаещи , които искахме да покажем на какво сме способни се бяхме подредили на десетки прави последователни линии в залата по физическо. Видях , че Зак пристига облечен в една тюркоазено синя тениска и сини дънки ,беше обут с други маратонки и идваше право към нас. Ама какво става ,за Бога ?
Гледната точка на Зак
Стана ми адски много неприятно , затова че със Али все още не си говорим , затова побързах да изляза навън след като пасът по рисуване свърши ,а и имах и тренировка по футбол ,така че побързах да се махна от стаята след биенето на звънеца. Но след тренировката стана нещо. Треньорът ми ме помоли днес аз да разяснявам хореографията на мажоретките , тъй като треньорката им е била болна и помоли точно мен , защото истината е , че аз и треньора ми се познаваме от адски много дълго време заради братята и сестрите ми и точно поради тази причина първата му работа ,след като дойдох на футболните проби беше да ме направи квотърбек и капитан на отбора , тъй като и преди ме е виждал как играя , когато играех заедно с братята си след училище. Понякога дори и ми се налагаше да замествам някои от играчите в отбора на Джаксън. Както и да е. И точно след първата ни тренировка със новите ми съотборници к след като играхме заедно като отбор ,треньорът ме помоли за тази глупава услуга. Честно казано въобще не ми се занимаваше с това ,но не исках да му откажа , затова приех и отидох в залата , където видях , че и Али е там. Най-накрая. Нещо хубаво да се случи днес.
- Хей , здравей! - поздравих я мило и й се усмихнах , която я видях . Беше застанала на третата колона най отляво ,така че бяхме на сравнително близко разстояние .
- Здравей! - поздрави ме мило от мястото си.
- Казах ли ти , че ще се видим отново. - реших да й припомня думите с широка и искрена усмивка и след това скръстих ръцете си пред себе си.
- Да ,каза ми. - призна си тя и леко засрамена наведе главата си леко надолу и ми се усмихна .
След малкия ни разговор се сетих , че не сме сами в залата ,така че вече беше време да се заема със задачата си.
- Така. Здравейте приятели. Както всички вече ме познавате аз съм Зак и днес аз ще замествам г-жа Шаролт и ще ви разясня хореографията на мажоретките. - обясних им съвсем сериозно и спокойно ,но след думите ми повечето от момичетата започнаха да се смеят на думите. И чак сега осъзнавам колко тъпо и нелепо звучи това , което казах току що.
Гледната точка на Али
Какво ?! Страхотно. Ама това шега ли е ?
Гледната точка на Зак
Добре. Осъзнах колко в нелепа и абсурдна ситуация попаднах и затова бързо трябваше да намеря изход от нея и за щастие точно в този момент влезе сестра ми. Благодаря ти много , Елизабет.
Тя се доближи до мен и започна да ми обяснява нещо.
- Зак аз трябва да поговоря с теб за нещо. - започна със сравнително тих и изненадващо спокоен тон да ми обяснява сестра ми.
- Така. Пошегувах се , разбира се. - оправдах се със ясен ,сериозен ,но и весел тон.
- Дами ,посрещнете я подобаващо ,Елизабет ще бъде вашият нов треньор.- заявих и с усмивка на уста представих сестра си ,правейки жестове с ръце ,след което всички започнаха да й ръкопляскат уважително.
- Какво ги дрънкаш Зак ? - прошепна ми ядосана и изненадана от чутото ,Елизабет ,усмихвайки се на момичетата ,за да не заподозрат нещо.
- Виж ,не ми се сърди но ми трябва помощта ти. Приеми да ми съдействаш ,моля те.
- Какво ? Не . Зак ,аз не мога да го направя. - скара ми се сестра ми.
- Хайде ,де ,моляяя те. - започнах да я умолявам , докато момичетата продължаваха да й ръкопляскат силно.
- А и ще ти отива адски много да си мажоретка. Стига , Елизабет. Ти си ужасно много талантлива. И сама знаеш това. Не искаш ли да покажеш на света на какво си способна ?- реших да я укоража ,за да се престраши и да рискува. А и всичко , което казах беше истина. Момичето определено има талант и би било жалко сестра ми да пропилява професионалните си умения.
- Добре. Ще го направя. - първоначално извъртя очи в страни ,но после се съгласи да го направи.
- Наистина ли ? Благодаря ти много. - бях изключително много изненадан от благородната постъпка на Елизабет към мен.
- Но длъжник си ми. - уточни сестра ми и ме изгледа изпитателно.
- Както винаги. - отвърнах й с положителна енергия ,щастлив , че се отървах от тази задача , която очевидно не беше никак за мен.
След това аз махнах свирката от врата си я подадох на Елизабет , която веднага я взе и я сложи на врата си. После засвири с нея ,за да прикове вниманието на момичетата и те всичките застанаха мирно.
- Слушайте сега. Колона в две редици. - нареди със силен и ясен тон ,но определено сестра ми в момента излъчваше увереност и положителна енергия. Аз се впечатлих от професионализма й ,след което погледах метода й на управление на отбора на мажоретките и гледах как всички момичета , включително и Али стриктно следваха заповедите и инструкциите ,вслушваха се внимателно в думите й и запомняха забележките й и ги имаха напредвид. Погледах ги за 5 минути ,след което си тръгнах.
Гледната точка на Али
След като Зак си тръгна ние разучихме всички стъпки от хореографията ,благодарение на Елизабет, и я повторихме три пъти. На края на часа тя обяви кои са приети в отбора на мажоретките. Бяхме аз ,Рейчъл (съученичката ми ,с която бяхме израстнали на една и съща улица и се познавахме от малки ) ,зомби на име Ерика , която ми се стори , че със , Елизабет са си близки ,Кейла (съученичката ми ) и разбира се още няколко момичета ,с които ми предстои да ги опозная по добри на име Хартли ,Линдзи и Ребека. Изглеждаха ми доста мили и въудушевени , затова че ще станат мажоретки и бяха страшно много щастливи , когато капитанът ни ги прие в отбора. Вече се запознахме ,но не сме си кой знае колко близки все още ,но се надявам да станем. Наистина ми изглеждаха много мили. Както и да е. Когато тренировките ни и срещата на отбора ни за днес приключиха се отправихме към съблекалните ,взехме си по един душ и се преоблякохме. После преди да се разделим Елизабет ни разясни още няколко важни неща и тънкости във връзка със хореографията ни като номерата със салтата и пирамидата , които бяха едни от най-впечатляващите и важни номера за отбора ни .Също така ни обясни и как да сме по-синхронизирани и единнни по време на изпълнението на съчетанията ни . Накрая изяснихме всичко и си взехме нещата и излязохме навън на двора. Отоворихме се следващата среща на мажоретките да бъде утре след часовете и Елизабет ни освободи.
Най-накрая всичко свързано със натоварения ми график за деня беше приключило и аз нямах търпение да отида знаете къде . Напоследък ми липсват все повече и повече и нямах търпение да отида там ,за да почетат паметта им още веднъж и да си спомня и прекрасните ни безценни моменти ,прекарани заедно. Но преди това всички ученици се бяхме върнали в хола на училището при шкафчетата си ,за да си вземем необходимите учебници за деня. И след като свърших и тази задача , докато си затварях шкафчето бях забелязала Зак и видях , че раздаваше нещо като флаери на съучениците.
- Хей ,заповядайте. - чух го да казва на едно момиче , докато й даваше флаера .
- Хей , здравейте. Ще дойдете ли на моето парти ? - попита други две , които идваха при него.
В Спрингфолс през последните 20 години се беше превърнало в нещо като традиция правенето и раздаването на флаери за партитата. Въпреки свръхмодерните технологии раздаването на флаерите се приемаше с по-дълбоко уважение от страна на поканените , защото те се възприемат като лична покана , защото за разлика от това да изпратиш набързо едно съобщение на цялото училище ,за да ги поканиш на партито си ,при флаерите хората оценяват това , че сам си направил дизайна на флаера и си го принтирате ,отделил си от времето си ,за да раздел поканите и това придава по-социален смисъл на този начин на канене.
Гледната точка на Зак
Добре. Не планирах да правя парти ,но мисля , че може и да бъде забавно. А и мисля , че партито е идеална възможност ,за да разчупим леда с Али и да се сближим. Тя ще види , че няма от какво да се бои и повече няма да страни от нас. Но тази мисъл все още ми звучи странно. Част от мен ,една огромна част от мен не иска да приеме , че Али изпитва страх от нас и то не само , защото мисля , че я харесвам ,но и заради думите на Ерик , които не ми излизат от ума .Ако изпитваше страх от нас нямаше да бъде толкова спокойна , когато са се срещнали ,нито пък щеше да иска да разговаря с мен сутринта . Определено има нещо друго в цялата тази работа и аз трябва да разбера точно какво.
И така. Докато раздавах флаерите на съучениците си от училище след часовете видях , че Али ме видя и после дойде при мен ,а пък през това време Ерик беше при мен и ми правеше компания все още приятно изненадан от това , че внезапно съм решил довечера да направя парти . Докато към нас ме се присъедини и тя.
-Гордея се с теб ,братле. - призна си ,по-големият ми брат и постави ръката си на рамото ми и точно тогава се присъедини и Али към нас.
- Така ли ? - отвърнах му , докато продължавах да раздавам поканих за партито си.
Честно казано в момента въобще не се тревожех за това какво щяха да кажат нашите , когато научат за партито ,нито пък леля и чичо , когато разберат за него. Просто щях да измисля нещо какво винаги .Смятам , когато се прибера да разговарям с тях и да ги помоля за разрешение ,а ако ли не ,то тогава просто ще разчитам на план б и ще го вкарам в действие , който е с помощта на близнаците ,Джаксън и Елизабет да обедим четиримата да излязат на двойна среща довечера в един от най- хубавите и изискани ресторанти в града. Вече бях резервирал маса преди малко ,така че бях подготвен във всеки един случай.
Гледната точка на Али
- Хей , здравейте момчета. - поздравих любезно Зак и онова момче от по-големите класове. Мисля , че съм го виждала и преди , когато татко ме водеше на училищните футболни мачове , които бяха наша традиция и все още е. Обожаваме да отидем заедно на мач. Това определено си е нашето нещо . Просто чувството да се радваш на победата на любимия си футболен отбор и да преживееш всеки един момент по време на мача заедно с любимите си играчи определено е нещо безценно. А момчето мисля , че е две години по-голям от нас и се казва Ерик.
- Здравей ! - поздрави ме първо Ерик ,а след това и Зак , който добави една чаровна ,бяла усмивка.
- Здравей ! - отвърнах му мило.
- Али. Това е Ерик. Брат ми. Ерик това е съученичката ми Али Стормс. - представи ми взаимно един на друг Зак.
- Оу ,значи съученичката ти .- започна да се хили и да се смее Ерик ,след което Зак малко го удари в ребрата с лакът.
- Ау. - отвърна ,говорейки по сериозно на Зак . Явно Ерик е чувствителен и наистина го беше заболяло от удара на Зак ,но не прекалено много ,за да умира от болка , което беше сравнително добре ,но ми стана малко мъчно , че го заболя , въпреки че от една страна си го заслужи .
Явно на Зак не му хареса Ерик да си прави прибързани заключения за нас двамата ,нито пък на мен , честно казано.
- Извинявай. - извини ми се мило и ми се усмихна чаровно ,след което ми подаде ръката си ,за да се поздравим.
- Аз съм Ерик. Приятно ми е да се запознаем.
- Аз съм Али. На мен също. - усмихнах му се лъчезарно и хванах ръката му ,здрависвайки се с него.
- Е ,значи си син на семейство Брендли ? - попитах Зак през усмивка ,любопитствали в очакване на отговор .
- Не ,точно. Всъщност нещата са малко по-сложни ,но да ,братя сме. - обясни ми Зак ,говорейки ми сериозно ,но с положителен тон ,като накрая се усмихна и прегърна и потупа брат си по гърба .
- Ясно. - отвърнах малко по-тихо.
Явно нещата в семейството му са малко по-деликатни , затова ми стана неудобно , затова че отворих тази тема.
- Виж ,ако искаш някой ден ще ти разкажа и ще уточня как точно стоят нещата ,но не сега. Става ли ? - обясни ми ,държейки се все така мило и учтиво Зак ,поглеждайки ме в очите.
- Добре. - отвърнах му мило.
- Е ,значи раздаваш флаери .- реших да изтъкна очевидното ,за да сменя темата и посочих към флаерите в ръцете на Зак и му се усмихнах.
- Да. Довечера ще правя парти ,а ти ще дойдеш ли ? - попита ме ,продължавайки да ме гледа все така в очите ,веднага подавайки ми един флаер в ръцете ми.
- Ще видим. Днес съм малко заета ,така че. - реших да му обясня учтиво набързо причината поради която има вероятност да не мога да дойда.
- Ясно. - отвърна той ,видимо беше малко намусен , когато разбра , че няма да мога да присъствам на партито му.
- Съжалявам ,Зак. - извиних му се.
- Не ,няма проблем. Всичко е наред. - усмихна ми се и се престори все едно , че няма проблем само и само ,за да се почувствам по-добре.
Зак явно наистина има много голямо сърце. Винаги мисли за чувствата на другите. Или поне това са впечатленията ми от него до сега.
Но се съмнявам , че Зак е по-различен от това което виждам.
Явно всички ние сме живели в заблуда до сега . През всички тези години сме мислили , че зомбитата са създадени ,за да нараняват и убиват ,но явно в действителност не всички са били такива.
Но ще ми трябва малко повече време ,за да съм напълно сигурна в това и да потвърдя обежденията си. Като цяло Зак ,брат му и сестра му ми се струват мили ,но мисля да продължавам да спазвам дистанция , докато не съм напълно обедена в това , че те са точно такива ,за каквито ги мисля.