На два пътя си застанала, момиче,
а пътят е един,
предначертан е още от раждането ти
и откога те чака по него да поемеш...
На два пътя стоиш
и оплакваш всяка крачка,
нищо че тайно знаеш добре
по кой от двата ще поемеш
и какво на него ще намериш.
На два бряга си застанала, вече жена,
а брегът е един,
изваян и той като тебе
от бурни вълни и от мъжки ръце...
На два бряга стоиш
и пясъкът пари нозете ти,
нищо че си от слънце родена,
и очите ти блестят като перли,
пълни със сълзи.
Морето те вика със своята безкрайност,
по вълните му се носи ехо на вечност,
и ти - дъщерята на вятъра,
съблазнена си, признай...
Морето те вика
и цялата синева е протегнала криле,
чака да те посрещне
като стар приятел
и като млада любов.
Нечия обич те вика със своята безкрайност,
с вечност призори изгряла в сърцето ти,
и ти - дъщерята на любовта,
съблазнена си, признай...
Нечия обич те вика,
протегнала към теб търпеливи ръце,
чака те от цял един живот
да разпериш криле
и да долетиш.