Отворих очи. Главата ми пулсираше. Лежах на земята, а студената настилка под мен ме караше да настръхвам. Рязко се изправих, а мъжът до мен вдигна глава. Все още бях на гробищата.
- Алекс?
Той ми подаде ръка. Гледаше ме в очите. От неговите капеха сълзи. Недоверчиво протегнах ръка към неговата. Истински беше. Усетих допира на кожата му. Толкова топла, толкова истинска.
- Алекс.. - повторих по-скоро като шепот. Не можех да повярвам, че наистина беше жив. Беше тук.
- Аз съм, мальшка. Аз.. - не можа да довърши, защото аз се изправих, а той ме последва.
Ударих му шамар. Силния звук се разнесе из това място.
- Куини, съжалявам!
- Съжаляваш!?! Съжаляваш!?! Алексей, знаеш ли през какво преминах? - Крещях. Ходех към него, а той се придвижваше бавно назад. - Два месеца, Алексей! Къде, по дяволите, беше? Знаеш ли какво ми причини?! Как изобщо си жив?! Татко каза, ще са те погребали! Върху празен гроб ли плаках толкова дълго? Поболя ме, Алексей! Съсипа ме! Ако не беше фъстъчето, щях да съм се самоубила, преди да разбера, че си жив! - Думите ми се размиваха. Давех се в собствените си сълзи. Беше спрял да отстъпва и аз блъсках гърдите му с цялата си сила, която напоследък не стигаше да отворя дори бутилката си с вода. Разпадах се, дори повече отколкото, когато разбрах, че е мъртъв. Беше ме предал, беше ме оставил да го мисля за умрял.
- Фъстъчето..- това беше единственото, което каза преди да ме прегърне. Прегърна ме силно. Той беше тук! Жив! Борех се със себе си, за да го отблъсна.
- Не. Не ме докосвай.
- Куини..
- Не искам да те виждам! - почти шептях, не бях сигурна в това.
- Дай ми шанс да ти обясня? Моля те..
- Дай ми време, Алексей.
Обърнах се и тръгнах пеша. Нямах сили. Бях се превърнала в развалина.
Куин Капоне, за която се носеха легенди, вече я нямаше.
- Куин! - Алексей ме настигна. С моето темпо нямаше да избягам от него скоро.
- Защо си тръгнала пеша? - продължаваше да говори. - Хей, позволи ми поне да ти дам колата си, моля те. Изморена си, нека шофьорът те закара вкъщи.
- Не искам. - бях спряла да вървя. Имах нужда от вода. Отново ми причерня.
~ Aleksey' s POV ~
Мамка му! Пак припадна! Хванах малкото и тяло преди да се строполи на земята, както когато ме видя. Тогава си мислех, че е просто заради шока, но сега знаех. Внимателно я занесох до колата и казах на Патрик да ни закара в
най- близката болница. Главата и беше положена в скута ми. Изглеждаше толкова чуплива, толкова малка. Моята мальшка. Галех косата и с една ръка, а другата сложих нежно на стомаха и. Личеше си. Беше малко, но си личеше. Нашето фъстъче беше там. Растеше в корема на жената, която обичах повече от живота си. При други обстоятелства това би бил най- щастливия ден в живота ми. Но тя ме мразеше. И аз мразех себе си за това, което и бях причинил. За болката и мъката, която бях причинила и на двамата. Не че някой ме беше питал.
~ 7 hours earlier ~
Болка. Болка. Блядь! Защо ме болеше навсякъде! Мислех, че щом веднъж умреш болката спира! Отворих бавно очи. Ярка бяла светлина ме накара да ги затворя пак. Това ли беше светлината в края на тунела? Но защо чувах музика? И едно постоянно бийпкане не ми даваше мира. Отворих отново очи.
- Алекс! Крайно време беше, вече мислех че никога няма да се събудиш. - обърнах се към източника на гласа. Симеон.
- Симо? Къде съм, какво.. - склада. Куин. Куршуми. Нейния глас, молещ ме да не я оставям. Нейното обичам те. - Къде е Куин? Тръгнах да ставам, но Симо ме бутна отново на леглото.
- Хей, хей... Чакай, Алекс. Всичко ще ти обясня. Само не ставай. Куин е добре. Чу ли? - само кимнах. Имах доста въпроси.
- Всичко ще ти обясня.
Симеон беше мой братовчед и единствения от семейството, който направи нещо смислено с живота си. Стана лекар. "Защото с такова семейство, винаги са нужни лекари." Както често казваше.
- Слушай сега, кажи ми първо как се чувстваш. - каза той и светна с малко фенерче в очите ми.
- Махни това нещо от мен. Добре съм. - казах и избутах ръката му. Той ме погледна и натисна леко ребрата ми. - Мамка ти, добре боли ме! Всичко ме боли!
- Знам, че те боли. Алекс едва съм те закърпил, въобще не си мисли, че ще ми ставаш да се разхождаш! Помниш какво се случи в склада нали?
- Да..помня.
- След това отидох да те посетя в болницата. Лечението, което ти провеждаха беше наопаки и когато отидох да говоря с лекуващия ти лекар ги чух да си говорят. Имаха сделка с онзи инспектор. Щяха да те убият, за това трябваше да мисля бързо. С помощта на мои приятели те измъкнахме от болницата и започнах лечението ти тук.
Аз.. инсценирах смъртта ти.
- Ти какво?
Моля?
- Инсценирах смъртта ти, Алекс. Трябваше да го направя. Нямаше да се отървеш този път. Нито ти, нито Куин.
- Тя.. идвала ли е? Тези няколко дни? - някак си се надявах тя да е тук.
- Минаха два месеца, Алексей.
- Какво?
- Беше в кома два месеца. А Куин.. Тя не знае, че всъщност си жив. Аз.. не можех да кажа на никого. Дори майка ти не знае.
- Симо, мамка му, ще те убия! Те ме мислят за мъртъв?
- Да.. Алекс, съжалявам, но беше прекалено голям риск.
Докато той говореше вече бях извадил абуката от ръката си и всички останали кабели, които бяха свързани с мен.
- Какво правиш? Не можеш да си тръгнеш, Алексей!
- Симо, благодаря ти, че си спасил живота ми, ще съм ти благодарен за това винаги, но моля те, остави ме да отида да видя момичето си. Тя.. тъжна ли беше?
- Тъжна? Не, Алекс, не беше тъжна.
Какво..?
Преди да го попитам какво има предвид, той продължи да говори.
- Съсипана е, Алекс. И да, знам, че трябваше да и кажа че си жив, но нямах представа дали ще оцелееш. Имаше толкова много огнестрелни рани, имаше куршум заседнал в белия дроб и счупени ребра. Наистина не знаех дали ще успееш да се пребориш. Не можех да и дам напразна надежда, че ще се върнеш при тях без да съм сигурен че ще оцелееш. Нямаше да го понесе. Ако не беше бебето, може би нямаше да преживее загубата ти.
- Бебето?
Симо ме погледна странно.
- Мислех, че знаеш? Тя е бременна. Около третия месец.
Сега още повече исках да се махна от тук. Да отида при нея..при тях. Няколко сълзи се пуснаха по бузите ми, но бързо ги изтрих. Не бях до нея. Оставих я сама.
~ Present ~
Когато колата спря пред болницата, прегърнах жената в ръцете ми и я изнесох от колата. Влязохме вътре и бързо я сложиха на носилка.
- Носите ли личен документ на пациентката?
- Не, аз.. Казва се Куин Капоне. На 17 е. Бременна е, припадна. - на 17 е.. а преживя толкова много неща.
- А вие кой сте?
- Неин приятел съм, Ал..Нейтън Ардженто. - Трябваше ми време да свикна с това име. Езика ми се преплиташе докато го кажа. Симеон не можа да ми измисли нещо по - нормално за новата самоличност. Вкараха я в спешното, на мен не позволиха да вляза. Седнах на един стол и зачаках. Дали от ударите, които ми нанесе тя или от това, че я носих, но болката отново се завърна с пълна сила. Главата ми се замая, но въобще не възнамерявах да обръщам внимание на това сега.
Една лекарка излезе от спешното.
- Г-ца Капоне е добре. Детето също. По това време от бременността е нормално да има припадъци, стига да не са прекалено чести. Доколкото разбрах от досието и има тежка бременност, така че вземете и тези лекарства, на билкова основа са и ще намалят стреса.
- Може ли..
- Да, влезте. Тя е вече будна.
Отворих леко вратата. Беше седнала в леглото. Погледна ме и леко се усмихна.
~ Queen's POV ~
Вратата леко се отвори и го видях. Може би реагирах лошо. Може би имаше обяснение, сега нямаше значение. Сега исках да ме прегърне и никога повече да не ме пусне. Усмихнах му се и протегнах ръце към него като малко дете. Почти изтича и седна на леглото до мен.
- Всичко ще ми обясниш!
- Всичко ще ти обясня!
Казахме заедно в един глас и се засмяхме. Смях. Нещо, което не бях правила от два месеца.
Прегърнах го. Силно. Той мен също.
- Куини! Куини... Стискаш ме. - леко ме побутна. - Мила, доста си силна. А аз по думите на Симо съм "едва закърпен". - засмя се на собствената си шега. На странния ми поглед отговори - Ще ти кажа после.
След това ме целуна. Бавно и силно. И това беше най истинската целувка в живота ми. Сълзите ни се смесваха в нея. И не спряхме да се целуваме докато не останахме без въздух.
- Обичам те. - не можех да повярвам, че наистина имах възможността да му го кажа.
- Обичам те, мальшка. Цял живот те обичам.
- Ауч!
- Какво.. какво има? - той скочи от леглото и тръгна да търси доктор.
- Стой, Алекс. Стой. Дай си ръката. - сложих ръката му на стомаха си. Фъстъчето ритна. Няколко пъти. Случваше се за първи път. Мислех че е прекалено рано, но явно и то е развълнувано, да види баща си. Виждах сълзите в очите на Алекс.
- Съжалявам, че ви изоставих, Куини. Но сега съм тук, до вас съм. И никъде няма да ходя!
Болката в душата ми я нямаше. Беше изчезнала. Цветовете около мен бяха по- цветни. За първи път от месеци изпитвах истински глад. Ядяха ми се толкова много неща.
Щяхме да бъдем щастливи. Заслужавахме да бъдем наистина щастливи.