-Представи си молове и паркинги,докъдето ти стига погледът.Но пък плажовете.Да,заради тях определено си струва.
Обожавах палещото слънце върху кожата си и скърцането на мокър пясък между пръстите.
-Еха! - възкликна Ди,хвърляйки поглед към къщата им,сякаш чакаше някого - Ще ти е доста трудно да свикнеш тук. Не е лесно да се приспособи човек,когато не се чувства в свои води.
-Не знам - свих рамене. - Не изглежда толкова кофти.Естествено,когато разбрах къде ще се местим,помислих,че това е някаква лоша шега. Дори не знаех къде се намира това място.
Ди се разсмя.
-Да,доста хора не знаят. Ние също се втрещихме,като дойдохме.
-О,и вие ли сте дошли от другаде?
Смехът й утихна и погледът й пак се зарея някъде.
-Да,не сме от тук.
-Да не би вашите да са дошли да работят тук? - попитах,въпреки,че не можех да си представя какви възможности за работа може да има на това място.
-Да,работят в града.Не ги виждаме много.
Останах с отчетливото впечатление,че това не е цялата истина.
-Сигурно не ви е лесно.Но пък...имате доста свобода,предполагам. Майка ми също рядко си е вкъщи.
-Значи знаеш как е. - каза тя и очите й се напълниха със странна тъга. - В общи линии сами си управляваме живота.
-Да,и човек би очаквал при това положение да живеем доста по-забавно,нали?
-И аз така си мислех в началото. - отвърна тя някак разсеяно. - Но храта са казали: Внимавай какво си пожелаваш.
Тя бавно залюля люлката напред-назад. Никоя от нас не бързаше да запълни настъпилото мълчание. Прекрасно разбирах какво има предвид. Кой знае колко пъти съм лежала будна посред нощ молейки се мама да се съвземе и намери сили да започне на чисто. И ето какъв бе резултатът - добре дошли в Западна Вирджиния.
В небето незнайно откъде се появиха тъмни облаци,които хвърлиха сянка на целия двор. Ди се намръщи.
-О,не! Май ще ни се изсипе един от традиционните следобедни порои. Обикновенно траят по няколко часа.
-Много жалко. Ще трябва да отложим градинарството за утре. Свободна ли си?
-Естественно - отвърна тя и потрепери от внезапния студ.
-Откъде пък се появи тая буря сега? Сякаш от нищото дойде.
Ди скочи от люлката и изтри длани в панталона си.
-Направо! Е,майка ти май е станала,пък и аз трябва да отида да събудя Деймън.
-Не е ли малко късно да спи?
-Той е особен,казахме. Хайде. Ще дойда утре пак да подхванем селскостопанската работа.
-Чудесно - отвърнах през смях и се вдигнах от парапета.
Тя бързо изтрополи по стъпалата и се обърна на пети:
-Ще предам на Деймън много поздрави от теб!
Усетих как страните ми пламват.
-А,моля ти се.Няма нужда.
-Има,повярвай ми. - разсмя се тя и изприпка към съседната къща.
Абсолютен шемет.
Мама беше в кухнята с чаша кафе в ръка. Обърна се,щом влязох,и кафето,естественно,се разплиска по плота. Невинният й поглед беше просто обезоръжаващ. Грабнах една кърпа,и отидох да избърша.
-Живее в съседната къща,казва се Ди,срещнахме се случайно в супера - докладвах,докато попивах петната от кафе. - Има брат,който се казва Деймън,и са близнаци.
-Близнаци ли? Колко интересно. - усмихна се тя. - Как ти се стори Ди? Готина ли е?
-Да мамо,готина е. - въздъхнах
-Толкова се радвам! Време беше да излезеш от черупката си.
Нямах усещането,че съм в черупка.
Мама подухна леко кафето си,за да го охлади,и отпи гледайки ме над ръба на чашата.
-Ще се видите ли и утре?
-Това би следвало да ти е известно. Слушаше през цялото време.
-Естественно. - намигна ми тя. - Аз съм ти майка. Това ми е работата.
-Да подслушваш?
-Да. Как иначе ще знам какво става с теб? - отвърна тя най-невинно.
Обърнах очи с досада и тръгнах към хола.
-Малко лично пространство,мамо. - подметнах през рамо.
-О,скъпа - провикна се тя от кухнята, - в тази къща няма лични пространства.