Баща ми седеше там и разговаряше с госпожа Баркс. Вцепених се на място...
-Моля те, не казвай, че си ме видяла.-казах на момиченцето и в същото време продължавах да гледам към бюрото.
След това се скрих зад един рафт и извадих телефона си. Бях го сменила, за да не може баща ми да ме открие. С Баркс си бяхме разменили телефонните номера и веднага й звънах.
Щом вдигна, заговорих тихо, за да не ме чуе:
-Госпожо Баркс, този мъж пред вас ме търси. Правете се, че не ме познавате, моля ви!
-Добре.-каза.-Чао.
Затвори ми и погледнах към бюрото. Двамата говориха и най-после той се тръгна. Почувствах се сякаш камък ми беше паднал от сърцето. Знаех си, че ще ме последва, но нямах никаква идея как е решил, че може да съм тук...
"Колко си разсеяна... Толкова много искаше да избягаш, че забрави да скриеш следите."-каза ми подсъзнанието ми.
Вечерта преди да тръгна бях оставила компютъра си включен. Точно тогава търсих снимки на библиотеката, за да знам къде ще работя. Мислех, че съм го изключила, но очевидно не съм и той е видял всичко.
Не можех да понеса повече, трябваше да се махна. Казах на госпожа Баркс, че се прибирам и не й предоставих възможност да ми задава въпроси и си тръгнах.
****
Щом започнах да изчаквам стълбите се почувствах защитена. Нямаше начон баща ми да ме намери тук. Градът беше огромен, пък и се надявах, че се е отказал да ме търси тук след разговора с госпожа Баркс.
Исках да поговоря с някой. Да му споделя какво се е случило и какво можеше да се случи. Почуках на вратата на Трейс без да се замислям. Имах да си говоря много с него.
-Хей.-каза весело.
-Здрасти.-поздравих го и прибрах кичур коса зад ухото си.-Може ли да поговорим? Наистина имам нужда.
-Да, разбира се.-каза, но отвътре чух весел момчешки вик и смях на момиче.
-Не знаех, че си имаш компания.-въздъхнах.-Не искам да ви притеснявам, може би някой друг път.
-Не. Влез, ако искаш. Може да се почувстваш по-добре.
Поклатих стамежливо глава и влязпх вътре. Отново всичко беше разхвърляно. Типично в момчешки стил. Мелани ровеше из хладилника, а Джоуи играеше на някаква видео-игра с коли.
-Водя ви компания.-каза Трейс, а аз се насилих да се усмихна.
-А, здравей Алисън!-каза весело Мелани след като си извади главата от хладилника и ме забеляза. В ръцете си държеше портокалов сок.-Не знаеш, че ще идваш.
-Откога се познавате?-учуди се Трейс и ни погледна.
-Тя ми даде часовника ти, за да ти го върна.-обади се Мелани преди да успея да отговоря.
-А, да. Запознай се с Джоуи.-подкани ме.-Той е най-добрия ми приятел и е невероятно дразнещ.
Бях го виждала само веднъж, онзи път в коридора когато замалко с Трейс щяхме да се целунем, и не тогава не обърнах внимание как изглежда. Бях заета да е засрамвам. Сега за първи път се вгледах наистина в него. Имаше черна коса, която беше щръкнала в различни посоки. Беше седнал и не можех да преценя височината му, но мисля че беше колкото Трейс.
-Значи ти си съседката!-каза весело и остави кенчето с бира, за да ми подаде ръка.-Аз съм Джоуи.
-Алисън.-казах и поех ръката му, която беше студена.
-Ще оставаш ли?-попита.
Погледнах към Трейс и той веднага поклати глава в отговор:
-Да, естествено, че може да остане.
Оставих си чантата на леглото му и съблякох якето си. Джоуи и Трейс просължиха да ограят видео-игри, а Мелани се настани до мен с пакет с чипс.
-Радвам се, че вече не съм единственото момиче.-каза.-Обичам ги тези двамата, но наистона имах нужда от женска компания. Пък и те постоянно са залепени за тези екрани!
-Да. Но знаеш какви са момчетата. Не можем да ги променим.
Двете се засмяхме. Не можех да повярвам колко мили бяха всички тук. В Портланд нямах никакви приятели и всички се отнасяха пренебрежително към мен. Може би затова сега ми беше трудно да свикна с мисълта, че хората ми обръщаха внимание и търсеха компанията ми.
Скоро момчетата спряха да играят. Пуснаха музика и на мен за първи път не ми пречеше. От време на време Мелани ме караше да танцувам, след това хапнахме. Беше ми много забавно и успях да се отърся от мислите за баща си...почти. Доста често търсих погледа на Трейс, исках толкова много да говоря с него насаме. Нуждаех се да споделя мъката си, а и нямах представа какви сме вмомента.
-Хайде да играем на "Истина или предизвикателство!-предложи въодушевено Мелани,
-Обичам тази игра! Така получих първата си целувка!-каза Джоуи и седнахме в кръг на земята.
-Добре, кой ще е първи?-попитах.
-Нека аз.-обади се Джоуи и играта започна.
След малко дойде и моя ред и трябваше да задавам въпроса на...Трейс.
-Истина или предизвикателство?-казах без да го поглеждам.
-Истина.
Това беше най-подходящият момент да го попитам...
-Кажи ми защо ме целуна снощи?-изрекох уверено.
Лицето му се промени, вече не му беше толкова забавно. А останалите просто гледаха с отворени усти, очевидно не им беше казал. Мелани се опита да каже нещо, но реши да си замълчи и да види какво ще стане нататък.
-Може ли да се поправя? Избирам предизвикателство.
-Добре, няма проблем.-казах.-Предизвиквам те да кажеш защо ме целуна снощи. Сигурна съм, че по-голямо от това няма да мога да измисля.
-Али...
-Отговори ми.-настоях.-Иксам просто да знам, нищо повече. Светът няма да свърши, ако го кажеш.
-Всичко това снощи беше грешка.-Думите излизаха трудно от устата му, сякаш трябваше да каже това, но не го искаше.-Разказа ми много неща за себе си, видях, че наистина си разстоена и просто...не знам какво ми стана. Забрави какво се е случило, моля те!
-Целунал си ме от съжаление? Не мога да повярвам, мислех те за различен.
Джоуи и Мелани наблюдава и двама ни толкова съсредоточена, сякаш че от това зависеше животът им. За тях това беше просто една разправия, на която можеха да се позабляват, но на мен не ми неше забавно.
Станах от пода и тръгнах към вратата. Трейс стана след мен.
-Али, почакай. Нека ти обясня!
-Обясни ми достатъчно! Не искам повече да те слушам... Не ми трябва съжаление.
Искаше да ми каже още нещо, но не му дадох шанс и излязох навън, затръшвайки вратата пред лицето му. Прибрах се у дома, заключих и дръпнах пердетата. Легнах и се завих с надеждата, че завивката ще попие всичките ми мъки и ще се попувствам по-добре. Но не се получи...