Пуснах телевизора.
Беше събота - свободния ми ден. Вече живеех от почти седмица в новия си апартамент и беше време да му се насладя.
Попаднах на новинарски канал.
-Все още се издирва убиеца Джейс Голдън, които преди година и половина уби всички членове на семейството си и избяга. Не е ясно къде се укрива, но полицията в цялата страна продължава да го търси.-съобщи водещата на новините и превключих на някаква музикална програма. Новините никога не са ми били любимото нещо за гледане.
Странно, но музиката се чуваше доста по - силно от обикновено. Намалих звука от дистанционното, но пак се чуваше.
Излязох и почуках на вратата на Трейс. Не го бях виждала от няколко дена.
-Какво се разбрахме за музиката?-попитах го след като се показа иззад вратата.
-Както виждаш, сега не е вечер и не спиш. Не мисля, че е проблем.
-Напротив, за мен е проблем. Искам да се възползвам от почивния си ден! Престани да ми надуваш главата с тази музика!-казах ядосано и реших да си тръгвам, но той ме спря, обвивайки ръка около талията ми.
Спрях се на място. Ръката му все още беше там. Едва успях да вдигна очи към него. Чувствах, че ще повърна всеки миг.
-Съжалявам. Наистина. Обещавам, че повече няма да усилвам музиката. Дори няма да я пускам.-каза ми тихо, но с искрена нотка в гласа си.
-Оценявам това, което ще направиш.-опитах се да кажа, но не знам дали думите излязоха в правилния ред от устата ми.
Изведнъж залитнах настрани. Започна да ми се вие свят и щях да падна ако ръката на Трейс не беше около кръста ми.
-Хей, добре ли си?-попита ме загрижено и ме задържа на крака. Сега другата му ръка държеше моята.
-Да, добре съм. Малко съм болна.-излъгах и се опитах да се освободя от "хватката" му колкото и да не ми се искаше.
-Сигурна ли си, че ще се оправиш?
-Да. Просто грип.-казах, но знаех, че това изобщо не беше причината поради, която припадах и се чувствах немощна.
Тръгнах към вратата си, но изведнъж краката ми не ме удържаха и усетих студения под под себе си преди да затворя очи...
****
Събудих се и с мъка отворих очи. Все още бях замаяна и погледът ми беше замъглен, но видях Трейс да сяда разтревожен на леглото. Беше облечен със сива тениска и анцуг. На ръката си имаше голям ръчен часовник, който беше толкова лъскав, че дори в началото си помислих, че е от истинско злато.
Надигнах се.
-Али, добре ли си?-попита и хвана ръката ми.
Чак сега осъзнах, че бях в неговия апартамент. Беше почти същия като моя. Само че имаше една малка разлика - моят вече беше подреден, а неговия очевидно попринцип си беше разхвърлян.
-Да, всичко е наред.-Гласът ми беше дрезгав.-Какво стана?
-Ти припадна. Преди случвало ли ти се е?
Не можех да му кажа. Не исках да му казвам. Всичко беше толкова лично и болезнено, че само при мисълта за това ми се насълзяваха очите.
-Не.-казах и наклоних глава, за да не види сълзите.
-Али, това е сериозно. Виждам те, че криеш нещо, за което не искаш да говориш, но ще ти стане по-добре като споделиш.
Вдигнах глава към него. Гледаше ме толкова загрижено и ми се искаше да потъна в тези очи.
-Моля те, не ме карай да говоря за това.-замолих се и вече бузите ми бяха мокри.
-Добре. Но ако решиш да ми кажеш какво става, аз ще те изслушам. Само искам да знаеш, че няма да ти стане по-добре като криеш всичко.
Поклатих глава.
-Благодаря.-изрекох тихо, дори шепнешком.
Той вдигна едната си ръка и избърса поредната търкаляща се сълза по бузата ми. Палецът му докосна съвсем леко и нежно кожата ми, което ме накара да спра да дишам. Усетих, че вече сълзите не течаха, но ръката му беше още там и нежно галеше бузата ми. Гледаше ме в очите, а аз едва устоявах на погледа му.
След още няколко секунди, очевидно забелязал притеснението ми, дръпна ръката си и ми подаде едно хапче и чаша с вода.
-Изпий това.-каза.
Поех двете неща и сложих хапчето в устата си. Имаше гаден вкус и веднага изпих всичката вода. Въпреки това, вкуса си остана и започнах да правя някакви физиономии.
-Благодаря ти. Сега трябва да вървя.-казах и станах от леглото, опитвайки се да не го поглеждам в очите.
-Мислех, че ще останеш.
-Защо да оставам? Имам предвид...за какво съм ти?
Той стана.
-Защото...-Почеса се зад тила.-...току-що припадна. Не искам да си сама.
-Не ми е за първи път. Винаги съм била сама, когато съм припадала.
-Родителите ти знаят ли?
Буца заседна в гърлото ми и отново усетих сълзи. Нямаше да плача отново, затова вдишах и издишах няколко пъти, за да успокоя.
-Не искам да говоря за тях.Ще вървя.
Отворих вратата и се прибрах и заключих колкото се можеше по-бързо. В следващият миг се свлякох на пода и оставих сълзите да падат спокойно по бузите ми, да мокрят дрехите ми.
-Али, отвори!-чух Трейс и започна да плъска по вратата.-Моля те, кажи ми какво става!
Станах и бях да косъм да му отворя, но се спрях.
-Не мога да ти кажа, съжалявам. Остави ме.
-Виж, знам, че има нещо, от което си разстроена, но се надявам, че не съм ти навредил с това леко...докосване.-Сега спря да блъска и говореше тихо и спокойно.-Кажи, че не ми се сърдиш.
-Няма за какво да ти се сърдя, Трейс.-казах простичко.-Ти не си направил нищо.
-Добре. Кажи, ако искаш нещо. У дома съм.
След тези думи чух вратата му да се затваря, а аз веднага отключих моята и се показах. Беше късно. Той вече не беше навън. Прибрах се и се взех един студен душ, който да ме освежи малко.
"Не бъди глупачка, Алисън! Той не те харесва! "-изкрещя подсъзнанието ми и реших да го послушам.
Прекарах остатъка от деня си в четене на хубава книга, опитвайки се да не мисля за Трейс.