За какво пишат писателите, когато вече няма за какво да пишат? Усещат ли, че някой момент, в някакъв отрязък от времето, е последният им момент на вдъхновение? Усещат ли, че изцеждат последната дума между пръстите си? Сладко-горчива ли е тя? Или с вкус на облекчение?
И откъде всъщност е дошла думата "вдъхновение"? Всеки знае откъде идва неговото, но колко хора се замислят за думата?
Вдъхновение. Вдъхвам. (В)-дъх-вам.
Какво вдъхваме? Чувства, емоции? Онова, което ни съживява? Онова, което ни убива?
А дали всъщност не вдъхваме частици от себе си? Фрагментарни душевни частици, които някой или нещо е отнело от нас и те са претърпели своя кръговрат, за да се върнат обратно.
Любов. Болка. Страх. Смелост...
Колко неща могат да се (в)-дъх-нат? Колко неща представляваме ние, хората, сложноустроените същества, и колко неща губим с времето. Колко неща намираме отново и колко безвъзвратно са ни се изплъзнали завинаги...
Вдъхвам нещо малко от себе си, трудно ми е да привикна към него, почти съм забравила, че някога е било част от мен. Задържам го в себе си за кратко - цял миг е само мое. След това намирам празен лист хартия и пиша до отмала.
Също като цигара.
Дишам. Задържам. Издишвам.
Но какво, ако частицата, която съм изгубила от себе си, е именно вдъхновението?
Тогава просто си запалвам цигара. Музиката в мен отдавна е заглъхнала. Огънят в душата ми е загасен.
Изпушила съм я тази цигара... Захвърлила съм фаса на някоя улица от живота си... До филтър. А тя беше най-голямата част от мен - тази, която най-много си струваше, и тази, която познавах най-добре.
Сега не знам какво вдъхвам. Части от някого другиго ли?
Чужди цигари ли пуша? Много са ми слаби явно, не могат да успокоят нуждата ми за живот, само ми вредят. В слаба цигара ли ме превърна, животе? Не ми отива... Лош навик е да бъдеш нещо, което не си.