IV
ЛИЛАВО-ЖЪЛТИ ПЕПЕРУДИ
Както обикновено кракът ми подскача, докато съм скръстила ръце пред гърдите си и нетърпеливо я очаквам. В устата ми играе малката ягодова близалка, която купих по-рано. Жарките слънчеви лъчи шарят на петна нежно по лицето ми и за миг вдигам глава нагоре, поглеждайки към небето през слънчевите очила. И днес слънцето е безпощадно, но аз съм седнала на пейка под голяма зелена палма и животът отново е песен. Намирам се в парк близо до любимия ми плаж, където за мое най-огромно съжаление се оказа, че работи Ейдриън. Всяка следваща мисъл свързана с него довежда до нови въпроси без отговори. Така отчаяно искам да спра да мисля за миналото и сцената, която му спретнах вчера. Затова просто навеждам главата си назад, изпъвам крака – кръстосвам ги и затварям очи, докато бавно схрусквам остатъка от близалката в устата си.
- Здравей, Мади! – Чувам гласа ѝ и бързо се настанявам пак нормално на пейката. Тя също сяда до мен.
- Как си, Скарлет? – питам веднага, за да може разговорът да върви по същество.
След смъртта на Съни ми е все така трудно да гледам братовчедката му Скарлет в очите. Мъката след случилото се ме докара до прекалено крайни състояния, но вината... Вината, която по някаква причина продължавам да си приписвам, ме накара да се намразя до неузнаваемо голяма степен. И просто ми е трудно да гледам Скарлет в очите или който и да е друг от семейството му, преструвайки се, че нищо от това не се е случило. Аз бях най-добрата приятелка на Съни, а след мен по „степен" се нареждаше гаджето му Раян Прайс, който без колебание ме обвини за смъртта му. За щастие Раян реши да напусне града още миналото лято.
- Щом грее слънце, значи съм добре – казва и се усмихва ведро. За да не стане неловко, се насилвам да извадя една суха усмивка. – А ти?
- Защо ме повика?
Скарлет изпъва скули и въздиша тежко, навярно неразположена от директността ми. Оглеждам я бегло. Рижавите ѝ дълги коси блестят под слънцето. Забелязвам, че снежнобялата ѝ кожа е с лек загар. Сложила е микроскопичен пиърсинг на носа си. Променила се е. Последно се видяхме малко преди да започна колежа. След това със семейството ѝ заминаха за Орландо. Очевидно се е върнала за лятото.
След още малко бръква в малката си синя чанта и изважда лилавия ми ръчен часовник, който по някаква причина е в нея вместо при мен. Гледам го слисано. Това е любимият ми часовник. Мислех, че се е изгубил в морето след онзи път, когато със Съни ни скимна да плуваме в два през нощта...
- Намерих го вкъщи. Не знам какво правеше там. Вероятно, когато Съни е идвал на гости го е носел със себе си – пояснява, а аз все още гледам шокирано.
Взимам го и пръстите ми минават по задната метална страна. Инициалите „За Мади" все още си стоят напълно непокътнати дори и от морската вода.
- Работи! – Скарлет кима. – Вероятно Съни го е поправил. Подари ми го за рождения ден преди две години. Имаше и картичка към него, на която беше написал: „За да се научиш най-накрая да идваш навреме!" Все закъснявах и това понякога го подлудяваше – неволно изричам и се подхилквам. Дори не знам защо ѝ казвам тези неща.
Усещам как сълзите напират в очите ми и имам късмет, че в този момент съм със слънчеви очила.
Изведнъж някакви внезапно появилите се топли чувства предизвикват усмивка на лицето ми. Става ми... хубаво. Прекалено хубаво дори, въпреки че обстоятелствата са такива.
- Искам да знаеш, че не те виня за нищо, Мади. – Думите ѝ повиват съвестта ми сякаш са топло одеяло.
- Бях там, но не успях да го спра. Болезнената истина е, че съм виновна, Скарлет.
- Решението е било негово. Освен това си била далеч от него, а Съни не е закъснял. За съжаление, го е направил пред очите ти.
- Но защо? Изглеждаше добре, звучеше добре... Трябваше да усетя, че нещо не е наред с него. Трябваше! Аз съм ужасна приятелка!
- Ей, погледни ме – казва и бавно хваща ръката ми. Вдигам глава към нея. – Ти си добра приятелка, Мади. И добър човек също. Трябва да спреш да се обвиняваш, защото самата аз знам колко коварно може да бъде чувството на вина и до какви крайности може да те докара.
- Знам, но...
- Може би просто трябва да се примирим и да уважим решението на Съни. – Думите ѝ ме стъписват за момент. Не съм убедена как е правилно да реагирам. – Освен това не можем да върнем времето назад. Животът е кратък. Трябва да приемем миналото такова каквото е и да продължим напред.
- Искаше ми се да е толкова лесно, Скарлет... – проронвам съвсем тихо. – Наистина ми се искаше.
Тя се усмихва и аз застивам на красивите ѝ лунички.
- Лесно е, но първо трябва да простиш на себе си.
Замислям се над думите ѝ. Прошката – без нея няма мир и спокойствие. И може би е време. Нямам силите да простя на себе си, но пък съм преизпълнена с вярата, че ще намеря сили, за да простя на някого друг.
Напрегнато разтривам дланите си една в друга, когато отварям стъклената врата и малкото звънче издрънчава. Бавно навлизам в малкия бутик на Емили и впечатление веднага ми правят малките жълти неонови лампи, всяка вградена във витрините от двете страни. Черно-жълтият интериор и няколкото малки златисти статуетки пасват прекрасно на помещението. Винаги съм обожавала интериорния дизайн, но въпреки това напук твърдо отказах да съдействам на Емили, когато реставрираше мястото преди година. Оттогава не съм се вяскала с изключение на няколкото пъти, в които само съм я изчаквала отвън. Не съм само ужасен приятел. Очевидно съм и ужасна дъщеря.
Чувам тропотът на токчетата ѝ, когато се показва иззад черната завеса, водеща към малкото ѝ ателие, където сама скицира и шие моделите си. Когато се появява, усмивката ѝ рязко замръзва. Посмъртно не би очаквала точно мен на работата ѝ. Но това е и изненада за самата мен. Далеч не бях планувала да се отбивам, но след разговора със Скарлет, нещо се разбунтува в гърдите ми и ето ме тук на това място – с поредната ягодова близалка в уста и с любимия лешников шоколад на майка ми.
Тя поклаща озадачено глава и после премахва шивачния метър, преметнат на врата си.
- Мадлен?
- Аз... Купих го за теб. – И внимателно поставям шоколада на касата. Прехапвам долната си устна. Винаги ми е неловко, когато се извинявам. Събирам кураж и след това отново подавам: – Беше права, Емили. Дори след цялата тази година все още не мога да се справя с болката, която ми остана след Съни. Искаше ми се да не бях държала така с теб, но просто вниманието ти понякога ми идва в твърде повече. Надявам се да ми простиш за нещата, които ти наговорих и за ужасното ми поведение през последните месеци. Не трябваше да го казвам и не трябваше да ходя на онази скала.
Привеждам гузно глава. Създадох ѝ поредната доза нови проблеми. Вместо да правя нещо полезно с живота си, аз съм се гмурнала в морето на мъката и срама, като усещам как потъвам във водите му все повече. Това трябва да се промени, но не знам как. И може би идването ми тук е началото, защото за първи път от много време успявам да видя отвъд собствената си болка. Емалайн също е наранена и непристойното ми поведение само влошава нещата.
- О, Мади... Признавам... – възпира и от негодувание свърта очи – ...че и аз прекалих. Лекичко – казва и събира палеца и показалеца си в опасна близост. Двете се кикотим тихо, а аз съм напът да се разплача, защото съм приятно изненадана от смирението и съпричастността ѝ. Това обикновено не е в стила ѝ. Тя не човек, който признава така лесно грешките си. Мрази, когато губи и не става на нейното. Емили е буйна личност и крайно услужлив характер, но заедно с това е и най-силният човек, когото познавам – на пръв поглед небрежна млада майка, но преди всичко и някой, който винаги ще бъде до теб, когато си в беда. – Хайде, ела!
Пристъпва напред и скоро вече се намирам в прегръдките ѝ и потънала в дългите ѝ червени коси. Махагоновият ѝ парфюм чак ме озарява със спокойствие, докато усещам ударите на сърцето ѝ. Чувствам облекчение, чувствам се пречистена. Каква голяма ирония само се крие в това да простиш на някого само за да може да му се извиниш след това.
- Направих ужасни неща...
- Всички правят грешки, скъпа, дори и аз, макар и да не си го признавам. – Подсмърчам и се отлепям от гърдите ѝ. – Знаеш ли, имам още малко работа в ателието, а след това може да отидем за сладолед при чичо Джо и да се разходим по плажа.
- Не! – настоявам веднагически и едва след секунди се усещам. Нямам смелостта да се срещна с Ейдриън след това, което направих. – Може би просто пица също ще оправи нещата.
- Каквото кажеш, малчо – казва и гали косата ми, а аз се цупя, защото все още продължава да ме нарича „малчо". И това не се дължи единствено на факта, че съм висока метър и шейсет. – В такъв случай после ще се отбием до кварталната пицария, а след това пък може да отидем в караоке клуба...
- Няма начин! Знаеш, че след последната ми излагация повече не влизам в този клуб.
Тя отново върти игриво очи.
- Ще я видим тази работа.
Мръщя се пак и разтърсвам настоятелно глава в знак на отказ, докато усмивката на Емили става дори по-широка. Потърквам челото си и въздъхвам тежко, защото вече съм наясно с това, че ще стане на нейното.
Така и не ми се размина...
Едно излагане с аматьорските ми певчески умения и един душ по-късно, вече лениво преполовявам улицата до вкъщи, за да изхвърля боклука, който благодарение на будната си ленивост отлагам цял ден. Емили отново се е вманиачила по сериала си с чаша вино в ръка, докато аз се оказвам изкушена от хубавата прохладна нощ и затова се шляя малко повечко навън.
Различни песни ехтят в съзнанието ми и в унес разтварям ръце встрани и кръжа като пумпал наоколо. Вдигам главата съм към небето и позволявам на звездната красота отново да докосне душата ми. Умирам си за всеки такъв миг, в който се чувствам по-жива от всякога. Сама из улицата с различни песни в главата ми, летния бриз и величието на нощното небе – в почти полунощ животът се усеща по различен начин.
Затварям очи, после бавно изправям брадичката си щом ги отварям забелязвам приближаващ размазан силует, който засичам измежду въртенията. Виждам се в паника и правя всичко възможно, за да се спра възможно най-скоро. По дяволите, за каква ли ще ме вземе?!
- Успокояващо е да знам, че не съм единственият ненормалник, който върши странни неща по нощите.
Гласът му е балансирано мек и дрезгав, но непознат. Ефектът от въртенето отминава и скоро погледът ми се избистря. Бързо отскачам назад.
Две игриви очи са се вкопчили в мен, а на лицето на странника блести широка сърцата усмивка. Падащите му черни кичури веднага приковават вниманието ми. Дори и през нощта изглежда мека и веднага ми минава наум, че искам да я докосна, за да усетя отблизо мекотата ѝ. Защо съм толкова обсебена от косите на момчетата?
- Аз съм Остин. С брат ми се нанесохме вчера – казва и с показалец сочи една от къщите на около стотина метра от нас. Бях забравила, че тази къща беше обявена за продан. – Правилно, ние сме въпросните наематели, което ни прави съседи.
- Защо си толкова сигурен, че живея на тази улица?
Скръствам ръце пред гърдите си, когато вече съм се освестила от слисването по красивата му изкушаваща ме гъста коса, по която не мога да спра да точа лиги...
- Носиш домашни чехли и дрехи, които също приличат на домошарски. Освен това те видях, когато излезе от дома си.
- Шпионираш ли ме?! – ужасявам се веднага.
Той се смее и мигновено поклаща глава.
- Изглежда така, но съвсем не. Поправях колата и случайно те видях.
- И очакваш да повярвам, че ремонтираш колата си в почти полунощ?
- Имам си своите странности. – Вдига ръка и в нея държи едно малко фенерче, което набързо поклаща.
Мижа мнително с очи и се вглеждам по-добре към въпросната къща. Макар и тъмнината, когато се фокусирам добре, улавям няколко проблясващи метални инструмента в близост до кола с почти притворен капак. Как така не съм го видяла?
После се връщам отново към него и когато го оглеждам пак, забелязвам няколкото изпъкващи петна върху тъмносивата му тениска.
- Можеш сериозно да изкараш ангелите на някого така! – смъмрям го, защото по някаква причина започвам да се чувствам глупаво.
- Имаш предвид твоите?
- Просто не го прави повече. – Той кима без да сваля усмивката от лицето си. Устните му са стандартно тънки, но въпреки това изглеждат плътни.
- Целта ми не беше да те уплаша.
- А каква е била?
- Както вече стана ясно, съседи сме. Исках само да кажа „здравей". Та... здравей!
Механично се ухилвам да уши и разтърсвам глава. Ситуацията е толкова неловка, а на мен по някакви причина ми иде да се свлека на асфалта от смях. И той го усеща също. Очите му са все така изпълнени с игривост.
Удостоявам го е леко кимане, после за завъртам и се насочвам към вкъщи, когато за последно му казвам:
- Лека нощ, Остин.
- Доскоро...?
- Мадлен! – обръщам се и се провиквам вече достатъчно далеч от него. А той не помръднал. Стои на същото място и все така широка усмивка и с ръце в джобовете. – Или просто Мади.
- Лека вечер, „просто Мади"! – също се провиква иззад мен.
Кикотя се дори повече. Дори не знам защо ми е весело. Затварям входната врата и в продължение на няколко секунди стоя на едно място, опряла глава си назад. Усещам нещо красиво в гърдите си. Нещо, което изпитвах в компанията на Съни.
Това... това щастието ли е?
~ За деня, в който за първи път от много време видях надеждата ~