Гледна точка на Вероника
Отново понеделник. Отново в университета. Все още бях изморена от уикенда във Флоренция и всички разкрити тайни. Трябва в момента да умирам от притеснение за живота си, защото всичко, за което се борех и продължавам да се боря може да се разруши за секунди, но не усещам и капка тревожност. От последните две-три години станах доста спокоен човек. Слабо се вълнувам от нещата, които се случват, трудно нещо може да ме впечатли или пък трогне. Аз съм едно безчувствено копеле, което се интересува само и единствено от себе си. Е, разбира се ми пука и за близките ми, но главно гледам аз да съм си добре. Научих, че в този живот сме сами и имаме само себе си. Ако не аз, то кой ще ме направи щастлива. Ако не се обичам и уважавам, как да очаквам и другите да го правят? Всичко е до самооценката. Може би точно заради това не съм имала и сериозна връзка през годините. Първо, защото не бях готова, второ-исках да постигна целите си. Нямах нужда от момче, което да попречи на осъществяването на мечтите ми. Не исках да изпадна в ситуация, където трябва да избирам между мечтите си или любовта. Както казах, трудно някой би ме впечатлил и би задържал интереса ми за дълго. Обърнах внимание на няколко момчета, но нищо. Никой не успя да привлече вниманието ми до такава степен, че да покаже нещо повече от останалите. Винаги не им достигаше нещо. А може би аз се страхувах. Страхувах се от това да не ми се преобърне така живота, че да остана заради любовта и да се откажа от всичко, а накрая да се разделим. Не вярвам особено в любовта, не знам защо. Не ми е приоритет. Различна съм от останалите момичета. Повечето гледат да уредят първо семейния живот, докато аз гледам да се развия кариерно. Но сега, когато съм тук и виждам, че наистина ми харесва живота тук, съм готова да се впусна и в това приключение наречено любов. Надявам се да намеря правилния човек, който ще ми покаже какво е да обичаш и да бъдеш обичан.
Хората тук определено приковават вниманието ми. Всеки е различен по свой си начин. Роберто, Илай и Лари са пример за това. Нека изключим факта, че са мафиоти. Дори, когато се представяха за нормални момчета, спечелиха интереса ми и знаех, че ще с тези хора ще намерим общ език и няма да ми омръзнат веднага. Исках точно това и живота ми го предоставя. Приключение, да опитам от нови неща, да се запозная с интересни хора, да изпитам щастие. Наистина съм щастлива тук. Това е моето място, сякаш цял живот съм живяла тук. Чувствам се себе си. Родила съм се в грешната държава. Не мога да отрека, че родителите и приятелите ми ми липсват, но тук се чувствам истински щастлива. Ема влезе в стаята, където имахме лекция и седна на мястото до мен. Русата и коса беше влажна. Днес времето беше дъждовно и мрачно, но въпреки това ми харесваше. Блондинката до мен обаче не беше доволна, защото перфектните й букли се бяха развали.
-Мразя да вали.-измрънка недоволно и се погледна в телефона си, за да си оправи косата.
-Не си ли свикнала на такова време в Англия?-попитах.
-Именно затова мразя да вали. До гуша ми е дошло от дъжд.-отговори и се засмях.-Ами ти? Все пак отиде във Флоренция, а?-смени темата.
-Мда. Роб...Райън ме извика в последния момент. Настоя да го придружа, защото щяло да му бъде скучно.-обясних, а Ема поклати леко главата си.
-От сторитата на Илай и Лари изобщо не изглеждаше да ви е скучно. Скъпи хотели, казина, доста добре сте си прекарали.-засмя се тя. Само ако знаеше истината, нямаше да го смята за толкова забавно.- А кое е това момиче, с което Илай постоянно се качва?
-Пайпър. Сестрата на Микеле, не помниш ли?
-Да, но не знаех, че изглежда така. Красива е. Разбирам защо Илай е обсебен от нея.-каза леко разочаровано, а аз едва се сдържах да не избухна в смях. Ако знаеше, че Илай всъщност е влюбен в Лари и Пайпър всъщност е само прикритие, щеше да се откаже веднага от него.
-Остави Илай, той и без това не е за теб. На теб ти трябва някой друг.-опитах да я откажа от него.
-Като например?-повдигна вежди.
-Ами някой, който да те цени, да се грижи за теб, да прави всичко, за да спечели вниманието ти. Един съвет от мен, не губи време за някой, който не ти обръща внимание. Не си струва.-обясних, а тя се усмихна леко.
-Права си.-съгласи се с мен и точно в този момент лекцията започна.
***
След като приключих в университета, трябваше да се прибера, но времето се влошаваше и щеше да ми е трудно да стигна до спирката затова реших да изчакам малко, ако случайно дъжда намалее. Трябва да говоря с Ема за работата в книжарницата. Трябват ми пари за кола, а точно в такива моменти колата ми е най-необходима. Мразя да се качвам в градския транспорт по принцип, но в момента ми се налага. Не съм се отбивала до кафенето днес и не съм се виждала с момчетата. Надявам се на Роберто да му е минало вече и да си говорят.
-Вероника?-чух познат мъжки глас зад мен и се обърнах. Микеле беше застанал до мен. Не знаех, че са се върнали.-Защо си тръгнахте толкова рано? Изпуснахте много.-попита, а аз се замислих какво да му отговоря.Дали знаеше, че съм разбрала истината?
-Предположихме, че е най-добре да се приберем. Все пак имам да уча, а не искам да се издъня.-отговорих. Присви леко очи и огледа лицето ми.
-Искаш ли да те закарам? С колата съм.-предложи, но не мисля, че е добра идея. Роберто ще се ядоса.
-Не, няма проблем.-отвърнах.
-Сигурна ли си? Скоро няма да спре да вали.-настоя, но аз поклатих глава.
-Сигурна съм. Уговорила съм се да ме вземат.Не се притеснявай.-усмихнах се леко. Не знаех дали мога да имам доверие на Микеле. Не искам да се забърквам в проблеми, но в същото време бях любопитна да разбера повече.
-Все пак може да те закарам.-не се отказваше.
-Вероника е с мен, не се притеснявай!-чух гласът на Роберто и бях изненадана, че е тук. Двамата с Микеле се обърнахме към синеокият италианец, който гледаше заплашително момчето до мен.
-Роберто! Каква приятна изненада! Какво търсиш точно ти в университета?-попита го Микеле, който определено беше наясно, че знам всичко.
-Дойдох да взема Вероника и може спокойно да си тръгнеш.-отвърна Роберто и хвана ръката ми. Тялото ми изтръпна при допира му, което ме накара да се изненадам от себе си.
-Не си познал. Застанеш ли срещу баща ти, край с теб.-предупреди го той.
-Не мисля, че това те засяга.-изсъска му момчето, което продължаваше да държи ръката ми.
-Щом тя вече знае, няма връщане назад. Дърпаш ли се, ще става само по-зле. Мисли умно.-каза Микеле преди да излезе на дъжда и да се качи в колата си. Погледнах към Роберто, който ме беше придърпал още по-близо към себе си.
-Добре ли си?-попита загрижено, а аз кимнах.
-Да. Какво правиш тук наистина?-отвърнах объркано, а той ми се усмихна.
-Видях, че времето е гадно и дойдох да те взема. Не исках да се прибираш в дъжда.-обясни, което ме накара да се усмихна широко.
-Нищо чудно, че не забелязах, че си мафиот по-рано. Толкова си грижовен.-засмях се.
-За специални хора ставам добър. Не искаш да виждаш лошата ми страна.-каза, а аз останах изненадана от думите му.
-Аз съм специална за теб?-попитах объркано. Брюнетът започна да приближава лицето си по-близо и по-близо към моето, което накара да усетя гъдел в стомаха си. Отдели поглед от очите ми и го насочи върху устните ми. Бях прекалено омагьосана от действията му и също приближих лицето си към неговото. Сля устните ни бавно. И за двама ни беше неочаквана тази целувка сигурна съм, но беше вълшебна. Знам, че и двамата ще бъдем объркани след това, но предпочитам да се насладя на момента. Отделихме се един от друг и се погледнахме в очите. И двамата се усмихвахме глуповато. Чувството, което се разпространи в мен, бе непознато.
-Ще тръгваме ли?-попита след паузата, но си глътнах граматиката и поклатих само глава.