3 месеца по-късно
- Не ме пускай! - нареди Джемин, чиито ръце трепереха.
- Няма да те пусна, стига си викал - отвърна Джисънг, поддържайки го в гръб.
- Само да си ме пуснал и ще те наритам - заплаши го той.
- Казах ти, че няма да те пусна, кое не разбра?!
Двамата се намираха в стаята по рехабилитация и Джемин се опитваше да прави малки крачки, хванал се от двете страни за, както ги наричаше той, досадните железни тръби. През последните седмици беше напреднал значително, вече имаше чувствителност в краката и малко по малко се опитваше да се върне към предишното си аз. Реши, че няма смисъл да се самосъжалява и че никой няма да проходи вместо него. В началото, когато най-после склони да започне лечение, краката му бяха изключително слаби, не реагираха на нищо и бяха сковани. Той се ядосваше, че няма никакви резултати, постоянно мърмореше, но въпреки това не се отказа. Нямаше и да се откаже. Не знаеше от къде му бе дошла волята за това, но си искаше скапаните крака обратно в играта.
Джисънг, разбира се, беше до него през цялото време. Беше си намерил нова работа с помощта на Дойонг, бившия му колега, и сега се занимаваше с чистене на коли. Да, не ги поправяше и стоеше по цял ден на крак, но не му пречеше. Имаше нужда от нещо, с което да държи ума си зает, искаше да се товари колкото се може повече, за да заспива лесно вечер, иначе мислите му не го оставяха на мира. Така му харесваше.
Джехьон и Тейонг си бяха намерили квартира и след известното гостуване в дома на Джисънг, най-после се преместиха. Решиха, че искат да останат в града за момента, а и Джехьон също си бе намерил работа. Всичко лека-полека си идваше по местата. След малкия им подвиг в Китай, по новините почнаха да казват за рязък спад в броя на арузериите. Хората се справяха с тях, вече не бяха длъжни да стоят заключени. Никой не знаеше за онова, което бяха направили, но никой от тях не искаше да се показва като герой. Беше им достатъчно, че всичко вече е наред.
Сеул също се нормализира. Поправиха счупеното, построиха разрушеното и се виждаше как живота се връща към нормалния си ритъм.
Но живота за Джемин и Джисънг беше спрял да се движи. Спря в момента, в който останаха отново сами.
На Джемин му беше много трудно, тъй като до сега не му се беше налагало да мине през подобна раздяла. Дълго време сдържаше импулса си да вземе телефона, да се обади на Джено и да му се извини за всички глупости, които наприказва. Но не можа. Просто нямаше смелостта да го направи. Не искаше да се изправя пред него, не можеше да го погледне в очите отново, не и когато го беше наранил така. Надяваше се той да е продължил с живота си и да не мисли за него, но някъде дълбоко в сърцето си се молеше да не го е забравил. Молеше се все още да го обича и един ден, когато стане на крака, да може да отиде при него. Щеше да го направи, щеше да... Всъщност, какво щеше да постигне? След всичко, което направи и каза, Джено едва ли щеше да го иска обратно. Беше го наранил прекалено много и ако отидеше при него, щеше да е направо нагло. Заболя го още повече, щом осъзна това. Ами ако Джено не го обичаше? Ако не го искаше? Ако го беше забравил? Тези въпроси се набиваха дълбоко в съзнанието му и го ръчкаха, докато накрая не рухваше. За известно време беше спрял дори да се храни и това притесни Джисънг наистина много. Умоляваше го да се обади на Джено и да поговорят или поне да стане и да види на какво прилича. Предлагаше му какво ли не, но той все отказваше, докато един ден просто не се събуди и не заяви, че иска да почне да се лекува. Че иска да проходи отново.
Това за Джисънг беше лъч светлина и голяма утеха. Бяха минали седмици от раздялата им с Джено и не понасяше да вижда Джемин по този начин. Не знаеше как да му помогне. Когато Те и Джехьон се изнесоха и те останаха съвсем сами, имаше някакво потискащо чувство във въздуха. Никой от двамата не беше цял.
Джисънг се отдаде напълно на грижите за приятеля си и се мъчеше да игнорира своите мрачни настроения. Чонло си беше тръгнал. Помоли го да вземе всичко негово, което беше останало в апартамента му и да му го занесе. Джисънг се надяваше, че ще е далеч от него само за няколко дни и че после ще може да го види, но дните станаха седмици, после месец. Чонло не му вдигаше, не му отговаряше на съобщенията. Той спря да го търси, нямаше смисъл. Ако Чонло искаше, сам щеше да го открие. Но Чонло така и не идваше, нито му се обади. Липсата му се усещаше и изяждаше Сънг с всеки изминал ден. Беше трудно, наистина много трудно. От Джено разбра, че той вече не е при него. Заминал някъде. Това още повече го съкруши. Но му беше обещал, че ще го чака и точно това правеше. Обаче чакането ставаше все по-болезнено и му се искаше поне да чуе гласа му за момент.
Джисънг помогна на Джемин да седне в инвалидната количка, нямаше да издържи до края на пътечката, където свършваха металните дръжки.
- Искаш ли да ти донеса нещо за хапване? - предложи Джисънг, като също седна.
- Не.
Джемин гледаше през отворената врата на залата кой минава по коридора. Джисънг проследи погледа му. Той го правеше непрекъснато, сякаш се надяваше да види някой или някой да влезе.
- Ако толкова искаш да го видиш, защо не му се обадиш? - въздъхна накрая той.
- А? - Джемин го зяпна.
- Обади се на Джено.
- От какъв зор да се обаждам на Джено? - намръщи се русокосият.
- Не е като да чакаш да го видиш постоянно.
- Не го чакам.
- Да бе. Но ще ти напомня, че сме в друга болница и няма как да го видиш. Ти пожела.
- Знам. Помня.
- Тогава?
- Какво тогава?
- Защо изглеждаш така, сякаш се надяваш да го видиш всеки момент?
Джемин сведе очи към пода. Явно не можеше да скрие нищо от Джисънг. Усмихна се леко.
- В крайна сметка се върнахме там, откъдето тръгнахме, а? - отклони темата той.
- В какъв смисъл?
- Отново сме си само двамата.
- Нещо се оплакваш ли? - подразни го Сънг.
Джемин се пресегна и го удари по рамото.
- Да, голяма си напаст.
Двамата се засмяха. Не им се случваше често напоследък, затова и двамата заключиха този момент в сърцата си.
Една сестра влезе след няколко минути, готова да помогне, ако има нужда.
- Аз ще ида да взема нещо сладко - съобщи Джисънг и се изправи, протягайки се.
- Вземи и на мен - подвикна Джемин след него.
- Нали не искаше?
- Сега искам.
- Ти ще си го плащаш.
- Хубаво, отивай! - той му посочи вратата ухилено.
Сестрата им се усмихваше мило.
- Имаш ли нужда от нещо, Джемин-а? - попита тя.
- Да, ще ми помогнете ли?
Тя кимна, отиде зад него и избута количката до началото на дръжките. Джемин се хвана за тях и с помощта на ръцете се надигна. Краката му едва го държаха, но определено можеше да направи направи една-две крачки. Това му костваше голямо усилие, но като се замислеше, че в началото не можеше дори да мръдне, беше повече от доволен.
- След малко ще дойде един доброволец - заяви сестрата. Той я погледна.
- Доброволец?
- Да, имаме обява за доброволци, които да помагат на пострадалите като теб. Някои са също професионалисти, други са пълни аматьори, но идват за вдигане на духа на пациентите.
- И това помага ли им?
- Хубаво е, когато има с кого да си поговориш за нещо различно от рехабилитация и да е усмихнат, нали? - тя вървеше бавно зад него, готова да го хване, ако падне.
- Предполагам.
- Би трябвало всеки момент да е тук.
Джемин кимна и продължи да се опитва. Вратата пред него зееше отворена и той с периферното си зрение видя как някой застана на прага. Вдигна поглед, пазейки равновесие и сърцето му заби лудо изведнъж. Сякаш още преди да стигне до лицето, знаеше кой е това. Джено стоеше там и също го гледаше.
Коленете му се подкосиха и той загуби всякаква почва под краката си.
- О! - възкликна сестрата, когато Джемин щеше да падне. Беше толкова шокиран, че не знаеше какво прави.
Джено захвърли раницата, която носеше и притича към тях, застана точно пред него и го хвана под мишниците, повдигайки го отново.
- Така по-добре ли е? - попита той, а гласа му прати тръпки по тялото на Джемин.
Русокосият едва съумя да кимне.
- Здравей - поздрави го Джено, гледайки го в очите.
- Здравей - почти заекна Джемин.
Сърцето му биеше като ненормално.
••••••
🌙🌙🌙🌙🌙🌙🌙