Уойонг се събуди (отново) стана и погледна часовника, видя че минава четири и половина. Огледа се и на забеляза никъде Сан. Потърси го и в другите стаи но и там го нямаше. Последната му надежда беше банята, но... И там не го откри. Върна се в хола и седна на дивана като се зачудих къде може да е по-големия. Реши да го изчака да се прибере. Докато го чакаше приготви вечеря и седна в кухнята на масата.
Уойонг чакаше Сан да се прибере вече от около пет часа. Минаваше девет и половина, а навън бе започнало да се стъмва. Малкия се притесняваш доста...
[Уойонг]
Къде ли се губи? Защо го няма? Да не му се е случило нещо? Ами ако ме е зарязал сам? Ааааа, къде си Сан?
Докато малкия се побъркваше от притеснение Сан се разхождаше из улиците на Сеул безгрижно.
Минаха още два часа, а Уойонг вече бе на предела на силите си. Мислеше си какво ли не. Бе готов да за плаче всеки момент.
Сан се прибра и завари потресаваща за него гледка. Уойонг който бе облян в сълзи сгънал се в края на дивана леко поклащайки се. Явно не бе осетил че по-големия е в стаята и започна да плаче още повече....
Сан се приближи и седна до него като си сложи ръката на гъба му леко погалвайки го..
- Уойонги, какво има? - попита загрижено без да усъзнава че той самия е причината Уойонг да е в това състояние.
- Т-ти с-си до-добре! - той заекваше давещ се в стичастите се сълзи. Уойонг прегърна силно Сан - Мо-л-ля т-те н-не м-ме ос-оста-вяй п-пак с-сам!
- Няма! Сега се успокой! - отвърна на прегръдката и така останаха още дълго време...
Такам, надявам се да ви е харесала, извинявам се ако има грешки.
Обичам ви💗💗💗
Чао!