- Как върви? – иска ми отчет Андракс, когато същата нощ се връщам обратно в Пещерите. – Той падна ли в капана ти?
Отпивам от виното си и оставям бокала встрани, забавяйки отговора на въпросите му. От отсрещната страна на трапезата той ме наблюдава с присвити от нетърпение очи. Никак не е лесно да спра да го асоциирам с Азриел. Напълно идентични по мекия си бронзов нюанс, очите им се различават само по това, че докато тези на Азриел ме засипваха с непресъхващо обожание, докато бях в двореца, тези на Андракс ме изпиват с нетърпение и сурова пресметливост.
- Всичко е безупречно – отвръщам, най-сетне способна да се отърся от първичния си инстинкт да ги съпоставям един с друг. – Освен...
- Освен какво? – подтиква ме Андракс, застанал на тръни.
- Лизандра разбра. – Свела леко глава, аз вдигам поглед към него, донякъде изплашена от непредвидимата му реакция. – Не се сдържах и изпуснах нервите си пред нея. Но мога да гарантирам, че Азриел не подозира нищичко. Бъди сигурен, че Лизандра няма да обели и дума. Мисля, че успях да ѝ взема страха.
- Как успя да го направиш? – В тона на привидно спокойния Андракс прозират нотки на скрито раздразнение.
- Заплаших я.
- Щом не те е издала веднага, явно е било ефективно. – Лека усмивка се прокрадва на устните му. – Въпреки това се постарай подобни издънки да не се повтарят отново. Ясно ли е?
Кимвам съгласно, отклонявайки поглед от него.
- Отново ли я тормозиш с разпитите си, Андракс? – подкача го Лионет, която влиза в залата с елегантна походка, полюшваща леко разгулната ѝ черна рокля. – Ако не престанеш да го правиш, скоро няма да желае да се прибира у дома. – Чисто белите ѝ зъби се оголват в усмивка. – А ние ни най-малко не искаме да се случи подобно нещо.
- Налага се да се осведомявам за напредъка ѝ – обяснява той с малко по-безгрижен тон, облягайки гръб на царствения си стол, иззидан във формата на истински трон. – Но вече е изцяло твоя.
- Колко великодушно – измърква доволно, настанявайки се върху бедрото, което братовчед ми е прострял към нея. После се извърта към мен и впива змийския си поглед в лицето ми. – Мила моя. Сигурно си преживяла един ужасно дълъг и уморителен ден. Трябва да ни разкажеш всичко до най-малката подробност.
- А твърдиш, че аз я тормозя. – Ръцете на Андракс се свиват около нея, плъзгайки се чувствено навсякъде по тялото ѝ.
- Трябва да е било зрелищно – изкисква се Лионет. Подпира лакти на масата, заливайки ме с нова вълна от досадни въпроси. – Не спестявай нищо, красавице. Опиши греещото лице на жътваря като на човек, който никога не го е виждал.
Не съм в настроение да давам подробни описания на деня си и ни най-малко не желая да го правя сега, когато да се отдалеча на някое тихо местенце и да потъна в непробуден сън е единственото ми желание.
- Първо беше... изненадан. – Отговорът ми предизвиква нов изблик на смях у развеселената Лионет. – Чудеше се дали съм аз. За кратко дори си въобразяваше, че съм привидение.
- Мъжете от династията ви са толкова лицемерни – казва на смълчания Андракс с разтегната от ухо до ухо усмивка. – Искате хората да смятат, че сте твърди като скала, но останете ли насаме за секунда, ставате чувствителни и ревливи като бебета. Да беше видял как горкичкия Азриел хленчеше над разполовения труп на любимата си Инара в нощта, в която се погрижих за нея.
По някаква необяснима причина се размърдвам неудобно на мястото си и потъвам в стола. Думите на Лионет се усетиха тъй далечни... Като приказка, която почти напълно съм забравила.
Жегната ли се почувствах от това внезапно напомняне, или пък съм толкова уморена, че умът започва да ми върти номера?
- Клетият. – Лионет, чието чело е притиснато в слепоочието на Андракс, извръща поглед към мен и додава с крива усмивка: – Толкова е съсипан. Вече дори не смогва да се преструва на силен. Не заслужава да постъпваш тъй сурово с него, Кайра.
Изправям се и бутвам стола си назад. Той изстъргва по пода с ужасен резлив звук, който оглася притихналата зала.
- Уморена съм – заявявам остро. – Ще си лягам.
- Не тук – спира ме изведнъж гласът на Андракс, към когото мигновено се извръщам. – Домът ти те очаква, братовчедке. Като вярна на брат ми, един от твоите най-важните дългове е да грееш постелята му нощем. Надявам се, че не се готвиш да го лишиш от това последно удоволствие в живота?
- Вече пожелах отделни покои.
- По дяволите – подбелва очи Лионет.
За време, колкото едно мигване, Андракс вече не е на стола си. Бърз като проблясък, той напуска подиума и в този миг стои пред мен. Пръстите му стискат косата на тила ми с толкова груба сила, че главата ми се оказва болезнено килната назад.
- Убиецът не може да убие жертвата си от отделни покои – с мъртвешки тих глас прошепва в ухото ми.
Издавам тих стон на болка и изпускам една сълза, напираща в окото ми. С премрежен поглед мяркам Лионет, изправена точно зад нас. Не посмява да пристъпи и крачка насам, докато Андракс ме държи ядосан в парливата си хватка.
- Андракс – изрича настоятелно тя.
Очите ми потъват в плътна мъгла от сълзи.
- Тази нощ ще бъдеш в леглото му – натъртва Андракс. – Не ме интересува колко ще ти е неудобно. За твое добро се надявам, че си ме разбрала, братовчедке.
- Андракс! – дръзко повтаря Лионет зад нас.
Пръстите му се откопчват от косата ми и аз се олюлявам на разтрепераните си крака. Абсолютно всичко пред погледа ми все още е размазано от непролетите сълзи.
Андракс увеличава разстоянието помежду ни и се овладява, докато не възвръща сдържаното си поведение от преди миг. След това се вглежда в мен, спокойно скръстил ръце зад гърба си.
- Моля за извинение. Вече си свободна да вървиш.
Стрелвам го с лют поглед, след което му обръщам гръб и се запътвам като фурия към изхода от голямата зала. Лабиринтът от тъмни коридори все още не спира да ме обърква. Всичко на това място ми изглежда толкова еднакво, че често дори не успявам да се ориентирам по пътя към собствената си стая.
В този миг в края на коридора проблясва червена светлина. За миг решавам, че наистина ми се привижда. Примигвам веднъж към приближаващото се сияние, но то все пак не изчезва. Дори се носи към мен още по-устремено, отколкото преди миг.
Колкото по-близо идва, смътните му очертания започват да придобиват форма, и аз толкова по-бързо осъзнавам, че сиянието е призрак на жена. Алените ѝ коси се веят зад гърба ѝ, роклята ѝ се разпилява около нея, както и около това, което носи в ръце.
Щом пристъпвам още няколко крачки към нея, съзнавам, че това, което носи, е бебе. Тя се спира пред мен и празните ѝ очи се втренчват в лицето ми, безцветни и светещи. Младолика е почти колкото мен, с лице, което е трудно да се забрави. Призрачното ѝ тяло къпе сенчестия коридор в искри, сякаш е звезда, светеща на нощния небосвод. Мога да се закълна, че я познавам отнякъде, от някой заровен в миналото сън или видение.
- Коя си ти? – Преди да съм изрекла напълно въпроса си, тя протяга безплътната си ръка към лицето ми, а досегът ѝ до бузата ми ме кара да затая дъх.
Оглеждам се, но от коридора няма и следа. Сега около мен се простира безкрайно поле, побеляло от летни глухарчета.Пред мен се появява жената, плътна, истинска и жива. Незабравимо прелестна усмивка грее на лицето ѝ. Аленочервената ѝ рокля се разстила в тревата, на която е полегнала, а до носа си е опряла цвете, което миг по-късно се разпръсва под потока на дъха ѝ.
Белокос мъж с красиви разноцветни очи изниква иззад нея, обгръща я с ръце и я притегля в краткотрайна целувка. Двамата се преобръщат в тревата със смях и наблюдават как две малки деца – червенокосо момиче и белокосо момче, и двете остроухи – дивеят заедно сред цветята, а глъчката им оглася поляната.
- Погледни какво направихме, Еверида – прошепва мъжът в ухото ѝ.
Усмивки изгряват на лицата им. Те мятат бърз поглед към разсеяните в играта деца, сетне си открадват една по-дълбока целувка, докато малките са твърде улисани, за да ги забележат.
- Мамо, тате, погледнете! – развълнувано дотичва при тях червенокосото момиченце. – Откъснах ви цветя!
С усмивка, то затъква едното цвете зад ухото на жената на име Еверида. Другото поставя зад това на баща си, а после с усмивка, образувала трапчинки в кръглите му бузи, помолва:
- Ще го направиш ли пак?
- Кое? – пита бащата, макар по погледа му да си личи, че е разбрал въпроса достатъчно добре.
- Това, което направи с мама – додава момиченцето.
Той и Еверида си разменят заговорнически погледи. Зелени като тревата, очите ѝ грейват, изпълнени с трептящи искрици. Белокосият елф разтяга устни в игрива усмивка срещу детето, след което се навежда напред и притиска устни в меките устни на Еверида. Целувката, безобидна като трепване на крилото на пеперуда, продължава не повече от миг.
- Хареса ли ти? – запитва той момиченцето, без да изпуска Еверида от прегръдката си. – Според теб има ли нужда от още целувки? Може би една тук.
И той целува бузата ѝ, точно в ъгълчето на устните.
- Както и една ето тук – казва, преминавайки към другото ъгълче. – И една там горе. – Поставя следващата на челото ѝ. – Ами ти, принцесо? Ти искаш ли?
Момиченцето започва да подскача, пляскайки весело с ръце. Във все още безгрижните му очи блести най-искрено обожание.
Мъжът придърпва детето в скута си и засипва червените му бузи с дузина меки, бързи и усмихнати целувки. Прелестната Еверида наблюдава отстрани с блестящо, озарено от слънцето лице, и се смее така силно, сякаш животът ѝ зависи от това.
По необяснима за мен причина не успявам да се нагледам на този спомен и оставам с плътно стиснати очи известно време, след като всичко внезапно потъва в мрак.
- Еверида – прошепвам аз, осенена от проблясък, след което отварям очи и виждам призрака, все още стоящ отсреща. – Мамо.
Сърцето потрепва в гърдите ми така, както не е трепвало от момента, в който се събудих след като бях на косъм от смъртта.
- Толкова съжалявам – промълвям. – Толкова съжалявам, че те забравих. Никога вече. Никога.
Призракът ѝ се усмихва, чул и разбрал добре всяка думичка, която изричам. След това протяга към мен бебето, което държи в обятията си. Лицето ѝ грее с червеникави искри, сякаш огряно от слънцето, а устните ѝ са извити нагоре в подтикваща усмивка. Аз протягам колебливо ръце, за да поема подаденото, като в същото време не смея да отделя поглед от нея.
- Това да не би...
Еверида кимва, разбрала неизречения ми въпрос. За момент аз затаявам дъх, но най-сетне се осмелявам да сведа очи към най-малкото и крехко нещо, което ръцете ми някога са държали. Не е като да държиш лък или друго оръжие. Това тук е създание, живо и истинско, доколкото истински жив може да бъде един призрак. Обвивам ръце около вързопчето и го притисвам до гърдите си, но вместо да почувствам радост или гордост, надигащи се в сърцето ми, в очите ми се образуват горчиви сълзи.
Всичко в мен трепери, включително ръцете ми, но Еверида, усетила това, се приближава и се притисва до мен, също гледаща към бебето в обятията ми.
- Толкова е крехък – мълвя над главичката на бебето, която лежи в свивката на лакътя ми. – Не мога. Не мога...
Призрачната хватка на Еверида се стяга нежно около ръката ми. Поглеждам към нея, точно в мига, в който тя кимва, за да ме насърчи, и червената коса се полюлява около лицето ѝ. „Разбира се, че можеш", уверява ме тя. „Ти си негова майка".
Щях да бъда негова майка.
- Погледни се – казвам с усмивка, проправила си път между сълзите ми. – Боя се да не те нараня. Не си те представях толкова малък.
Милвам нежно лицето на нероденото си момче, което знам, че никога няма да докосна, и се питам дали може да усети мекия допир на показалеца ми върху бузата си. Още една сълза се стича по страната ми и капва на пода, преминала през миража в ръцете ми, без да се спре на него и без да го докосне.
Просто мираж.
Вълнението се разтапя в гърдите ми, без да остави и следа.
- Какво правиш? – разсейва ме глас по коридора и разбирам, че Лионет е тази, която се приближава.
Когато отново поглеждам към ръцете си, в тях няма нищо, а призракът на Еверида е изчезнал в тъмата. Празните ми длани се свиват в юмруци до тялото. Усещането от лекия като перо допир на призрачното създание вече започва да ми липсва.
Лионет идва до мен и оглежда лицето ми. Подозирам, че не вижда нищо хубаво в него. Вероятно примесът на всичките онези емоции, на щастие, меланхолия и огорчение в едно цяло, ме е оставил пребледняла като платно.
- Андракс ти каза да тръгваш – напомня тя. – Изглеждаш ми омаляла. Добре ли си?
Поглеждам я разсеяно и тръсвам глава, за да се съвзема.
- Няма ми нищо – отговарям с несигурност, която вещицата несъмнено забелязва в тона ми.
- Тогава не стой повече тук. Върви и си свърши работата.
Кимвам и постепенно се отдалечавам, оставяйки Лионет да стои насред останките от призрачно присъствие там, където бях. Вещицата ме проследява с поглед, докато не се скривам зад едно от разклоненията на омотания, потънал в тъмни сенки тунел, и не се изгубвам от погледа ѝ.
Когато се връщам в двореца посред нощ, всичко е мрачно и притихнало. Стремейки се да остана незабелязана, аз се изкачвам до последния етаж и сякаш за пръв път от цяла вечност завивам и се отправям по стълбите към кулата на Азриел.
Отварям вратата тихо и предпазливо, за да не ме усети. Очаквам да потъна в плътна тъма. В покоите му обаче все още се прокрадва светлина от изтляващите съчки в камината. Те пращят глухо и ме сепват на почти всяка крачка, с която се приближавам към леглото му.
Той спи в него, необезпокояван. Постелята от вълча козина се е свлякла под гърдите му и голата му кожа със златист оттенък е оголена пред очите ми. Неизлечимите белези по нея се изопват, докато си поема въздух. Дишането му, плавно и равномерно, тук-там се накъсва под влиянието на съня му. Какво ли сънува?
Може би как забива стрелата си в мен.
Изваждам ножа иззад гърба си и го допирам в челото му. То се набърчва леко под острието, но след миг на неспокойство, пак се заглажда. Отмествам настрани няколко черни косъма, лепнати за бузата му. След това прокарвам острието по слепоочието му.
Той отново не се буди. Прочутата му способност да усеща опасността от километри е отстъпила място на изтощението.
Това е моето предимство.
Направи го, казвам настоятелно на себе си. Направи го сега и повече никога няма да се наложи да се пъхнеш под постелята на този убиец.
Ножът е вдигнат над главата му. Засилвам го, но в момента, в който съм на път да го забия в черепа му, той сграбчва ръката ми и оръжието издрънчава на пода. Само за миг се оказвам под него, прикована към леглото от треперещото му, плувнало в пот тяло, а собственото ми оръжие е притиснато в гърлото ми. Още сънен, той примигва към мен на мъждивата светлина от бавно тлеещата камина и щом осъзнава какво е направил, веднага отмества ножа от гърлото ми.
Преглъщам страха си, ала не смея да промълвя и думичка.
Какво ли си мисли?
- Кайра. – Той пуска ръцете ми от хватката, в която неволно ги е притиснал. – Това си ти.
- Аз съм – казвам, полагайки усилия да не заекна. – Ти... ти бълнуваше. Чух те от съседната стая и дойдох да проверя как си. Дали... имаш нужда от нещо.
Гърдите ми се надигат толкова високо, че се долепят до неговите през прозрачната алена нощница. Сатененият плат, с който е покрито тялото ми, е единственото което в този миг дели кожите ни една от друга. Въпреки това мога да усетя горещината му, докато оголените му крака се преплитат с моите в другия край на леглото. По бедрата ми започват да се образуват капчици пот.
Все още надвесен над мен така, че косата му крие лицето ми от двете страни, той нежно погалва слепоочието ми с ръка. Жестът му е толкова грижовен. Като всички останали, с които ме бе засипвал в моментите, запечатани в паметта ми.
- Липсваше ми – изрича задъхано, опирайки чело в моето, – да те виждам тук.
- Не говори – казвам, отчасти възвърнала дъха си. – Имал си кошмар. Трябва да си легнеш.
- Не искам да затварям очи – отговаря тихо той, нито за миг не посмявайки да отмести поглед от очите ми. – Не и ако така ще те загубя. Искам да те гледам цяла нощ. Искам да знам, че си тук, до мен. Да чувам как дишаш.
- Азриел, знаеш, че съм добре. – Дъхът ми облъхва устните му. – Ти поспи, а аз ще бъда в съседната стая.
- Не съм спал истински, докато те нямаше – настоятелно ме спира, уловил здраво ръката ми. – Дори една нощ. Само затварям очи, унасям се за минути, а после се будя и виждам, че не си тук. Имам нужда от теб, вярна. Кажи, че ще останеш.
- Азриел...
- Кажи, че ще останеш.
Очите му ме изпиват, зачервени до кръв. Едва сега си давам сметка колко дълго не е спал и че ако не го направи много скоро, липсата на живец ще го убие, преди ножът ми да го е сторил.
- Успокой се, любими – кимвам, все още леко разтреперана. – Ще остана. Ти само си почини.
С треперлив дъх той се премества и се просва тежко до мен. Дотолкова зависим е станал от присъствието ми, че за него вече е непосилно дори да диша без мен. Извръщам се с лице към него и отмествам малко коса, залепила се за потната му шия. Той поема голяма глътка въздух, която надига гърдите му, и я изпуска, също поглеждайки към мен. Раменете му са толкова напрегнати, че ако ги докосна, навярно ще започнат да се разпадат.
Тялото му потръпва леко при допира на пръстите ми.
- Толкова съжалявам – промълвя Азриел, сломено впил очи в моите. – Толкова съжалявам, че те карам насила.
- Тихо. – Той затваря очи, щом поставям пръсти на устните му. – Поспи добре. Аз никъде няма да ходя.
Той извръща глава върху възглавницата, за да избегне очите ми. Аз се премествам малко по-близо до него, отърсена от всички страхове и от целия гняв, който не съм спирала да изпитвам, само и само за да не разбере той какви са истинските ми намерения.
- Азриел – прошепвам аз, карайки го да се извърне към мен. – Тук е студено. Ще се приближиш ли?
Дъхът прескоква в гърдите му. Той повдига постелята, за да се намуша под нея, и щом вече съм на топло, обгръща ръка около тялото ми. Горещ е като вулкан, който скоро ще изригне, но след известно време хладината на спокойствието потушава топлината му и треперещото му тяло се отпуска, утешено от допира до мен. Лицето му се сгушва в рамото ми, косите му се разливат наоколо и покриват като одеяло торса ми. Усещам гърдите му притиснати в гърба ми, бавно и ритмично пълнещи се с въздух.
- Азриел – промълвям, щом се нагласям достатъчно удобно. – Днес се случи нещо хубаво.
- Разкажи ми, вярна. – Топлият му дъх облизва тила ми.
- Еверида ми се яви. – Собственият ми глас една не секва при спомена. – Заедно със сина ни. Държах го в обятията си. Само за минутка. Но беше най-прекрасното чувство на света.
- Как се усещаше? – пита с дрезгав от стаена болка глас.
- Просто ми се искаше... да продължи вечно – задавям се от мъката, заседнала дълбоко в гърлото ми.
За един кратък миг, за който и двамата ще сме забравили до сутринта, аз разголвам пред него искрените си чувства.
Ръцете на Азриел затягат леко хватката си около мен. Сълзи започват да се стичат от очите ми и ми се приисква да избягам от тази стая, за да не може той да усети мъката ми. Но вече е късно.
А най-лошото от всичко е, че аз също усещам неговата.
~~~
Не разбирам кога съм се унесла в истински непробуден сън, но когато отварям очи и се оглеждам, Азриел вече не е наоколо, а в пустата стая се носи миризмата на изгорели съчки, премесена с навлизащия през завесите морски бриз. Постелята му е смачкана в ъгъла между стената и леглото, все още ухаеща на него. Борова гора, свежо разцъфнала лавандула и морска сол. Този път обаче в нея има и следа от по-различна миризма. Мирише на мен. Потта, която съм изляла, притисната в топлото му тяло през нощта, вече е пропила трайно в завивките му.
Надявам се, че това ще ограничи желанието му да оставам с него всяка нощ, докато не събера кураж да изпълня плана си.
Изплъзвам се от постелите и се обличам с дрехите си, които намирам в едната половина на гардероба му. За мое отвращение, те също ужасно ухаят на него. Въпреки това навличам блузата и панталона за лов, допълвайки облеклото с високи до коленете ми ботуши от бяла еленова кожа.
Прислугата, която срещам по коридорите, твърди, че той ме чака в сборния салон, затова се упътвам право натам.
Когато открехвам портата обаче, установявам, че не е сам, а в компанията на двама мъже. Тъй като гостите са с гръб към мен, не успявам да зърна лицата им, но въпреки това дългите им бели коси и причудливи дрехи ми навяват някои неясни спомени.
При проскърцването на вратата Азриел, седнал на креслото срещу вратата, хвърля поглед към мен и ме посреща с усмивка.
Влизам вътре, щом той ми махва да се приближа, а елфите с бели коси се извъртат по местата си, за да ме погледнат.
Замръзвам на мястото си. Корона от напъпили клонки краси главата на по-възрастния мъж, същият, когото Еверида ми показа в спомените ми, когато ми се яви миналата нощ. Облеклото му не се връзва нито с интериора, нито с моето или това на Азриел. Той изглежда като дошъл от друг свят. По-див и първичен, но и някак величествен. Като елен водач, на който си се натъкнал в гората.
Брат ми Киар, седящ отстрани на баща ми, се изправя малко след него. Бялата му коса този път е акуратно прибрана в опашка, спускаща се отзад на гърба му. Вероятно някоя прислужница се е погрижила да приведе свирепия воин от планините в подобаващо спретнат вид за среща с краля на територията на двореца му.
Двамата ме поглеждат със светлите си зеленикави очи. Киар ме поздравява със сдържано кимване, а баща ми се усмихва така, сякаш няма представа какво съм преживяла през изминалите дни. Но това не е немислимо. Навярно елфите от племето ми така и не са получили вест за липсата ми, а Азриел не е намерил за удачно да ги осведоми за постъпката си спрямо мен.
- Дъще. – Баща ми пристъпва напред, при което увенчаните му с гердан от пера гърди се надигат облекчено.
Стрелвам многозначителен поглед към Азриел.
- Ти ли ги покани?
- Реших, че ще се зарадваш – отговаря той, също надигайки се от мястото си срещу тях. – Помислих, че може да се нуждаеш от малко разведряване. А какъв по-добър начин да се разсееш, от това да си близо до семейството си.
- Азриел. – Лека усмивка изплува на лицето ми. – Аз съм до семейството си. Не беше необходимо да правиш това.
Същевременно се приближавам до баща си и го придърпвам в скована прегръдка, сетне правя същото и с Киар. Той ме държи в обятията си малко по-дълго и силно от необходимото.
- Притеснихме се за теб – казва, слагайки мазолести ръце на раменете ми. – Изчезна изневиделица, без да се обадиш или да ни уведомиш кога ще се върнеш.
- Едва днес разбрахме, че си се прибрала тук – додаде татко. – Азриел беше така добър да изпрати вестоносци в племето. Инак щяхме да се поболеем от притеснение. Бях готов да пратя брат ти да те търси.
Ясно. Азриел не им е обяснил причината, поради която съм била в неизвестност толкова време.
- Не се тревожи, татко. – Извръщам се леко към него. – Вече знаете къде съм и че нищо ми няма.
- Но защо си замина така внезапно? – загрижено пита той. – Очаквахме, че ще ни погостуваш. За пръв път след толкова много години най-сетне се намерихме. – Скъсява разстоянието помежду ни и с деликатен жест полага топла длан на корема ми. – Брат ти ми каза новината. Все още ми се иска да бях разбрал от теб, но не съм ти обиден. Точно обратното. Днес съм един невероятно горд баща, Кайра. И двамата ми потомци скоро ще бъдат родители. Не познавам по-голямо щастие.
С периферното си зрение наблюдавам реакцията на Азриел. Опитва се да изглежда непоклатим, но забелязвам, че казаното от баща ми го е разстроило. Или че поне отново е разбудило гузната му съвест.
- Всъщност аз...
- Кайра – продължава баща ми, сякаш изобщо не е забелязал опита ми за роптание. – Дъще. Знам, че може би искам прекалено много от теб и Азриел, ала се надявах, че когато потомъкът ви се роди, ще ми позволите да организирам ритуал в негова чест, за да посветя него или нея като част от племето си.
На устните на Киар се прокрадва мека усмивка и той кимва в съгласие с предложението на баща ни.
Преди обаче да съм успяла да обясня защо това е обречено да не се случи, Азриел открадва думата от устата ми.
- Би било чудесно. – Той пристъпва крачка към нас и свежда почтително глава. – Благодарни сме за тази щедрост.
Хвърлям му мълниеносен поглед, който остава незабелязан от всички в стаята, включително и от него.
- Така се радвам, Азриел! – Баща ми се извръща към него, за да стисне признателно ръката му, а сетне стисва нежно и моята. – Някога аз и Еверида направихме същото за теб, дъще. И както ти винаги ще имаш отредено място в племето ми, така и моят бъдещ внук винаги ще го има. Майка ти щеше да е щастлива.
Преди да ми се е отдала възможност да отговоря по какъвто и да е начин, портата се отваря, за да пропусне вътре забързаната Рианон, следвана от две прислужнички и младо русокосо момиче с лунички, което бавно разпознавам като сестра ѝ Холидей.
- Нуждаете ли се от нещо, господари? – пита тя. Облеклото ѝ няма нищо общо с бляскавата рокля, в която се беше нагиздила снощи. Днес, подобно на сестричката си, тя носи най-обикновени всекидневни дрехи с наметната престилка върху тях.
Изпълнява елегантен поклон, който ни най-малко не пасва с облеклото ѝ, щом зърва двамата непознати. След нея се покланят Холидей, дребната рижа и бледата кестенява прислужничка.
- Днес имаме специални гости – обяснява Азриел, забелязал любопитния поглед, който му подхвърля тя. – Бащата и братът на господарката Кайра. – При думите му момичетата ахват смаяно и навеждат глави в още по-нисък поклон. – Рианон?
Тя го поглежда очаквателно, докато трите момичета зад нея най-сетне се изправят, получили позволение за това от баща ми.
- Моля те – заръчва меко той, – погрижи се да им осигуриш най-удобните покои, с които разполага дворецът. Ще ни гостуват за известно време. Нека престоят им бъде приятен. – Той я спира, преди да се е втурнала да изпълнява задачите му. – Освен това се погрижи да осигуриш лечители. Вярната на господаря Киар също е тук, но е в напреднала бременност. Ще има нужда от грижи.
Рианон се усмихва и кимва мълчаливо, след което поглежда всяка от придружителките си поотделно.
- Чухте господаря, момичета. Да се залавяме за работа.
Докато те излизат, аз наблюдавам Азриел, който също гледа мен с лека усмивка, възвръщаща се на устните му. Втрещена и не особено доволна от развоя на събитията, аз се обръщам към Киар и баща си.
- Ще останете тук?
- Само докато се съвземеш – отговаря баща ми. – Азриел ни сподели, че напоследък не се чувстваш добре.
- Не се чувствам добре? – вдигам вежди към Азриел, трудно сдържайки яростта, назряваща в гърдите ми. Той отвръща строго на погледа ми, упреквайки ме безгласно за грубото ми държание, сякаш съм малко дете, което се цупи без основателна причина.
- Мислим, че присъствието ни тук ще ти се отрази добре – с пояснителен тон допълва брат ми.
Киар греши. Присъствието им тук единствено ще ми пречи. Как бих могла да дебна Азриел в двореца, очаквайки подходящия момент да го нападна в гръб, докато семейството ми непрестанно кръжи наоколо? Подобно нещо е, меко казано, невъзможно.
- Наистина не е нужно да оставате – отчаяно се помъчвам да ги разубедя. – Не искам да ви задължавам. Ами Арсиноя, братко? Сигурна съм, че тя би искала да роди сина ви в племето, вместо в този дворец, обкръжена от куп лечители. Не би било добре за нея да остава на непознато място.
- Арсиноя ще се оправи. Тя самата поиска да дойде. А що се отнася до раждането на сина ми, вярната ми ще се справи и сама, както се справят жените в моето племе. Освен това аз ще бъда до нея през цялото време. Не се тревожи за това.
- Брат ти е прав – подкрепя го баща ми. – Всичко с Арсиноя ще бъде наред, дъще, но искаме да се уверим, че и ти си добре. В този момент ти си приоритетът ни. Все пак си господарка на това кралство, имаш отговорности и задължения...
- Разбирам, но...
- Подозирам, че Азриел не би стигнал до там да ни потърси, ако нямаше основателна причина за това.
Осъзнаването на думите му ме кара да замлъкна и да хвърля преценяващ поглед към Азриел. Той също ме поглежда, но някак странно. Никога преди не ме е гледал така. В очите му се чете не досегашното безгрижие, а едва забележим, стъписващ проблясък на подозрение. Дали Лизандра все пак не е е осмелила да му каже за случилото се предишната вечер?
Не. Колкото и упорита да е сестра му, не притежава толкова смелост. Не би се осмелила да му каже истината за мен, поне не и след заплахата, която ѝ отправих.
Тогава защо Азриел ме гледа така странно? Дали сам не се е вразумил и не е забелязал нещо нередно в поведението ми? Дали някой друг все пак не е успял да повлияе на мнението му?
Оставам взряна в него за известно време, което ми се струва продължително като часове, преди най-сетне да отклоня поглед и да се обърна към баща си, внезапно осенена от идея.
- Къде всъщност е Арсиноя?
Вместо него обаче, отговаря Азриел.
- Заведох я при Разказвача. Оказа се, че двамата се познават. Тя бе тази, която ме помоли да го сторя. Той е единственият друг вълшебник в кралството и единственият, способен да се погрижи добре за нея.
Разказвача. Разбира се, че подозрителният старец отново се е опитал да настрои Азриел срещу мен. И както изглежда, кралят бавно е започнал да му се поддава.
Трябва да прекратя това възможно най-бързо.
В противен случай как ще погледна леля Астрид и Андракс в очите? Ако се проваля, те може и да не ми позволят да се върна у дома. А ако не в Пещерите, то къде другаде ще отида?
Не. Разказвача ще престане да настройва Азриел срещу мен. Каквото и да се наложи да предприема, за да го отстраня от пътя си, то ще бъде сторено. И то възможно най-бързо.
- Бил си при Разказвача? – питам уклончиво. – Когато бяхме при него за последно, дори не желаеше да го виждаш.
- Реших да му дам още един шанс – казва нехайно Азриел. – Той призна, че е сгрешил. Извини се за поведението си и ми даде дума, че от сега нататък ще се отнася към теб само с уважението, което заслужаваш.
- Така ли? – питам подозрително, но миг по-късно решавам, че вместо да будя още съмнения у него, ще бъде по-добре, ако се придържам към ролята на някогашната мила и доверчива Кайра, като се престоря на изненадана. – Наистина ли го е направил?
Видимо облекчен от блясъка на надежда в очите ми, Азриел издишва натежалия в гърдите си въздух и кимва усмихнато. След миг обаче, той отново изправя рамене и с овладян тон казва:
- Да, наистина. – Приковава ме с поглед, който ми се струва изпитателен. – И вярвам, че дълбоко в себе си, моята Кайра също ще намери сили да му прости.
Моята Кайра. Изрече го така, сякаш нямаше предвид мен, а някоя друга. Някоя, която вече не съществува.
- Още тази вечер ще се отбия да му кажа, че му прощавам – уверявам го, забулила черните си задни помисли с най-сериозния си тон.
- Тази вечер е Лунният фестивал. – Той се приближава като хищник и улавя предпазливо ръката ми. – Когато се врекохме, ти ми даде обет, че ще честваме този ден заедно до края на дните си. Не искам да вярвам, че си се отметнала?
- Не съм – отвърнах, настръхнала от допира му. – Тогава ще се отбия при Разказвача по-рано, а довечера ще бъда твоя дама.
- Щом искаш. – Пръстите му все още са преплетени с моите. – Но бъди там навреме. Искам да те заведа на Лунен връх. После ще идем в гората, ще си накладем огън и ще гледаме светлините, само ти и аз. Искам да прекарам време насаме с вярната си.
Хвърлям бегъл поглед назад към баща си, който ми отправя лека усмивка и прави жест на Киар да го придружи навън.
- Добре – казвам на Азриел после. – Вече не мога да чакам.