Гледна точка на Вероника
Първи ден в университета. В Милано съм само от две седмици и все още всичко е ново за мен. Не знам къде се намирам и се притеснявам. Добре, че имам роднини тук иначе никакъв шанс да се оправя сама в толкова голям град. Свикнала съм в родния ми град да пътувам 5 минути с автобус до центъра, а тук отнема поне 20.
В момента съм на спирката и чакам за автобуса. Надявам се да не объркам нещо и да не закъснея още първия ден. Качих се в градският транспорт и седнах на една от седалките до прозореца. Бях ужасно нервна за всичко, което предстои. Университета ми беше Politecnico di Milano и се записах да уча компютърни наука. Сложна специалност, но имах опит с компютрите. Видях, че наближаваме университета и се изправих от мястото си. Когато автобусът спря, слязох и тръгнах към голямата сграда, която ме плашеше с размерите си. Определено ще се изгубя тук. Поех си дълбоко въздух и изкачих стълбичките и влязох в сградата. Спрях за момент и се огледах, защото не знаех на къде да продължа. Навсякъде имаше хора и имам усещането, че ще получа клаустрофобия. Мъж на средна възраст забеляза притеснението ми и се приближи към мен като се усмихна. Попита ме нещо на италиански, но след като не получи отговор опита на английски.
-Имаш ли нужда от помощ?-попита мило.
-А-аз съм нова и не знам къде трябва да отида за първата лекция.-обясних му.
-Може ли да погледна програмата ти?-отвърна, а аз кимнах и му подадох листа, на който пишеше цялата ми програма.-Ела с мен, ще ти покажа къде точно трябва да отидеш, а след това ще ти обясня и за следващите ти лекции.-каза и започна да върви, а аз го последвах.
Качихме се по някакви стълби, след това вървяхме по дълъг коридор и най-накрая стигнахме до някаква врата, която водеше до друг коридор. Вървяхме още малко и влязохме в някаква зала пълна с компютри.
-Тук е първата ти лекция. Следваща ти лекция е в съседната зала, след това имаш час и половина почивка и последните две лекции отново тук.-господинът беше така любезен да ми обясни всичко подробно, а аз се усмихнах.
-Благодаря ви много!
-Няма за какво! Ако имаш някакви въпроси винаги можеш да се обърнеш към мен. Знам колко е трудно на чуждестранните студенти отначало, но те уверявам, че ще се справиш и ще ти хареса. Може да намериш кабинета ми на третия етаж, първата врата отдясно.-каза преди да тръгне, а аз влязох в стаята, която беше пълна с момчета.
Защо ли не се изненадвам? Трябваше да се досетя, че при такава специалност ще има повече момчета. Всички ме гледаха малко странно и изненадано вероятно поради простата причина, че бях единственото момиче в стаята. Заех място на един от компютрите и зачаках търпеливо квестора, който не се забави много. Малко след влизането му в стаята се появиха още 4 момичета и бях радостна, че не съм единственото момиче. Квесторът започна да говори като първо се представи, а след това продължи с това какво предстои да правим. Името му беше Микеле Бианки, висок мъж на около 40 годишна възраст, с черна коса и маслинова кожа.
***
Двете лекции приключиха и сега имах час и половина почивка. Чудех се с какво да запълня това време и реших да отида до кафенето, което беше до университета. Ще си взема кафе и нещо за хапване. Исках да завържа разговор с останалите момичета, но те не изглеждаха особено приятно настроени към мен. Дори не знам защо? Само две момчета ме заговориха и то, защото искаха химикал и лист.
Влязох в кафенето и веднага миризма на прясно изпечени кроасани удари сетивата ми. Приближих се до витрината и огледах какъв избор имам. Имаше понички, кексчета, кроасани, пайове и още видове сладкиши. Момче със светло кестенява коса и тъмни очи застана зад витрината и ми се усмихна топло.
-Какво ще желае дамата?-попита той, а аз се изненадах, че не ми зададе въпроса на италиански.
-Ще искам един кроасан със ягодово сладко и едно лате.-усмихнах се и се загледах в табелката му с името. Казваше се Илай и да си призная беше чаровен.
-Веднага пристигат красавице. Отиди на касата да платиш и след минутка поръчката ти пристига.-намигна ми той, а аз се насочих към касата, където стоеше друго момче.
-Колегата вече ми каза поръчката. Сметката ви е 7 евро.-каза синеокото момче, което също бе с кестенява, начупена коса. Извадих портмонето си и подадох парите на симпатичното момче, което според табелката си се казваше Райън.
-Поръчката на дамата е готова. Заповядай.-Илай ми подаде пликчето с кроасана и чашката с кафе.
-Благодаря!-усмихнах се и се обърнах, за да изляза, но Илай ме спря.
-Ей, как се казваш?
-Вероника!-отвърнах.
-Аз съм Илай, а това тук е Райън.-представи себе си и приятеля си, а аз се засмях.
-Да, вече знаех това благодарение на табелките ви!
-Надяваме се да те срещнем отново скоро.-повдигна вежди Райън и се усмихна.
-Ще се виждаме доста често.-отвърнах, а те се спогледаха.
-В Poletecnico ли учиш?-попита Илай, а аз кимнах.
-Мда...
-Значи ще те очакваме утре отново.-намигна ми синеокият, а аз им помахах и излязох от кафенето.
Сториха ми се доста мили и определено успяха да ми оправят деня малко. Може пък и да не е толкова трудно да си намеря приятели тук. Но определено ми харесва тук и смятам, че ще свикна бързо с обстановката. Хората са мили и винаги готови да ти помогнат. Седнах на една пейка в двора на университета, за да изям храната си и да доизпия кафето си. Дворът беше пълен с хора и забелязах едното момиче от лекциите по-рано. Беше сама също като мен и реших да отида при нея и да й правя компания. Седнах до нея и й се усмихнах, а тя изглеждаше леко притеснена и объркана.
-Здравей! Името ми е Вероника.-представих се и подадох ръката си, а тя колебливо я прие.
-Аз съм Ема! Приятно ми е.-усмихна се леко.-Виждам, че и ти не си тукашна.-отбеляза, а аз кимнах.
-Да, от България съм. А ти? Италианка ли си или?-попитах.
-От Англия съм, но винаги съм искала да се преместя тук.-отговори тя. Мисля, че ще си допаднем.
Поговорихме си още малко и се върнахме в залата, където беше първата лекция. Заехме местата си и този път в залата влезе жена да води лекцията. Като за първи ден не ми се стори толкова зле, надявам се и да продължи така. След тези две лекции ще се прибера, ще си взема топла вана и ще поръчам пица.