Why You... ~CHOI YEONJUN FF~

^16^

-Много ли ти е забавно? Ай да видим, на кой сега ще му е забавно.

Той се приближи и ме хвата за ръката и ме чутна на стената.

За първи път изпитах страх.

-Смешно ли ти е сега? А? - каза ми

Аз не можех нищо да кажа.

-Ако още ти е, значи не съм приключил.

Той ме хвана за ръцете и ме повлече към хола. Там ме блъсна на дивана.

-Yeonjun... Моля те пусни ме... - казах

-И защо? Не ти ли е забавно! А? Беше ли ти дабавно като пусна въздуха на гумите? Като ме събуди онази сутрин? И още какво? А?

-Н-не...

-Не ли? Аз пък помна, че ти много се смя.

Той стаеше и гледаше в насълзените ми очи.

-С-съжалявам.... - продумах

-Съжаляваш? За какво? Че съсипваш живота ми?

-Не ти го съсипвам, а ти го връщам! Ти ме дразниш постоянно! - казях като повиших малко гласа си

-Я да мълчиш! Ти на мен тон ли вдигаш? А? - каза като ми се развика

Точно тогава нашите се прибраха.

-Yeonjun какво правиш? - баща ми дойде и го махна от меп

-Ji Hun добре ли си? - попита ме So Hen

-Как си позволяваш да викаш на дъщеря ми по този начин?! А?! Как се осмеляваш да пипаш дъщеря ми?! - той го зашлеви

-Скъпи успокой се. - каза So Hen

Той го зашлеви още един път и ву разкървави едната усна.

-Татко НЕ! - казах

Той се обърна към мен и ме погледна.

-Ji Hun, той направи ли ти нещо? - попита ме баща ми като дойде при мен

-Добре съм. Не му се карай. Аз бях виновна. Спуснах въздуха на гумите на колелото му и той просто ми се ядоса. Аз съм виновна.

-Не го защитавяй.

-Но ти не разбираш!...

-Как ще те оставя с него за 3 месеца? - каза той

-Тате... Всичко е наред...

Yeonjun се изправи и се качи в стаята си бесен.

-Оф... Аз съм виновен.... - обвиняваше се баща ми

-Не си... Ще отида да го видя как е.

Аз се качих до стаята му. Почуках на вратата, но той не отвори. Опитах да дръпна ръчката и за мой късмет не беше заключена.

-Може ли да вляза? - попитах

Той се опитваше да си почисти раната.

-Не. Разкарай се от тук! - каза ми

Аз затворих вратата и се приближих към него.

-Дай да ти помогна. - казах

-Не искам помоща ти.

Аз седнах до него на леглото му.

-Аз... Наистина много съжалявам... За днес... Вчера... Онзи ден... Не знаех, че наистина ти съсипвам живота... Поне... Си каза истината. - казах

-Ji Hun, аз... Не исках да кажа, че ми съсипваш живота... Просто... С тези номера...

-Наистина съжалявам...

Ние постояхме в мълчание извесно време.

-Дай ми да ти помогна. - аз взех памучето и започнах да промивам раната му