Light

Глава 1

 

Приятелство. Дума, която значеше много за мен до преди няколко дена. Тази дума бе равностойна на семейство. Бях готова да дам всичко за приятелите си. За жалост.

Самота.

Болка.

Тъга и мъка.

И горчиви спомени.

Това са нещата, които се въртят в главата ми и замъгляват погледа ми, докато двама легионери от кралската армия ме влачат към дъното на подземието. Към килията ми. Моята килия. А аз дори не се съпротивлявам. Не намирам смисъл, всичко ми изглежда като сън и се моля да е, но за жалост, молитвите ми са напразни. Ах и тези спомени ме изгарят отвътре, усещам как очите ми се насълзяват за пореден път и горчиви сълзи се стичат по бузите ми, смесвайки се с мръсотията по тях. Помня всяка една дума излязла от устните им.

Чудовище. Вещица. Убийца. Смърт за коравосърдечната кучка.

Стискам челюстта и очите си, правейки всичко по силите си да не издам стенание. Но неуспешно, малък едва доловим звук си проправя път между устните ми и предизвиква реакцията на един от легионерите. Дясно-стоящия от тях, не много висок, сравнително млад, със кафява коса и зелени очи, не казва нищо. Реакцията идва от държащият лявата ми ръка, който се засмя подигравателно, карайки ме да вдигна глава и да го погледна презрително. Той ми хвърли бърз поглед, завъртайки леко главата си към ме, поглеждайки ме със своите сапфирени очи, които имах чувството, че ме пронизват като студения северен вятър. Поглеждайки отново напред, ми казва:
-Не знаех, че вещиците имат чувства.

Гласът му е дълбок и проехтява като тътен в моите уши. Студенината в думите му ме накара да изтръпна и да искам да сведа глава. Но вместо това, аз я вдигам високо и заявявам:
-Явно не знаеш много неща за вещиците.
Засмивам се аз, шегувайки се. Но очевидно, той прие това като заплаха и се вцепени, хващайки дръжката на меча си. Като ценител на оръжията, няма как да не забележа изящната изработка на златната му дръжката, която завършва с изкусно изработен феникс, който гордо блести на фона на черната му униформа. Мога само да си представям колко изящно ще е острието. Той забелязва, че го гледам и отстъпва назад, което ме кара да погледна настрани, към влажната и пропита от плесен стена, връщайки ме към реалността, че се намирам в подземие, и че съм на път към новия си дом. След като в главата ми настава пълна тишина и всякаква мисъл напуска предела й, вече мога да чуя всички стенания и викове на затворниците. Не искам да се обръщам и да ги поглеждам. Страхувам се какво ще видя там. Едва ли ще е приятна гледка. Позволявам си само секунда да отместя погледа си към една от килиите и кръвта ми замръзва във вените ми. Няма легло, има само една кофа и това е всичко, която се сещам веднага за какво я използват. Човекът лежеше в локва и не съм сигурна, че изобщо дишаше. Докато следя, дали клетия човечец диша и установявам, че всъщност не го прави, легионерите се спират пред една килия, която от днес до края на дните ми, ще бъде мой дом.