Хората казват, че трябва да си стъпиш здраво на краката. Да се установиш. Да намериш работа. Да се запознаваш с важни и здравомислещи хора. Да не забравяш откъде си дошъл.
А всъщност... От къде си дошъл? Не е ли някъде оттам- високо в красивото, синьо небе? Не си ли летял волно в облаците, преди живота да те окове в това тяло, тази здраво стъпила на земята обвивка? Не си ли плувал в дълбините на необятни океани? Заобиколен от красиви, страхливи и опасни риби. Не си ли бил дълбоко под корените на вековните дървета? Не е ли била душата ти волна и чиста, обикаляща и завземаща всичко, което поиска? Или не са ли я наказвали заради отминали грехове и неизпълнени обещания?
Къде е тя във цялата схема със стабилността? Къде са спомените, които да ѝ напомнят, че някога е била свободна,независима? Къде са вятърът, влагата и пръстта, които са изобразявали същността ѝ? Къде?
За жалост-няма ги.. Но не губи надежда, не още. Нали? Сега разбираш. Тя е там, пропила се до мозъка на костите ти. Чака те. Чака да осъзнаеш, че искаш да я освободиш. Да разкъсаш някого. Да разкъсаш собственото си тяло, за да я пуснеш да излезе. Да пуснеш цялата си енергия, да се изцедиш до капка...
А капките не спират. Подлудяват те, веднъж пуснати на свобода. Дърпаш спусъка и им се отдаваш. Отдаваш тялото си, наясно, че душата винаги е била готова. За онова първо освобождаване. Онази първа тръпка. И избухваш.
Костюмите и ограниченията изчезват. Забравяш за целия изхабен свят и даваш воля на енергията и душата да правят всичко.
Скачаш. Петите ти болезнено се врязват в твърдия асфалт, а сякаш болката е само на заден план. Адреналинът не стихва. Тичаш. Тялото ти крещи от напрежение заради темпото, но краката не спират да се движат.
Плуваш. Водата минава по всяка част от тялото ти. Облива те, успокоява те само за следващия рунд.
Но такъв изненадващо не идва. Защо? Къде се дяна ли се питаш? Къде е тая енергия? Този живот, който изпитваше допреди три минути. Кога минаха три минути. Чувстваш се като пребит, но спокоен. Животът още кипи във вените ти,но огънят е стихнал. Защо ли?
Защото тялото ти не го издържа вече. Изходът е самоунищожение, в името на това душата да е свободна.
Отиваш до далечната скала, високо над океанските вълни разбиващи се на морска пяна. Виждаш ръба. Засилваш се, присвиваш колене и скачаш.
Тялото ти е там, разбито на дъното. Кръвта ти е обагрила скалите и снежно-бялата пяна от вълните. За него има край. За душата не. Тя лети и ще продължи да лети още много дълго време.
04.06.17
