Живот във вечна тъмнина/boyxboy/

3.

Супер маркета бе близо..но защо на Джонг му се бе видял че е на цели 20 преки...? Той вървеше бързо, тялото му изтръпваше зареди все още влажния въздух от дъжда който валя почти цял ден и нощ. Искаше да свърши колкото се може по-бързо за да се върне при момчето, но от друга страна разсъждаваше че колкото по бързо напазарува, толкова по-бързо ще се върне и ще се наложи да си тръгне, тъй като бе изпълнил задълженията си. Не бе нормално... Никак не бе нормално да чувства такова увлечение и привличане от пръв поглед. Винаги се бе чудел какво се случва когато...харесаш някого..когато изпиташ онези изгарящи чувства, онези тръпки които обхождат цялото ти тяло като ток и онова нетърпение да видиш отново лицето на човека който те е заинтригувал. Само един поглед..Не бе нормално.Нали? Джонгхюн стисна юмруци в джобовете на горнището си, чувстваше косата си леко влажна от ниската мъгла която бързаше да покрие всичко.. времето на вън бе ужасно, но вътре в него гореше, печеше, вреше. Имаше чувството че умира за вода, но по-късно разбра, че не от това има нужда..Той имаше нужда от Кибум-чернокосото момче което тотално преобърна вътрешностите му, до такава степен, че сега значение имаше само сърцето което бие в гърдите му. Със сигурност не бе нормално да получава сърцебиене само докато мисли за него. Той влезе в малкия маркет и огледа списъка.Толкова малко неща? Наистина? Джонгхюн повдигна поглед търсейки първия продукт, а именно рамена. Имаше да купи цели 8 пакетчета..Нима Кибум ги обичаше толкова? Той взе 8 пакетчета и ги сложи в кошницата, която лежеше на прегъвката на лакътя му. Заобиколи рафта и взе шише Кока-кола, след това отново погледна в списъка. Скоро кошницата бе пълна, а списъка празен. Джонг се отправи към касата, когато се спря по пътя и видя секцията с шоколадите. Той почеса врата си и прехапа устна. Защо да не вземе един..може би Кибум би го харесал!?. Той се огледа, но не знаеше какъв би обичал. Труден избор. Накрая грабна един с лешници(моя любим хд) и го сложи в кошницата. Плати на касата и взе огромната торба..тежеше си доста. Той изпъшка щом тежестта увисна в ръката му. Пое към домът на Кибум, като по пътя не спираше да мисли как да уталожи нещата, че да прекара повече време с него. Бе ли изобщо възможно?


Крачките се забързваха, а разстоянието намаляваше, но решение на въпроса си нямаше. Той повдигна глава, осъзнавайки че бе почти пред домът му. Пое си дъх и реши да не изглежда толкова скован и да не се прави пак на идиот както при запознаването им. Той се изкачи по малките стълбички и вдигна ръка да почука, но реши да не кара момчето да изминава пак пътя до вратата...и без това му бе супер трудно. Той натисна леко бравата като вратата се открехна с тихо скърцане. Джонгхюн облиза устни и се провикна


- Кибум-ах аз съм..не се плаши/Джонг се усмихна сладко, при вида на изплашеното лице на малкия..хах..щеше да е сладко/


- О..Добре/потвърди Кибум..гласът му бе леко приглушен, което значеше че той е отново в хола и най-вероятно пак четеше../


Джонгхюн събу черните, кожени ботуши и ги срита леко настрана. Той съблече якето си и го закачи на закачалката.. Пое си дъх и тръгна към хола..дано Кибум не го сметнеше за смахнат че така се разпростря в домът му. Кибум стоеше на същия фотьойл на който бе седнал по-рано и отново четеше книга. Сега бе спрял да мърда пръст по страницата, зареди присъствието на русокосия. Джонг заобиколи фотьойла и застана пред Кибум, като се усмихна тъпо и повдигна торбата


- Готово Кибум..купих всичко/Чернокоското се усмихна лъчезарно..край..Джонг бе туш/


- Благодаря Джонгхюн/оо..какво бе това? За Бога..Джонг разтърси глава...името му толкова хубаво звучеше от него.. краката му омекнаха като след маратон/


- Къде да ги оставя?


- Оо..аз ще ги взема..няма проблем, ти направи много/той поречи да се изправи, когато Джонг поклати бурно глава и отказа/


- Не, не, не..кажи къде е кухнята..аз ще го направя/Кибум бе супер изненадан и вече бе изчервен..явно не бе свикнал друг да се грижи за нещо негово.


Той кимна примирено и посочи на посоки вратата..уцели я. Беше логично..живееше тук години наред


- Там е кухнята./Джонг кимна, но щом се осъзна че няма как да бъде видян отвърна разсеяно/


- Д-добре..сега идвам..Оо..искаш ли нещо..вода, сок?


- Не..няма нужда..аз не бих..


- Хайде де... няма проблем/Кибум издърпа ръкавите си и сведе глава като каза тихо/


- Би ли..би ли ...ох нищо/Джонг се върна с покупките до него и го потупа леко по рамото...тръпки..защо пак?/


- Кажи..хайде../Кибум повдигна глава, но очите му стояха все така вперени в една точка/


- Ами аз..може ли ..ако нямаш нищо против да ми направиш горещ шоколад..бял..и си направи и на теб..моля/бузите на чернокосия пламнаха като фойерверки..Джонг се усмихна сладко и кимна ентусиазирано/


- Разбира се..ще се оправя..само почакай 5мин.


Момчето изчезна в кухнята, като след миг се дочуваше само заглухтяно лопане и прибиране на покупки. Кибум прехапа устна и стисна очи.. Ама че идиот..обиди се той.. Първи ден, а се изложи така.. Да го моли за нещо такова. Но какво би могъл да каже.."извинявай...наистина не искам да си тръгваш..остани зареди мен"..да бе..сякаш русокосия би прекарал повече от нужното с някой като него. Той бе наясно че е мило момче и щом сам е пожелал работата значи не изпитваше погнуса или страх..не бе отдръпнат ..та за бога той имаше сестра със същата диагноза. Чернокосия разтърси глава и постави ръка върху черната като катран коса. Не можеше да се издаде просто така нали? Поне пак добре го измисли..горещ шоколад. Той постави пръсти пред устните си, спирайки напиращата усмивка. Чувстваше се глупаво..та той се усмихваше сам на себе си.. Как ли изглеждаше от страни.? Кибум спря усмивката за миг. Той дори не знаеше как изглежда.. сведе глава, връщайки ръкавите като играчка между пръстите си.


„Идиотче..защо мислиш, че той би те харесал"?. Кибум преглътна шумно.


Той изпита нужда да заплаче...първия човек от години в когото говореше така, а като капак на всичко дори почувства нещо повече. Не трябваше..как можеше нещо да изпита от първи допир..от първа среща? Дори не можеше да го види!Бе жалък.


Русокосия вдигна двете чаши от плота, стараейки се да не разсипва нищо.Той взе шоколада който до сега стоеше на масата и се върна внимателно в хола. Кибум повдигна стреснато глава, поглеждайки към вратата. Джонг се усмихна и спря пред чернокоското


- Протегни ръце/каза нежно и чернокоското ги протегна..половината длани бяха покрити от блузата му/


- Ето..хвани сега..внимавай, че пари


Кибум се усмихна леко..бузките му станаха алени, което накара Джонг да се засмее. Той се почеса по врата и седна до Кибум. Остави чашата си на масата и отвори шоколада


- Какво е това?


- Шоколад...реших че няма да се сърдиш, а и е купен с мой пари..спокойно


- Но..


- Не знаех какъв обичаш затова взех с лешник


- Обожавам с лешник/Кибум се усмихна и Джонг издиша успокоително, сякаш това бе нещо от което зависеше живота му/


- Ето/той взе едно парче и го подаде..Кибум протегна ръка, но не можа да засече тази на Джонг, при което той хвана ръката му я го сложи.Грешка.. огромна грешка. Дръпна ръката си и се изкашля, разсейвайки напрежението.Бе толкова тихо че и муха можеше да се чуе. Минута, две...никой не казваше нищо, но Джонг не се стърпя


- Разбрах че си сам от малък./Кибум повдигна изненадан глава и кимна леко, отпускайки рамене и потропвайки с пръст по чашата/


- Така е.. какво друго знаеш?


- Ами че имаш тази болест от малък.. като цяло това


- Да..така е.. от малък съм така..свикнал съм, но това не значи че не ми е тежко./Джонг погледна тъжно към чернокоското и се обади/


- Сестра ми../Кибум повдигна глава, загледан в една точка..очите му лъщяха леко от светлината от прозореца/ - Тя ослепя преди 3 години и от тогава аз се грижа за нея..тя е всичко което имам, обичам я повече от всичко на света и бих умрял за нея.


- Как се случи това с нея?


- Очите й постоянно сълзяха... не знаех какво й става..бях безотговорен и закъсняхме. Бавно по бавно тя губеше зрението си./Джонг стисна чашата и се загледа в напитката/


- Ти не си виновен Джонгхюн... тя също


- Направих всичко възможно за да не стане така.. платих много пари, но никой не помогна


- Ти си много мил Джонгхюн...как искам и аз да имам някого до себе си, но уви..нямам.


- Съжалявам..голям съм идиот..не трябваше да говоря за това/Джонг изпита вина и сведе глава/


- Не..ти нямаш вина за нищо....всъщност благодаря/Кибум се усмихна искрено, което предизвика и усмивката на Джонг/


- Имаш хубава усмивка/измъкна се от устните на Джонг..той се секна..не можеше да повярва че го каза на глас/


Чернокоското изпита срам от думите му...никой никога не му бе казвал че има хубава усмивка. Той се усмихна засрамен и каза тихо


- Благодаря...а ти глас/Джонг избухна вътрешно...умря за миг и пак възкръсна само за да се усмихне широко и да се зарадва на думите/


Какво трябваше да значи това? Не бе досаден...глупав, нежелан? Джонг повдигна чашата си, отпивайки от топлия шоколад..Кибум го последва. След това сложи парчето шоколад в устата си и се облиза.


--


На вън вече бе станало тъмно, Джонгхюн бе отвеян от това да наблюдава постоянно и тайно Кибум, че дори за миг не се сети за сестра си.. Беше голяма грешка.Той винаги мислеше първо за нея и след това за всичко друго. Джонгхюн постави празната чаша от шоколада на масата и се изправи


- Съжалявам Кибум трябва да тръгвам/Кибум кимна и стана внимателно от фотьойла, като тръгна напред/


- Ще те изпратя/Той се подпря с ръка на стената като тръгна на пред/


Джонгхюн вървеше след него, не отделяйки поглед от гърба му. Мислеше си как да направи така че утре пак да дойде тук и да го види. Не можеше да го обясни..просто ...искаше да го види пак и да прекара време с него.


Кибум докосна с пръсти бравата на вратата, като се отмести леко. Джонгхюн взе обувките си и ги обу набързо, грабна якето от закъчалката и спря пред Кибум


- Е..аз ще тръгвам/той поклати глава на себе си, че бе такъв страхливец за да поиска да дойде утре пак, та било то само за кафе например/


- О ..добре/Кибум стоеше подпрян на вратата и държеше бравата в здрава схватка. Блузата му покриваше по голямата част от тялото му..изглеждаше толкова уютен.. За миг Джонг си представи колко топла и удобна би била прегръдката му. Той мина покрай чернокоското и слезе по стълбите, махайки на Кибум..сякаш щеше да го види


- До скоро Кибум


Кибум кимна и просто стоя така известно време.. Джонг издиша и тръгна надолу по улицата загледан в обувките си. Идиот...нищо не успя да..


- Хей Джонгхюн/викът на Кибум го накара да се спре и да се обърне рязко /


- Да/извика вълдушевено..как само подскачаше сърцето му/


- Би ли дошъл утре пак..мисля че забравих днес да ти поръчам още нещо/Кибум стоеше почти забил нокти във вратата и прехапал устна от притиснение


„Моля те кажи да..просто кажи да"-молеше се вътрешно чернокосия.


- На обяд ще съм тук Кибум/чернокосия се усмихна широко и кимна/


- Ще те чакам..лека нощ


- Лека/момчето затвори вратата с усмивка, след като вече нищо не спираше Джонг той скочи като малко дете и се засмя/


- Утре..утре...утре/не спря да повтаря през целия път/








Къщата на г-жа Джен светеше от всички страни. Нощните лампи, осветяваха както перваза, така и оградата на домът й. Джонг спря пред желязната врата и позвъня..след миг се чу тихо жужене и той отвори желязната врата, като пристъпи в двора. Не беше голям..само няколко крачки и вече бе пред входната врата, която бе отворена от д-жа Джен..дори не бе почукал


- Добър вечер, съжалявам ..закъснях


- Няма нищо Джонгхюн, още е рано, но Ру вече спи..цял ден играхме много..


Г-жа Джен бе мила жена на около 48 години, имаше вече два внука, а самото й семейство живееше в Америка. Тя бе останала сама, след смъртта на съпруга си, но въпреки това усмивката не падаше от лицето й. Джонг бе поканен в къщата и щом пристъпи в хола го огледа.. Навсякъде имаше снимки на семейството й. На малките й внуци, на дъщеря й и зет й. Тя се усмихна на Джонг и посочи дивана, където Ру спеше завита в пухкаво одеяло. Джонг се приближи тихо, като внимателно повдигна Ру на ръце, при което тя се сгуши в него и постави глава на рамото му. Той се усмихна и я целуна по челото.


- Благодаря ви много/изшептя Джонг и г-жа Джен кимна/


Русото момче напусна домът на възрастната жена, като тръгна към собствения си. Той бе близо..само на една пряка. Тихите му стъпки по тротоара кънтяха в тъмнината. Лицето му бе едва осветено от уличните лампи, а по пътя минаваха една, две коли на две минути.. Беше пусто като цяло. Той затегна хватката си над Ру, щом се опита да изкара ключа за дума си. Успя. Постави го в ключалката и го завъртя. Влезе и затвори, като отново заключи. Джонг се качи директно по стълбите към втория етаж,оставяйки внимателно сестричката си в леглото. Тя измърка и гушна възглавницата . Русокосия я зави добре и помилва главата й


- Съжалявам че се забавих Ру..няма да се съдиш ако и утре ме няма нали?


Той се усмихна леко и се изправи като безшумно излезе. Прекоси разстоянието което бе само две крачки и влезе в собствената си стая. Съблече дрехите си и се мушна в мекото легло супер изморен. Заби поглед в тавана, сякаш бе най-интересното нещо на земята и се усмихна глупаво. Наистина бе оглупял.. Той харесваше това момче. Какво заключение само.. Джонг постави ръка на очите си и ги затвори като издиша


- Защо така изведнъж се появяваш Кибум..? Наистина ме влудяваш