Любов и Изпитание🔞

Анелия-Втора глава

Анелия

Преди девет години

Стоя пред вратата и с ръка приглаждам дългата си кестенява коса,притеснена от срещата ми с новият учител. Нямам представа как ще се справя с предизвикателството. Как се очаква от мен да свиря пред него? Само като го видях преди няколко дена загубих дар слово,а това да разбера,че той ще води уроците по пиано леко ме стресира. Не е хубаво да харесвам учителя си. Трябва да се съсредоточа в уроците,а не да го гледам прехласнато. 

Избърсвам потните си длани в роклята и събирам куража да натисна копчето на звънеца. Още не съм го направила и вратата се отваря. Пред очите ми се появява от плът и кръв моят нов учител Борил Илиев,който очевидно си е взел душ,щом косата му е мокра и капчици вода капят по голите му гърди.

-Съжалявам, че в такъв вид се появявам ама сега излизам от банята. - казва той, докато върви към вътрешността на къщата и разтърква с кърпа косата си. 

-Няма проблем! - тихо казвам аз, следвайки го като кученце с повод. 

-Искаш ли кафе? - попита той, наблюдавайки ме със сиво-сините си очи. Страх ме е да си отворя устата за да не кажа някоя глупост затова само кимам с глава. Докато облича тениската си и приготвя кафето,аз се взирам в дългите му пръсти, замисляйки се дали ще ме докосва така както докосва и клавишите на пианото.-Анелия?!- вдигам поглед. 

-Да! 

-Слушаш ли ме?-толкова бях вглъбена в мисли за пръстите му,че не чух нито дума. Колебливо кимам с глава, а той присви очи. -Какво казах? -Видя,че се замислих и като мъж,който иска да ми се скара, скръства ръцете под гърдите и и свъси вежди. Вместо да ме стресне,това действие доведе до овлажняване на бельото ми. 

-Ани, не знам за какво си мислиш..... - По- добре е да не знаеш. - .....но ако продължаваш да не ме слушаш, ще си понесеш наказанието лично от мен. Разбра ли?! - Има лека доза заплаха в гласа му и това още повече ме възбуди. - Чакам отговор,Ани! - когато изрича името ми с този дълбок глас ме изпраща в друго измерение, където сме само двамата и ми шепне в ухото, докато тласка в мен. 

-Да! - отговарям с твърд тон. Борил ми подава кафето и веднага отпивам една глътка. Харесва ми.

-Баща ми разказа, че искаш да преподаваш на деца след време. - кимам и отново отпивам от кафето. Не очаквах да се намръщи и да заобиколи барплота,хващайки ме за ръката за да ме придърпа към себе си. Сблъсквам се с гърдите му,усещайки аромата на сапун и одеколон. - Думи! - казва толкова близо до устните ми, че усещам горещия му дъх.Цялата потреперих. - Притеснявам ли те? -Подсмихна се арогантно.Много добре знае как ми влияе в момента, а проклетото ми тяло ме предава за втори път пред този мъж. - Никога повече не обличай рокли, когато идваш в домът ми! - плъзна погледа си от лекото деколте до голите ми крака.

-Престани да ми казваш какво да правя! - ако си мисли,че ще му позволя ,жестоко се лъже. Борил се засмя и ме обърна с гръб към себе си. Плъзвам ръцете си на плота и изписквам, когато ме плесна по дупето. - Какво, по дяволите?! 

-Това ще бъдат най-забавните часове, на които ще преподавам. - плесна и другата ми буза. Не е познал. Рязко се обръщам и му зашлевявам един шамар. Главата му се отметна настрани и ноздрите му се разшириха. 

-Ти си никой, за да ми заповядваш! - повишавам тон аз,напълно забравила,че той ми е учител и трябва да имам уважението към него. 

-Никой?! Така ли?! -думите ми видимо го ядосаха,щом очите му са с по- тъмен нюанс,а устните му свити в права линия. - Отиди на пианото и започвай да свириш, ако чуя една грешна нота, ще те вържа и напляскам толкова пъти колкото сбъркаш. - правя гримаса заради заплахата, но отивам към проклетото пиано. Без да го поглеждам поставям пръстите на клавишите и започвам да свиря емблематичната пета симфония на Лудвиг Ван Бетховен. Тя се познава по драматичният мотив още в началото и държи вниманието на слушателя до четирите части на симфонията чак до пламтящия ѝ финал. Когато и последната нота се чу като ехо в стаята вдигам поглед към него. Борил е седнал на фотьойла в близост до прозореца, заобикаляйки го  слънчевите лъчи като ореол. -Ела тук! - казва той след дълго мълчание. Поклащам глава за отрицание. - Сега! 

-Майната ти! - съскам аз,карайки го да се изправи и с бързи крачки да дойде при мен,повдигайки ме за да седна върху пианото. Борил прокара двете си ръце през косата ми и ме целуна. Езикът му докосна моят и мигновенен плодов вкус полепна,карайки ме да искам още,но това ,което правим не е редно,затова бързо я прекъсвам.- Всичките ли ученички ги целуваш? 

-Не, само теб! - признава той. Не му вярвам. Изглежда на точно от този тип мъже,чукат и бягат. Присвивам очи и го избутам от себе си за да скоча от пианото,да взема чантата си и да изляза от къщата с мисли за следващите ми уроци.