Да бъдеш Джесика Фор

ГЛАВА 4

     Не мога да си представя, че някой ден в неясното бъдеще ще имам гадже, а след това и съпруг. Никак не е лесно да мислиш за такива неща в тази ранна възраст, още повече когато знаеш, че за теб те са неосъществими. През цялото време Майк не се осмели да извърне поглед към мен нито веднъж. Страхуваше се от реакцията ми, страхуваше се да не ме засегне отново. Но той нямаше от какво да се притеснява, тъй като нито го бях виждала преди, нито щях да го видя отново. Това, че щяхме да живеем в един град (ако, разбира се, баща ми разпознае детето си и го приюти)не значеше, че щяхме да се засичаме постоянно.

     Пикапът започна плавно да намаля скоростта, докато окончателно спря пред една бяла двуетажна къща с черни прозорци. Майк нито ме погледна, нито каза нещо. Отвори вратата и слезе. Не знаех какво друго да сторя, освен да последвам примера му. Тук, в гъстата гора, слънцето едва успяваше да си проправи път и да освети домовете на хората, а температурата се усещаше значително по-ниска от тази при езерото. Когато слязох от пикапа, видях Майк да отваря багажника, от където извади куфарът ми. Постави го върху прашната земя, усмихна ми се леко и рече:

     - Е, това е къщата. – Посочи бялата постройка срещу мен, която се обзалагам, че имаше способността да се маскира като хамелеон и да се крие измежду дебелите преспи сняг през зимата. – Аз бях дотук – допълни и се качи в автомобила си без дори да дочака да чуе благодарностите, които бях приготвила, и които с огромни мъки бях измислила по време на пътуването от крайбрежния бар до тук.  

     Погледът ми обхвана всяка една частица от улицата; от малкото къщи, които се намираха на нея; от красивата гора, която бе техният подслон, защото дори подслонът се нуждаеше от някой, който да го подслони, дори сърцето се нуждаеше от сърце, което да обича. Трябваше ли нещо от тази гледка да ми бъде познато, защото ако това бе смисълът на идването ми тук, то значи аз бях изгубена. Сякаш за първи път виждах тази улица, тези уютно изглеждащи къщи, тези перфектно окосени ливади. Споменът за тригодишната ми история, споменът за детството, прекарано тук, го нямаше. Бях сама. Бях изгубена. Бях в новият си, стар свят.

     Лекият порив на вятъра разроши кафявите ми коси и ги залепи за лицето ми, така че да нямам възможността да виждам околния свят. Хванах кичурите, които създаваха неприятно чувства, заболи се в очите ми и ги поставих там, където им бе мястото – зад ушите. Вятърът носеше изсъхналите есенни листа във въздуха. Играеше си с тях, завърташе ги в кръг, а после ги пращаше в двора на съседа. От смесицата между ветровитото и студено време ми се насълзиха очите. Майк го нямаше, аз бях останала съвсем сама на пустата улица, като някакъв бездомник, какъвто всъщност бях, а по замръзването на крайниците ми разбирах, че времето прекарано отвън не бе никак малко. Спомних си номера, изписан върху листчето, което Боб ми беше дал, после погледнах пощенската кутия, стърчаща от наситено-зелената морава пред бялата къща. Беше съвсем същият номер и нямаше никакво съмнение, че на метри от мен се намираше баща ми. Човекът, когото не бях виждала цели тринадесет години, човекът, заради когото аз съществувам. Което не знаех дали да го приема като дар или проклятие, но ако съдим по животът, който бях водила до този момент, повече ми приличаше на проклятие.