Да бъдеш Джесика Фор

ГЛАВА 3

     - Аз… - запелтечи момчето срещу мен. – Искаш ли нещо за пиене? Имам…

     Започна да се върти на всички страни. Сякаш не знаеше къде се намира. Сякаш за първи път стъпваше в този бар.

     - Остави – рекох, опитвайки се да прекратя този фарс.

     И двамата знаехме какво всъщност му се въртеше в главата. Как оформя гледката на едноръкото непознато момиче в съзнанието си. Бас ловя, че си представяше как преди да си легна, сядам на ръба на леглото, питайки Бог, защо точно на мен ми се е случило, а после свалям протезата и с несръчно движение се завивам. В интерес на истината, никога не съм отправяла каквито и да било въпроси към Господ. Още от малка се бях научила да приемам нещата, които ми се случват като даденост и винаги, когато ме сполети нещо лошо си казвам: „Все на някой трябва да се случи. Явно този някой пак съм аз”. Не мислите ли, че точно така трябва да приемаме живота? Като даденост. Като един ябълков пай. Някой те създава, а после цяла тълпа заблудени хора те изяждат, докато не изчезнеш напълно. И това е краят. Ти спираш да съществуваш. Те спират да ти се наслаждават. И на утрешния ден няма и помен от теб.

     Преметнах мокрото яке върху протезата. Може би единственото хубаво нещо, в това да имаш изкуствен крайник, бе че можеше да го подлагаш на всякакви мокри, топли и студени изпитания без ти самия да усещаш нещо. Хванах куфара си и тръгнах към изхода. Идеята да дойда тук, молейки се за помощ хич не беше добра. Въпреки че дори не бяхме стигнали до частта, в която трябваше да попитам синеокото момче дали може да ме упъти до адреса на листчето.

     Слънцето бе започнало да пече още по-силно. Е, не може да се сравни с това в Калифорния, но пак е нещо. Тръгнах надолу по улицата. Колелцата на куфара скърцаха при всяко завъртане. Звукът бе толкова дразнещ, че караше кожата ми да настръхва.

     - Хей – извика Майк зад мен. Гледката така го бе стъписала, че бе забравил името ми. – Чакай, не исках да те обидя.

     Хвана ме за рамото, опитвайки се да ме завърти. Не се получи. Продължавах да ходя по прашната улица покрай красивото езеро. Той ме следваше.

     - Свикнала съм – изкрещях без да го поглеждам.

     - Аз не съм такъв.

     - Какъв? – попитах, въпреки че много добре знаех за какво говори.

     - Не се подигравам на хората, за това какви са. Всеки има недъзи, някой видими, други прикрити.