Да бъдеш Джесика Фор

ГЛАВА 1

Лабораторията по химия в нашата гимназия бе една от най-големите и добре оборудвани в щата Калифорния. Господин Уолк, бе най-сексапилния двадесет и пет годишен учител и всички посещаваха практическите му занятия с огромен интерес. Интерес, не толкова към химическите изследвания, колкото към изследванията на тялото, ръцете, устните и всяка видима и невидима част от тялото на господин Уолк.

     Но стига толкова за красотата на учителя по химия. Нека започнем това, за което сме тук.

     Казвам се Джесика Фор и преди шест месеца претърпях инцидент в същата тази лаборатория. Със същия този господин Уолк.

     Един от съучениците ми, известен със своята непохватност, изпусна епруветка, пълна с взривоопасно вещество. Опитвайки се да помогне, в така или иначе изгубената кауза, момичето, с което деляхме една маса се спъна фатално. Залитна и удари главата си в ръба на съседната маса. Видях как тънката й бяла кожа се раздра и кръвта започна да шурти ужасно силно. Още няколко епруветки изпопадаха около безжизненото й тяло.

     Тогава се случи. Взривът бе достатъчно силен, за да ме хвърли поне пет метра назад и да ме удари в дървения гардероб. Цялата ми лява страна усещаше топлината на огъня. Ушите ми кънтяха. Писъците на обезумелите деца се разнасяха из цялото училище.

     По-късно в болницата разбрах, че момичето, което падна безпомощно на земята било починало. Общо, загиналите били петима. За огромно нещастие на оцелелите момичета, сред тях се оказал и господин Уолк.

     Аз, за голямо разочарование на майка ми се бях разминала само с ампутирана лява ръка и седемдесет процента слепота на лявото око.

     Може би ще си помислите, че съм пълно ку-ку и вероятно за себе си сте напълно прави. Но аз не намирам смъртта за нещо толкова ужасяващо, колкото го изкарват в книгите и филмите. Все си мисля, че хората преиграват. Особено на погребенията. По време на речта, която близките държат се изричат толкова фалшиви думи. Думи, които никога не са били казвани на тоя, дето лежи в ковчега. И винаги съм се чудела, защо по дяволите хората чакат някой да умре, за да му кажат какво чувстват и мислят!?

     Майка ми ме бе довлякла в Лос Анджелис преди тринадесет години. Бе избягала от баща ми и от малкото провинциално градче, в което живеехме, за да тръгне с мизерният си любовник. Сега живеехме в неговата порутена къща в южната част на града. Често ни спираха тока, защото „възрастните” вкъщи решаваха, че нуждата им от трева е по-важна.