Като преминаха през портала, се озоваха в някаква задънена уличка, разположена между две високи сгради. Мястото бе по - мръсно от сметище, вероятно защото казаните на сградите, между които бе разположено мястото, не бяха чистени...никога.
- Съжелявам че трябваше да минем от тук, но ако се появим на средата, на някоя улица ей така от нищото. Хората определено щяха бъдат много учудени. - даде обяснение Сам.
След това си проправи път измежду боклуците и застана пред някаква врата, вероятно заден изход, почука три пъти и след миг , тя беше отворена от висок грозноват младеж с ярко руса коса.
- А, най - накрая дойдохте! - каза той пускайки ги да влязат.
Озоваха се в в задната стая на някакаъв магазин. Там бяха всички от тяхната група, имаше само едно ново лице. Високо облечено в черни прилепнали дрехи момиче на не повече от осемнадесет години с ярко сини очи и дълга, къдрава, оранжава коса. По тялото на момичето яха окачени най - разнообразни оръжия.
- Ема добре ли си? - тишината, която цареше до сега бе нарушена от Мария.
- Да добре съм нищо ми няма! - отговори Ема с усмивка. Бе щастлива от факта, че на фееридите им пукаше за нея.
- О! Това са Малари и Джейк. - Мария посочи момичето с оранжавата коса и момчето, което им бе отворило вратата. - Те са ловци на вещищи, не на магьосници, а на вещици, винаги при нужда ни помагат и ние на тях, затова и заедно си купуваме оръжията.
Ема не знаеше, че има някаква голяма разлика между магьосници и вещици. В момента момичето си представи вещици, с които плашеха децата. Зелени и с много брадавици. Но Лин не приличаше на такава.
Размишленията на Ема бяха прекъснати от Луиза, която задърпа момичето.
- Хайде да тръгваме ние четирите с Елза и Аирис ще ходим за дрехи за бала на елементите, нали знаеш там се определя, коя гуепа се е справила най - добре през годината. - изговори всички тези думи набързо Луйза и издърпа Ема през вратата.
Двете излязоха навън, където Елза и Айрис вече чакаха.
- Ема ти си живяла в този град и очакваме от теб да ни водиш в най - хубавия бутик в града - подкани я Елза.
- Добре - съгласи се Ема, макар че не бе сигурна, че изобщо помни нещо от Париж.
Но сега осъзна, че се намираше в родния си град, градът, в който е изживяла шестнадесет годишният си живот. Някакво чувсто се зароди в нея, тя знаеше, че улицията по която върви и е много позната. На две пресечки се намираше нейната къща. Помнеше я, искаше да я види, трябваше, но как? Вървейки по булеварда, гледайки витрините хареса един магазин и извика компанията си.
- Хора, това е един много хубав бутик и не е скъпо - каза им тя, разбера се лъжеше, всъщнст никога не бе влизала вътре.
Но пък вече в главата ѝ се беше сформирал план как да избяга от тях и да посети страта си къща да каже на родитилите си, че е жива, да ги прегърне, да ги утеши. Вероятно щеше да им обясни за магическия свят, за това, което е тя. Още не знаеше как, но знаеше, че е нужно и се надяваше по пътя да я връхлети, някаква идея.
- Хайде Ема, какво се отнесе, все пак ще пазаруваме за годишния бал, който е другата седмица - побутна я Айрис с усмивка, която дори не беше истинска и си личеше.
- Да добре, нека видим дали ще си харесате нещо - съгласи се Ема и отвори вратичката.
Четирите влязоха в магазина. Не беше особено голям,но имаше една по-малка и една по - голяма стая. От дясната страна на голамата стая,имаше бюро а зад него стоеше, дебела страица с къса, кафява, навита на ролки къдрава коса. Тя ги поздрави любезно, а след това заби погледа си в някакъв вестник.
В магазина наистина имаше хубави дрехи но по официалните бяха в малката стая. Всички разбира се отправиха към тази част и започнаха да разглеждат роклите. Вживели се вече в това, на коя, коя рокла ще стои по-добре те не забелязаха, как Ема бавничко се измуши от магазина, дори магазинерката не забеляза, че някой е излязъл. Друг бе въпросът, че вестника който четеше явно бе крайно обаятеленза нея, но не бе чак толкова учудващо, все пак се бе зачела в статията за котки.
Ема излезе на улицата. Помнеше прекрасно пътя, но преди да тръгне се огледа се дали някоя от фееридите не бе забеляза, и когато установи, че зад нея нямаше никого с всички сили се затича по улицата. Не бе сгрешила като беше останала с обувките от тренировката, бяха много удобни за бягане.
В момент коато този, всички съмнения напуснаха Ема, знаеше как да стигне до къщата си. В края на булеварда зави на ляво по „Place de la republiqe", след това на дясно по една малка улица. Това беше нейната улица. Същата улица с многото къщи, мръсната, преляваща от боклуци, но все пак нейната. Много хора биха се отвратили, но Ема беше прекарала шестнадесет години тук. И всичко това бе като в сън. Облаците от едната страна бяха гъсти, скоро щеше да завали, но от другата слънчевите лъчи на залязващия ден, опитваха да пробият мрачната премяна на късния следобяд. В Париж беше пролет тревата вече бе станала светло зелена а дърветата бяха нацъфтели. За жалост в тази част на града това не се забелязваше. Но да се върнеш вкъщи беше по - добро от настъпилата пролет. Ема наближи своята обикновиенна тухлена къщичка. Сърцето ѝ заби бързо, когато забеляза мъжка фигура на стълбите пред къщата. Беше висок рус, зеленоок младеш с дълги крака.Толкова дълги че заемаха цели три стъпала, колкото всъщност бяха стълбите пред къщата. Момчето не беше на повече от осемнадесет. Стоеше на стълбите загледано в подаващите се между облаците лъчи на залеза. В едната си ръка държеше почти празана бутилка „Jack Daniels", а в другата догарящ фас. В краката си то имаше поне десеттина вече изпушени. И просто си стоеше безизразно, загледано в промъкващете се лъчи на залеза. Личеше си, че нещо го мъчеше. Погледът му бе празен, а лицето безизрасно.
- Питър! - провикна се Ема, бягайки право към него.
Момчето рязко се обърна, а щом я видя на лицето му се изписа изражение, в което се криеха толкова много чувства, че сигурно нямаше как да се изброят. Очите му се ококориха, устата му леко се притвори.
- Не, Питър наистина съм аз - изрече през сълзи Ема, - не съм мъртва, тук съм!
Тя се приближи, но той стана и се дръпна в страни, изпускайки бутилката от ръката си. Тя се натроши на малки парченца, а остоналата на дъното течност се разплиска по плочките.
- Не не е възможно да си жива от таково падане никой не може да оцелее! - той бе изплашен от нея, личеше си по ококорения му поглед и сълзите, които напираха в очите му.
- Но аз не съм оцелявала, възкрасиха ме хора, е не точно хора а същества наречени феериди, те ме върнаха към живото и сега аз съм част от тях - обясни Ема.
Питър кимна, след това погледна натрошената бутилка и въздъхна.
- О боже, май прекалих с алкохола!- това бяха последните му думи, след това той се обърна и си тръгна. Ема го повика, но той не се обърна. Влезе в къщата и затвори вратата, пред лицето на момичето.
Ема изпита болка по - голяма от всяка друга. Едва здържа сълзите си. Собственият ѝ брат бе затворил вратата към домът ѝ и то пред лицето ѝ. Бе си помислил, че тя е просто видение на един замъглен ум. Не вярваше, че е жива. И точно в този момент Ема си даде сметка, колко абсурдно са звучали думите ѝ. Дори тя нямаше да си повярва.
Обърна се да си ходи, всъщнст дори не знаеше къде да отиде, завътря се, беше объркана. И тогава видя пощенската кутия, в нея имаше вестник от преди два дена. А на корицата му имаше следната статия.
„Момиче загина при срутване на канара
16 - годишната Ема Белроуз, излязла на излет с приятелки, когато по официални данни канара се срутила и повлякла момичето заедно със себе си. Тялото на жертвата не беше намерено, прдполага се че е било завлечено от, както я наричат месните -„ Реката на смъррта". Спътниците на момичто описват инцидента, като напълно изненадващ. Скалата се била срутила от нищото. В натрошените останки от каменния блок са намерени парчета от дрехи и кръв, която потвърждава, че жертвата е Ема Белроуз.
Семейството скърби, по негови настоявания ще се извърши погребение в празен гроб. Утре от 12.00 на обяд централни Парижки гробища. „
Прочитайки това Ема едва се задържа на краката си. В този свят тя бе мъртва и вероятно щеше да си остане такава.
Изминаха пет муните докато Ема успя да се съвземе от прочетеното. След това просто тръгна към най - близката сприкта, хвана автобус и слезе на гробищата.
Премина през металната порта и затаи дъх. Знаеше какво ѝ предстоеше да види, но не бе сигурна дали бе готова. Затова просто продължи, вървеше бавно, а сърцето ѝ препускаше.
В гробището нямаше много хора може би заради времето, вече леко росеше, въпреки че слънцето продължаваше да подава лъчите си. Но това великолепно сливане на слънце и дъжд, правеха картинката още по - сюрреалистична. Не можеше да се отрече, че Ема се страхуваше.
И все пак тя бързо успя да намери участака от гробището, който принадлежеше на тяхното семейсто. Успя да види гробовете на много от прароднините си, а до гроба на чичо и, които беше починал при катастрофа с мотор. Имаше ново направен, пръстта още беше рохка. На надгробния камък пишеше.
Тук почива Ема Белроуз
(05/09/1999г. - 23/04/2015г.)
Може би сега беше жива и диашше, но всички я смятаха за мъртва, каквато в нормални обстоятелства би трябвяло да бъде. В един момент кръвта ѝ просто замръзна във вените. Тя нямаше никого за всички от семейството си тя беше никой или по точно някой, който вече не същестуваше, почувства се сама. Искаше ѝ се фееридите да не я бяха намирали, защото болката, която чувстваше в момента, бе ужасяваща, изгаряща и превръщата всичко в пепел. Болката да гледаш собствения си гроб, въпреки че бе празен. И сякаш тази празнота се пренасяше в нея. Единственото чувство, което изпитваше сега бе тъга и то толкова силна, че Ема едвам се държаше на краката си. А дъждът се усилваше с всяка изминала секунда, вече нямаше и следа от слънчевите лъчи, облаците бяха победили. Дъждът бе студен, но Ема чувстваше само тъгата и празната, които в комбинация образуваха най - силната болка на този сват. Очите ѝ бяха насълзени но тя сдържаше сълзите си. Дъждът жулеше, дрехите ѝ вече бяха подгизнали, а косата ѝ изглеждаше като посърнало жито. И в най - тъмния момент, болката надделя и Ема не издържа, сякаш целият ѝ свят се срина, погледът ѝ се замагли и не усетно тя тръгна да пада. Очакваше да падне на мократа зелена трева, да се сблъска с земята, в която трябваше да лежи. Но не стана така, две силни ръце я хванаха и я придърпаха към себе си. И това ако не беше знак? Тя трябваше да превъзмогне всичко това и да продължи. Защото за момент се бе предала.
- Ема, Ема добре ли си? - беше Сам гласът му беше мек не както обикновенно. Тя го погледна. В момента приличаше точно на божество. Това бе едиственото сравнение, което можеше да даде умът на Ема. Защото в момента той бе нейният спасител. Не от падането, а от мисълта да се откаже от всичко.
От дъжда косата на Сам бе добила цвят на изгоряло дърво, а очите му бяха дълбоки като бездна. Тогава Ема просто се сгуши в него и заплака, заплака с глас. И те стояха така на тревата в гробището много време