Втора глава

10 5 2
                                    

Да бъде извън контрол бе нещо, което никога не се случваше на Колет Холх, защото тя бе ловка и бърза. Предвиждаше всичко още преди да се случи. Умееше да жонглира с времето и така контролът стана нейния най-добър приятел. Планираше всичко. От това, какво ще яде през седмицата до това какво ще прави с живота си през следващите две години. Знаеше, че ще завърши успешно, само и единствено ако се труди и вярва в себе си. Затова тя правеше точно тези две неща постоянно. И планираше. Винаги.
И винаги имаше решение, защото харесваше да решава проблемите понеже преди да действаше, обмисляше добре.
Затова Колет реши да сложи камери във всяка една стая в къщата си. Инсталира приложение на телефона си и във всеки един удобен момент разглеждаше камерите. Чувството, че има някого в дома ѝ я караше да изпитва истински страх за себе си за първи път в живота ѝ. Не беше свикнала да е под такъв вид стрес. Да, стресът понякога ѝ помагаше да се справя със задачите в колежа, но сега единственото, което ѝ причиняваше беше да трепери безпричинно. Всеки път когато слизаше по стълбите, имаше чувството, че някой следва стъпките ѝ и е готов да я бутне. Вече тъмнината не беше комфорт нощем. Клепачите ѝ не можеха да се затворят при усещането за мрак в стаята. Имаше чувсвтото, че собственият ѝ страх я бе хванал за гърлото и стискаше. Синеоката се чувстваше сякаш опитва да плува срещу силно течение на река. Борбата я изморяваше, но не можеше да спре да премисля. Всичко.
Мина седмица. И новата такава се влачеше по календара, докато дните се нижеха и часовете агонизиращо падаха по капки в морето. Море от страх от неизвестното, където за първи път нищо в живота на Колет Холх не вървеше по план. Колет бе човек на плановете. Каквото и да правеше, тя знаеше защо го прави и как ще го завърши. Но в това време на уплах и напрежение единственото ѝ спасение беше пекарната и Сайръс. Сайръс, който от известно време не можеше да си обясни какво се случваше в човешкия свят на неговия човек. Кучето опитваше да разсейва стопанката си с игри, разходки. Но това тук не беше неговата Колет. Усмивката ѝ отдавна се беше изпрарила, а очите ѝ бяха единственото, което остана. Тялото ѝ беше толкова слабо и немощно, защото апетитът отдавна бе напуснал тялото ѝ. Нямаше енергия и затова отдавна не разхождаше Сайръс, нито пък тичаше. Дори не се опитваше да прикрие големите, тъмни дупки под очите си.
Докато един ден, когато се прибираше от работа, Сайръс я посрещна на вратата със силен лай, който в първия момент ѝ се стори игрив, вероятно кучето искаше да се разходи. Но на синеокото момиче не ѝ бе до това.
- Сайръс! Не ми се излиза сега. Уморена съм..
Но кучето продължи да лае.
- Стига де! Ще си сложа слушалките накрая.
Колет като твърдоглавия човек, който беше, избра да не слуша повече кучето си. Грабна парче пица от вчера и отиде в стаята си, където успя да си пусне музика, с която да се поуспокои. Опита се да потанцува, но тялото ѝ отказваше. Беше твърде уморена. А Сайръс не помаше, защото отново се намираше пред вратата ѝ и лаеше. Тревожно. Като аларма.
Тогава момичето реши да отвори приложението си и забеляза движение в едно от помещения на камерите. Сърцето ѝ пропусна удар. Студена пот изби на челото ѝ, докато пръстите ѝ трепереха и краката - омекнаха. Силен страх течеше по вените ѝ. Устата ѝ пресъхна, всичките ѝ мисли замръзнаха и слязоха надолу в гърлото ѝ, оставяйки я на място. Сякаш парализирана, не намираше смелост да отвори малкото прозорче и да види кой е нахлул в къщата ѝ.
Момиче.
Малко момиче с бяла нощница. В кухнята ѝ.
Колет подскочи и изтича към кухнята си и когато видя момиченцето, остана шокирана. Дългите ѝ рижави плитки стигаха под кръста ѝ, а празния ѝ поглед блуждаеше някъде из пода и.. Колет.
- Ели! Какво правиш тук!? - извика русокоската.
Но момичето не отговори. Не обели и дума. Сякаш беше замръзнала във времето. Не говореше. Не помръдваше, а в стаята бе толкова тихо, че човек би си помислил, че Ели не дишаше. Но Колет пристъпи към нея, очаквайки някакво обяснение. Насреща получи тишина. А малкото рижаво дете се обърна и побягна към изхода, след като Сайръс се притече на помощ с мощен лай.
- Не! Почакай! - крещеше Колет.
Но преди да се усети, момичето сякаш се изпари в мрачната улица в нощната лампа, където пеперудите се блъскаха ожесточено към "светлината".

sleepwalking; paranormal ficWhere stories live. Discover now