-Всичко с теб е наред.-успокой ме докторката от болницата.
Седях на стола в кабинета й. Някакво момиче ме било намерило и извикали линейката. Главата все още ме болеше, но се опитвах да не правя гримаси и да се държа нормално.
-Промихме ти стомаха. Оказа се, че ти е прилошало от някакви хапчета. Взела си ги в твърде голяма доза.-Кимнах.-Следващият път бъди по-внимателна какво приемаш. И...не взимаш наркотици, нали?
-Не.-засмях се фалшиво. Поне не облечена така.-Благодаря ви, госпожо.
-Свободна си.
Излязох от кабинета и се запътих към изхода. Краката ми още бяха меки и сега единствено ми се искаше да се просна на леглото у дома и да заспя. Но вече леглото не беше мое. Сигурно Ема си спинка хубаво на него.
Напуснах сградата и вече вървях по тротоара, когато някой ме сграбчи за лакътя.
-Кет!-Това беше Иън. О,не!
-Съжалявам, объркали сте се.-казах и се опитах да се измъкна от хватката му.
-Не, сигурен съм, че...-Замълча и ме пусна.-Извинете ме. Наистина съжалявам. Просто от снощи не мога да си избия едно момиче от главата. А вие приличате точно на нея.
-Дано не ви разочаровам, но не съм момичето, което търсите.
-Няма проблем. Отново се извинявам. Довиждане.-каза той и тръгна с бърз ход като прокарваше нервно пръсти през косата си.
Ооо, още един проблем!
****
С леко потичване достигнах Рос, седящ на плажа. Получих съобщение да се срещнем там. Нямах желание да идвам, но нямаше как да му откажа. Гледаше замислено океана, но този път носеше черни слънчеви очила.
-Хей.-казах.
-Здрасти.-отвърна ми и се настаних до него, но на известно разстояние.-Какво ти стана днес?
-Оу, ъм, яла съм нещо развалено. Но съм добре... Защо носиш очила?
Той ги махна и забелязах синината на лявото му око.
-Божичко! Кой ти...?-Преди да довърша въпроса си, сама си отговорих.-Рос, минах преди два дена покрай вас, беше късно, и те чух да се караш с вашите. Те ли направиха това?
-Родителите ми са психопати! Най-вече баща ми. Нямам търпение да завърша и да се изнеса. А с теб какво става? Не сме говорили от доста отдавна. Всичко наред ли е?
-Да. Намерих си приятели.-реших да спомена единствената добра новина.-Онова момиче Габи, съседът й Мартин и капитана на женския волейболен отбор-Мия. Страшно са мили!
-Ами семейството ти?
В този миг осъзнах колко неща не съм му казала. Но поне не бях единствената с тайни. Той не ми е казвал, че се дрогира. След като замълчах, ме попита сериозно:
-Хейли, какво става с теб?
-Нищо не става.-излъгах.
-Виждам го в очите ти. Нещо не е наред.
-Добре, виж.-казах и въздъхнах.-Това, което става е...-Телефонът ми иззвъня. Вдигнах.-Ало?
-Холи, до половин час да си в нас. Довечера имаме работа.-каза ми Вайлет.
-Идвам.-казах простичко и затворих.-Трябва да вървя.
-Къде? Искам истината.
-Всичко е наред, Рос.-казах.-Не се тревожи за мен.
След това той въздъхна, явно се беше примирил с мисълта, че няма да му кажа това, което иска и посегна към ръката ми. Усетих я топла върху моята, но я дръпнах бавно и си тръгнах, останайки го безмълвен.
****
Седяхме с Вайлет на някакъв пуст път извън града. Беше полунощ и усещах хладния ветрец по голите си бедра. Отново бях с перуката на Кет, но този път носех сини дънкови къси панталонки, с които ме беше страх да клекна, черно бюстие без презрамки и кафеви боти на викок ток. На врата ми висеше нещо като златен гердан и от време на време докосваше голия ми корем. Чувствах се отвратително!
-Не разбирам целта на тези дрехи!-оплаках се.
-Холи, за да правиш хубави сделки трябва да изглеждаш добре и да можеш да привличаш погледите.-отговори ми Вайлет, която също беше с дрехи, подобни на моите.
-Какво търсим тук?
-Някакъв приятел на братовчед ми ще ми даде онзи милион, които ни е нужен. Трябва да е тук всеки момент.
-А аз какво търся тук?
-Не искам да съм сама.
Преди да успея да кажа нещо, защото бях много ядосана, че си губех времето тук, една кола спря пред нас и от нея излезе някакъв мъж. Не видях лицето му, но пък забелязах сака в ръката му. Вероятно това бяха парите. Вайлет притича до него, докато аз седях колкото се може по-надалеч от тях. Забелязах, че започнаха да се хилят и накрая тя се обърна към мен:
-Кет, аз имам малко работа.-каза, поглеждайки весело мъжа.-Би ли се прибрала сама?
-На няколко километра сме от града и е полунощ! Не мога да се върна сама!
Бяхме дошли с нейната кола, но нямах книжка, за да карам. Не че иначе тя щеше да ми я даде.
-Измисли нещо. Чао.-каза и ми махна докато се качваше в колата. Мъжът тръгна отпред с неговата си кола и Вайлет го последва, но преди това не пропусна да прозвучи покрай мен.
-По дяволите!-промърморих и тръгнах бавно към града. До сутринта можеше и да стигна.
Не бях направила и десет крачки, когато до мен спря кола. Беше сив джип и ми изглеждаше познат. Прозорчето се смъкна и видях лицето на...Вивиан.
-Искате ли да ви откарам?-попита ме, но после щом се загледа, лицето й доби объркана физиономия.-Боже мой...Хейли?!