Джено и семейството му се местят в къща в провинцията. Малкото момче се чуди дали ще си намери нови приятели на това място.
Не след дълго той среща момче, което е пълна негова противоположност. С времето стават по-близки от кръвни братя и заедно се...
Донгхюк не можеше да направи нищо и просто седеше отстрани, чувствайки се наистина безпомощен. Мамка му.
Ронджун се усмихна леко и започна да се задъхва.
- Т-той щеше да те убие - каза едва.
Краката му не го издържаха повече и той се свлече надолу. Чернокосия успя да го хване и сълзи се оформиха в очите му.
- Ти знаеше, нали? - попита той, хващайки лицето му в шепите си. - Знаеше, че ще стане така.
- Знаех.
Джено не можеше да опише болката, която изпита в този момент. Ронджун напълно съзнателно бе поел този нож, за да го предпази, а той не направи нищо. Пълен нещастник.
- Защо? - изхлипа Джено. Не можеше повече да се владее. - Защо?!
- Исках... Исках да те защитя.
Ронджун звучеше горд от себе си. Джено го прегърна и ръцете му се озоваха върху ножа, който все още стърчеше от гърба му.
- М-може да т-те заболи - предупреди той и обхвана оръжието.
- Давай.
Джено затвори очи и рязко дръпна ножа. Чу стона на болка, който излезе от устните на Ронджун и сърцето му се сви. Хвърли ножа някъде встрани и притисна раната му с ръка. Нагласи го така, че да може да спира кървенето, но в същото време да го вижда.
- Глупаче - изхълца той и погали лицето му с другата си ръка. - Не трябваше да го правиш.
- С-съжалявам за онези неща, к-които казах.
Джено поклати глава.
- Това няма значение сега.
Всичко наоколо сякаш изчезна. Джено имаше очи само за момчето в ръцете си. Това момче, което обичаше повече от всичко. Молеше се раната му да не е истинска. Молеше се да е илюзия като онзи вълк, който ги бе нападнал пред скапаната къща. Но топлината на кръвта, която усещаше между пръстите си, беше прекалено реална. По дяволите...
- Не може да умираш, чуваш ли? - каза Джено, люшвайки го леко. - Не може да ме оставиш. Има толкова много неща, които да направим заедно и...
- Джено - прекъсна го той, - целуни ме. Умолявам те.
Чернокосия кимна и сведе глава, намирайки устните му. Опита да му покаже, че любовта му е истинска. Ако можеше, би взел неговата болка, само ако можеше, би го лишил от всичкото страдание...
Отделиха се от целувката и Ронджун едва си поемаше дъх. Клепачите му натежаваха и тялото му отслабваше, но нямаше значение. Джено беше добре и това бе най-важното.
- Не плачи - помоли той. - Прекалено си красив, за да плачеш.
Джено изхлипа и поклати глава, отказвайки да го послуша. Сърцето му се късаше, а Ронджун умираше в ръцете му. Беше безсилен да направи каквото и да е.
Тялото на Ронджун се отпусна и чернокосия го бутна леко.
- Ронджун - повика го той. - Не затваряй очи, чуваш ли?
- Изморен съм, Джено - прошепна той и се сгуши в него. - Само за няколко секунди и ще...
- Недей! Ронджун, не заспивай! Моля те!
- Обичам те, Джено. Наистина много те обичам.
Ронджун вече не можеше да държи очите си отворени и просто се остави в ръцете му. Подпря глава на гърдите му и се почувства лек като перце.
- Ронджун? - Джено вече не усещаше тялото му по този начин. - Ронджун, отвори очи, моля те. Ронджун, хайде. Това не е забавно.
Нямаше никаква реакция от страна на дребното момче и Джено проплака от мъка.
- РОНДЖУН!
°°°°°°°°°
И на мен ми се доплака :")
🌙🌙🌙🌙🌙🌙🌙
Ups! Ten obraz nie jest zgodny z naszymi wytycznymi. Aby kontynuować, spróbuj go usunąć lub użyć innego.
