Краят ни не дойде внезапно,
но знаех ли, че ще свършим така?
Ти тръгна, решен, безотказно,
но аз имах времето да те спра.
Можех да отворя вратата след теб,
когато ти излезе от нашата стая.
Ти бе така уморен, толкова ранен,
а аз от гордост и дума не казах.
Можех да те целуна рано сутринта,
когато ти за пръв път пропусна.
Но избрах да извърна глава,
и може би тогава те пуснах.
Можех тихо до теб да се сгуша,
когато светът ти тежеше.
Но вместо глава на теб да отпусна,
аз чаках извинение с цвете.
Краят ни не бе внезапен,
но знаеше ли, че ще бъде тук?
Някога се бореше за мен, безстрашен,
а днес в теб аз видях някой друг.
А можеше на назад да се върнеш,
да отвориш отново онази врата.
Моите сълзи пак да избършеш,
и тогава аз всичко щях да ти кажа.
Можеше веднага щом отвориш очи
да ми дадеш любимата целувка.
Но ти избра от нея да ме лишиш.
Наказа ме! А може би тогава ме пусна?
Можеше да дойдеш при мен,
светът да тежи върху двама ни.
Да признаеш, че си уморен,
а аз щях да призная вината си.
Краят ни не беше внезапен,
към него вървяхме ден подир ден.
От месеци беше тъй ясен,
имахме времето да го спрем.
