- Хайде де, Алекс!
- Скъпа стига, знаеш че бих дошъл с теб, ако можех, но трябва да се връщам в Москва. Прекарах повече от месец тук, не само ти имаш работа.
- Уф! Хубаво!- бях толкова ядосана на Алекс. Искаше да бъдем заедно, а при първа възможност тичаше обратно в Русия. - Само да знаеш, че връзката от разстояние не е моето нещо! А да летя по 7-8 часа от Ню Йорк до Москва всеки път, когато искам да те видя няма да стане.
- Стига се цупи дете такова! Връщам се след седмица. - Алекс ме целуна - Бъди добро момиче през това време! - той се засмя, а след това ме остави сама на летището, насочвайки се към частния си самолет. Аз обаче трябваше да пътувам с нормален самолет до Кастелсардо където ме чакаше моя собствен, защото не бях лигла нямаше да умра два часа в самолет с други хора. Или поне така си мислех..
Качих се в самолета, седнах на мястото си, сложих си слушалките и затворих очи. Полетът минаваше нормално, вече беше минал почти час, а аз бях полузаспала , когато усетих как някой ме бутна с нещо студено с твърде позната форма. Отворих очи и извих ръцете на човека, държащ пистолет допрян до ребрата ми.
- Интересно, Гавин те е обучил добре! - младо момче, не много по-голямо от мен с ехидна усмивка и силен акцент, който не познах ме гледаше спокойно в очите.
- Казвай кой си и какво искаш преди да съм ти счупила ръката.
- На твое място не бих, малката! Приятелите ми са в кабината при пилотите, както и разпръсната из целия самолет. Едно грешно движение от твоя страна и всички 548 пасажери, както и 9 човека персонал ще полетят към своята смърт.
Като на лента пред очите ми минаха няколко лица на хора, които видях на качване в самолета. Чернокосо, къдраво момиченце държеше кукла Барби в ръце. Възрастна двойка се прегръщаха сякаш все още бяха на 20. Млада майка с бебе в ръце се сърдеше на мъжа си, че е забравил биберона на детето на летището.
Бързо пуснах ръката на човека до мен.
- Така си и мислех.
Той отново допря пистолета до мен.
- Какво искаш от мен?
- Аз ли? Нищичко, повярвай ми!
Една стюардеса влезе в първа класа и мина покрай седалката ми. Очите и се спряха на пистолета, но тя не изглеждаше уплашена. Погледна ме с презрение и продължи надолу по пътеката.
- Какво по..
- Не е истина колко много врати отварят няколко крадени полицейски значки. Те ни вярват, мислят ни за федерални агенти под прикритие, а теб за престъпница, която се опитва да избяга.
- Какво искате от мен? За какво съм ви аз? Та аз съм просто едно дете! – ненавистта се четеше твърде отчетливо в гласа ми, но не можех да я скрия.
- О, мила не се подценявай толкова. - той вдигна свободната си ръка и ме погали по косата.
- Не ме пипай!
- Шшшт.. Тихо малката. Нека не плашим останалите хора.
Той говореше мило и тихо. Нямах представа какво трабва да правя в тази ситуация. Нямаше как да не се подчиня и да изложя цял самолет хора на опасност. Мислите ми започнаха да се замъгляват. Щяха да ме отвлекат.
Погледнах идиота до мен злобно, но очите ми не можеха да фокусират нищо. Самолета около мен започна да се върти и изведнъж ми стана много лошо.
- Помниш ли кафето, което ти беше сервирано щом се качи на борда? Сега е време да поспиш. Баща ти няма търпение да те види, Елса!
Преди да кажа каквото и да е всичко около мен потъна в мрак.
Отворих очи на непознато място. Намирах се в тъмна стая, дебелите завеси бяха дръпнати пред прозорците, но през пролуките си отстрани пропускаха няколко слънчеви лъчи, достатъчни да се ориентирам. Лежах на голямо легло, дясната ми ръка беше вързана с белезници за металната му рамка, а в другата беше забита игла, от нея излизаше тънка тръбичка, по която от система бавно течеше прозрачна течност. Направих не много благополучен опит да извадя иглата от ръката си, но бързо бях спряна от същия кретен от самолета.
- Крайно време беше, красавице! Не пипай системата, просто глюкоза е. Все пак тялото ти трябваше да се храни по някакъв начин, а ти поспа дълго.
- Пусни ме, нещастник такъв! Колко време съм спала и къде, по дяволите, се намирам.
- Първо името ми е Иън, а не нещастник. Спа три дни, и сякаш ще ти кажа къде си. –насмешливият му тон с голяма доза арогантност, която ме караше да изгарям от желание да му счупя носа, веднага щом ми се отдаде тази възможност, беше същия като в самолета. – Яж. – той кимна към поднос с храна сложен на нощното шкафче. – Отивам да кажа на шефа, че си будна. Не прави глупости.
В момента, в който вратата се затвори издърпах абоката от ръката си и бързо я освободих, затворих очи само за секунда, заради болката, а след това хванах ножа за масло, който беше оставен при храната. Започнах да го въртя. Ами...не, това не става като във филмите- една здрава фиба и вече имаш ключ за всички ключалки. Трабваха ми поне няколко минути докато напасна ножа така че да завъртя малките механизми в ключалката, а ножът и без това беше твърде голям за целта. Бях почти готова, когато вратата се отвори и секунда по-късно ножът беше грубо изтръгнат от ръцете ми оставяйки прорезна рана по цялта дължина на дланта ми. Болката ме накара да изохкам, а когато вдигнах поглед пред мен видях същия онзи.. Иън, както и още един мъж. Не много стар, горе долу на възрастта на татко. Изглеждаше ми толкова познат. Кестенява коса, все още беше твърде млад, за да има бели оттенъци. Светло кафяви очи ме гледаха спокойно, а на лицето му имаше нежна усмивка. Психопат!
- Елса, Елса... Моята скъпа дъщеря! - Този луд ли е? - Защо си такава голяма немирница?
Той дойде и се опита да хване ранената ми ръка, но аз я отдръпнах.
- Не ме докосвай! Не знам кой си, но мисля че си ме объркал! Името ми не е Елса. Името ми е Куин. Така че, ако обичаш, за твое добро, ме пусни да си ходя.
Тръпки ме побиха щом погледът на мъжа се плъзна от лицето по цялото ми тяло и след това се върна на лицето ми.
- Моята малка дъщеря.. Толкова приличаш на майка си, Елса. Копие на Елодия О'Конър.
Този наистина беше луд. Седна на края на леглото ми и ме погледна с навлажнени очи. Кръвта от ръката ми капеше по чаршафа и болеше. Стиснах зъби. Реших да го карам малко по-внимателно.
- Господине, съжалявам за загубата Ви, но дъщеря Ви няма да се върне, като отвличате други момичета. Аз не съм Елса, а майка ми не е Елодия. Моят баща ме чака вкъщи и сигурно вече се притеснява за мен. Моля Ви, пуснете ме да си ходя.
Той ме погледна в очите, а след това се засмя. Силно и толкова зловещо, че аз се свих в ъгъла на леглото.
- Значи Гавин не ти е казал нищичко, а? Елена Капоне, майка ти, когато се запознахме името и беше Елодия О'Конър. Тя искаше да се казваш Елса, миличка. Ти наистина нямаш представа кой съм, нали?
Не казах нищо. Кожата ми беше настръхнала, а сълзите които пълнеха очите на мъжа пред мен ме плашеха повече от всяко оръжие, пред което съм се изправяла. Той очевидно е познавал мама, и знае неща, който аз някога нямаше да науча от татко или баба.
- Ще ти разкажа една история. Историята на твоите родители.
- З-за какво говорите? Знам историята на родителите си. Моля ви, пуснете ме.
- Позволи ми да превържа ръката ти, мила.
Той се протегна към мен, но аз пак се свих в края на леглото.
- Няма да те нараня, Куин! Обещавам ти. – неохотно и бавно подадох ръката си, а той проми раната и започна да увива дланта ми в бинт, когато заговори.
- Може би не знаеш, но Гавин има брат – Дейвън. Майка ти се запозна първо с него. Тогава беше млада, не носеше рожденното си име и нямаше представа, че родителите и са избягали от италиянската мафия. Елодия и Дейвън бяха обикновенни тийнейджъри. Излизаха известно време и се влюбиха. И всичко вървеше страхотно, докато Елодия не разбра какво всъщност са крили родителите и през целия и живот. Тогава започнаха и проблемите, тя все по- често пътуваше до Италия, прекарваше времето си в тренировки заедно с Гавин, който както се оказа по-късно работеше за родителите и от години. – мъжът пред мен беше приключил с раната, за това издърпах ръката си и се върнах в другия край на леглото. Той обаче сякаш не беше тук, беше се пренесъл в историята си, години назад, а аз се чувствах сякаш слушам история за напълно непознати, не за семейството си.
- Майка ти беше влюбена в двамата. Когато Дейвън беше отвлечен тя беше простреляна, едва не умря. Тоест умря, сърцето и спря, а когато като по чудо се събуди отново, избра.
- Татко.
- Да, мила. Тя избра баща ти. Беше бременна в седмия месец, когато три години след отвличането подготваха сватбата си в Париж.
- Чакай, чакай, това не е вярно. Мама и татко никога не са се женили. – бях склонна да повярвам на всичко до сега, но не и на това, че татко е скрил сватбата им от мен.
- Напротив, майка ти и баща ти стигнаха до олтара. Тя беше толкова красива в бялата си рокля, приличаше на ангел, а баща ти..той беше толкова щастлив, женеше се за жената, която обича повече от всичко на света, а след два месеца трябваше да се родят и децата им.
- Деца?
- Ще стигна и до там. Баща ти каза своето „ДА", след това майка ти.. Тя се разплака, прошепна „Не мога" и се затича към вратата. Майка ти остави баща ти пред олтара, скъпа.
- Не, не, не! Това не е възможно! Мама и татко са се обичали! Той все още я обича!
- Вярно е, Елса, майка ти и баща ти се обичаха. Той все още я обича, но тя го изостави! Избяга! Той я последва отвън и тогава ги видя. Тя целуваше Гавин! Беше оставила баща ти пред олтара заради Гавин!
- Какво? Чакай, говориш несвързано! Мама е оставила татко, за да бъде с татко?- засмях се, жестикулирайки като истинска италианка докато говорех. Този човек не беше добре, а аз трябваше да се измъкна колкото се може по- бързо от тук.
- Елса. Слушаш ли ме изобщо? Казах, че майка ти е оставила баща ти, заради Гавин.
- Но..Моля? Не, виж не знам кой си и защо ми разказваш всичко това, но мисля, че е време да си ходя, преди да съм чула още от глупостите ти.- Май не избрах най-добрия подход, но ми писна от този. Какво сега? Иска да ме убеди, че Гавин Де Лука не ми е баща, ли?
Той обаче не ми обърна много внимание, продължи да говори.
- Когато ги видя отвън, заедно, Дейвън не издържа. Всички гости, част от мафията имаха пистолети в себе си. Всичко се случи за няколко секунди. Хвана пистолет от колана на един гост и го насочи към тях. Той..Целеше се в Гавин, Елса! Искаше го мъртав. Той ми..му я взе. Кри куршума. Толкова бяха изстреляни преди някой да го спре, но вече беше твърде късно.
Три куршума. От толкова беше умряла мама. Дори не знаех кога сълзите са почнали да текът свободно по лицето ми. „Получила си всичко даром Куин, не заслужаваш нищо от това. Ако майка ти не беше заебала баща ти пред олтара..." ми беше казал Фелипе в онзи стар склад преди Алексей да го убие. И той ли знаеше?
- Ти си Дейвън, нали? Убиецът на мама. – Видях болката в очите му, но той трябваше да страда. Без да се замисля се хвърлих към него, но той беше твърде бърз, а аз бях вързана за шибаното легло. – Ще те убия! Ще те направя на решето! С 33 куршума! – омразата капеше от езика ми като отрова.
- Аз съм Дейвън, да. И освен това съм и твоят баща. Права си да ме мразиш, но не забравяй, че аз бях жертвата. Брат ми и любовта на живота ми ме предадоха! Ти как би се почувствала? Не исках да нараня нея, Елса!
- Спри да ме наричаш така..- гласът ми се беше изгубил някъде между сълзите. Татко ме е лъгал цял живот! Всички, на които вярвах, цялото ми семейство са ме лъгали! Дори не съм дъщеря на Гавин.. – Каза, че майка ми била бременна с деца?
- Да, чакахме близнаци. Елса и Пиер. Майка ти искаше да ви кръстим така и каза, че изобщо не подлежи на обсъждане. Аз, разбира се, се съгласих. Бих направил всичко за нея, но тогава бях ядосан. Бях бесен, те ме съсипаха. Знаех, че лекарите са направили всичко възможно и въпреки това майка ти и брат ти са починали. Успяли да извадят само теб.
- Как така в крайна сметка се озовах с Гавин, тогава?
- Аз.. Съжалявам Елса. Не можех да те погледна. Отначало дори не бях сигурен дали всъщност си мое дете, но ти остана една седмица в болницата и аз настоях да бъде направен тест за бащинство. Оказа се, че си моя дъщеря, но след като майка ми те донесе вкъщи, аз наистина не можех да те погледна! Виждах Елена и начина, по който ме нарани, в теб. Тогава той те осинови. Дори не бях дал съгласието си, а той те отне от мен също както беше направил с майка ти.
- Сам каза, че не си ме искал!
- Това беше първоначалния шок, но щях да свикна, че ти не си Елена. Щяхме да живеем спокоен живот, далеч от мафията, оръжията и опасността. Щеше да си играеш с играчки, вместо с пистолети и щеше да имаш истинско детство, Елса. Но той те отне от мен. Беше те скрил, имаше цялата италианска мафия на своя страна, а аз бях никой! Отвлякох те веднъж, а след това се възстановявах в три болници повече от година и половина! Водех неуспешни дела срещу него първите десет години от живота ти. Никога не се отказах от теб, Елса. Искам да знаеш това!
Дейвън се приближи до мен и сложи ръка върху моите, аз се опитах да се отдръпна, но нямаше къде да отида. Сълзите се лееха от очите ми, а хлипанията ми заглушаваха всичко, което исках да кажа. Всички въпроси, които имах. Дейвън ме взе в прегръдките си, сякаш искаше да ме успокои. Щях да го избутам и сритам, когато видях едно малко сребристо ключе да се подава от джоба на дънките му. Трябваше да се стегна. Заплаках още по-силно, този път умишлено и тялото ми започна да трепери, в опит да скрия, че всъщност взимах цялата връзка ключове от джоба му.
- Аз, ще ми трябва време да премисля всичко това. Искам да остана сама, ако може.
- Но, Елса..
- Моля те, татко. – думата сякаш изгори езика ми, и се мразех за дето я казах, но беше цена, която трябваше да платя, за да се махна от тук. Очите на Дейвън блеснаха.
- Добре, ще те оставя. Ако имаш нужда от нещо звънни на звънчето. Иън ще бъде пред вратата. – аз кимнах и те излязоха от стаята. Поех си дълбоко въздух, за да изкарам всички картини от главата си, а след това се заех да сменям ключовете, почти се бях отчаяла, когато един от тях най-после влезе в малката ключалка и изщрака. Умирах от жажда, но нямаше начин да пия или ям каквото и да е тук за това се запътих тихо към вратата. Разбира се, ключ от вътрешната страна нямаше. Занесох до вратата един от столовете и подпрях бравата с него. Стараех се да съм максималко тиха и когато отворих прозореца и едва не ахнах. Беше високо. Поне четири или пет етажа, а аз бях на последния. Погледнах за секунда към небето, прекръстих се и с молба „нека оживея" започнах да слизам надолу по сградата. Знаех как става, когато бях малка тренирах и катерене по сгради, но това беше преди години. Местех краката и ръцете си умело, улавяйки се за парапети и стъпвайки върху тераси. Оставаше ми само един етаж. Първият, но той нямаше перапети или тераси. Целия етаж беше с големи френски прозорци от тавана до пода. Трябваше да скоча и го направих. Силна болка разтресе цялото ми тяло, когато паднах, не толкова грациозно, колкото ми се искаше. Вдигнах очи и погледнах навътре, само за да видя цяла група хора, заедно с Дейвън да ме гледат през стъклото.
- Merda! – извиках и си заповядах да тичам, въпреки болката.