На другия ден Джено се събуди рано, решен да довърши тази работа с дневниците.
Щом изчете всичко, вече отиваше обяд и той се протегна, ставайки от леглото.
Слезе долу, за да хапне нещо набързо, а след това се върна в стаята си. Преоблече се и сложи дневниците в раницата си, имайки намерение да отиде у Ронджун и заедно да обсъдят нещата.
- Излизам! - извика той, докато беше пред входната врата.
- Добре, пази се - отговори майка му.
Джено напълно бе забравил за обещанието, което беше дал на другото момче предната вечер и с усмивка на лице вървеше към дома на Ронджун.
***
Йе Сънг отвори вратата, когато той позвъни.
- Джено! - възкликна тя.
Момчето се изненада да я види, но кимна.
- Здравей. Може ли да вляза? - усмихна се той.
Явно Йе Сънг осъзна, че го бе зяпнала, затова побърза да се отмести от прага.
- Разбира се.
Джено се почувства леко неловко, но влезе и се огледа.
- Сама ли си? - попита, когато не видя обувките на Ронджун в коридора.
- Да. Леля и Ронджун отидоха да пазаруват, а чичо е на работа.
- Разбирам. Ще изчакам Ронджун в стаята му - каза той и понечи да се качи по стълбите.
- Почакай - спря го тя. - Може да го изчакаш в кухнята. Ще ти е скучно сам горе.
- Няма проблем - Джено поклати глава и се качи.
Какво й ставаше? Той прекарваше повече време в тази къща от нея, имаше право да е тук.
Остави раницата си на леглото на Ронджун и обходи стаята с очи. Разочарова се, когато разбра, че Ронджун го няма, но въпреки това нямаше нищо против да изчака.
Би стоял цял ден заради него. Усмихна се неволно при мисълта за дребното момче и седна на леглото, минавайки с ръка по възглавницата му. Бяха се разделили едва снощи и не го бе виждал само няколко часа, но вече му липсваше безумно много. Искаше да зарови нос във възглавницата му и да вдъхне от аромата му, но отварянето на вратата му попречи.
- Хей - обади се Йе Сънг. - Чудех се дали искаш нещо за пиене?
- Не, благодаря - отказа той.
- Джено-а - тя влезе и затвори плътно вратата след себе си, сетне се намести на леглото до него. - Колко сте близки с Ронджун?
- Какво имаш предвид? - намръщи се той.
- Ами, явно сте си доста гъсти, щом идваш тук и дори влизаш в стаята му, когато го няма.
- Има ли нещо лошо в това? - обърка се той.
- Не, разбира се, че не - Йе Сънг се усмихна леко. - Но...
- Какво?
- Искаш ли да станеш близък и с мен? Но по друг начин?
- Не съм сигурен, че разбирам за какво говориш.
В следващия миг усети ръката й върху бедрото си и започна да схваща какво иска да каже.
- Когато бяхме малки много те харесвах, Джено-а - призна тя, гледайки го в очите. - Наистина много.
- Било е отдавна - чернокосия погледна встрани, мислейки как да се измъкне от ситуацията.
- Не - тя поклати отрицателно глава. - През цялото време не съм спирала да мисля за теб.
Преди Джено да успее да реагира, тя хвана лицето му и го обърна към себе си, разбивайки устните им.
***
Ронджун слезе от колата и помогна на майка си с покупките.
- Дай ми тези - каза той и взе две от големите чанти. Изненада се, когато видя, че е отключено, но си каза, че няма проблем, тъй като Йе Сънг си беше вкъщи.
Остави чантите на плота и се отправи към стаята си, тъй като бе забравил телефона си там. Надяваше се, че Джено му е писал.
Усмихна се неволно, докато се качваше по стълбите.
Усмивката обаче замръзна на лицето му, щом отвори вратата на стаята си.
Джено и Йе Сънг седяха на леглото му и... се целуваха.
Сърцето му направо се разби. Усети силна болка в гърдите си и му прималя, но си каза да не се предава точно сега.
Явно чернокосия усети чуждото присъствие, тъй като избута момичето от себе си и побърза да изтрие устните си. Погледна към вратата и се изплаши.
Ронджун стоеше там с безизразно изражение.
- Ронджун, това... - започна той.
Дребното момче дори не го изчака да довърши, а се обърна и с бърза крачка слезе по стълбите.
- Мамка му - каза Джено и хукна след него.
- Какво става? - попита майката на Ронджун, щом ги видя да излизат от къщата един след друг.
Ронджун я игнорира и изхвърча навън, тръгвайки на бегом на някъде.
- Ронджун! - Джено викаше зад него, но той не искаше да обръща.
По дяволите.
Заболя го.
Заболя го много.
Изобщо не бе вярвал, че човек може да се чувства по този начин.
Джено го настигна и хвана ръката му, обръщайки го към себе си.
- Почакай! - каза задъхано той.
Щом Ронджун беше с лице към него, му удари силен шамар с другата си ръка.
- Пусни ме - заповяда той някак сковано.
- Моля те, не си прави грешни изводи - Джено пусна ръката му, гледайки го виновно.
- А какво да си мисля? - Ронджун най-после събра смелост да вдигне очи към неговите и му се доплака. - Казах ти да не идваш у дома, докато тя е тук! - разкрещя се той.
- Знам, аз просто...
- Просто какво?! - Ронджун вече не можеше да спре сълзите си.
Беше наранен и разочарован едновременно, искаше да го удря, докато гневът му отшуми.
- Искам да те питам нещо, Джено.
Чернокосия не каза нищо, чакайки го да продължи.
- Всичко между нас игра ли беше за теб?
Изненада се изписа по лицето на Джено.
- Какво говориш?
- Всичко, което имахме... Лъжа ли беше?
Ронджун се мъчеше да прикрие болката в гласа си, но беше толкова трудно, мамка му.
- Разбира се, че не! - побърза да каже Джено. - Как изобщо можеш да си го помислиш?!
- Тогава защо се целуваше с нея?! - изкрещя Ронджун, вече на предела на силите си. Не можеше да стои повече тук. Ако останеше дори още секунда, щеше да се срине.
- Тя ме целуна, кълна се! - оправда се Джено.
Ронджун само поклати глава и сведе поглед, хлипайки.
Джено предпазливо направи крачка към него и хвана лицето му в шепите си, сливайки устните им. Дребното момче веднага се възпротиви и го блъсна грубо от себе си, гледайки го гневно. Изтри устните си с ръка и Джено наистина го заболя от това.
Ронджун дишаше учестено и отново го удари, когато чернокосия понечи се приближи за пореден път.
- Не искам да те виждам, И Джено - почти изсъска той. - Остави ме на мира.
Ронджун му обърна гръб и се затича надолу по улицата.
Джено понечи да тръгне след него, но се спря. Нямаше да постигне нищо. Ронджун в момента беше ядосан и само щеше да усложни нещата.
Мамка му, всичко се обърка.
°°°°°°°°
Този арт е толкова сладък 💗💗
🌙🌙🌙🌙🌙🌙🌙