- Бианка – извика Мадс. Крясъкът му прозвуча приглушено, задавено, сигурно защото ехото от изстрелите още се въртеше в ушите му. Трупът зад него не мърдаше, и когато Мадс стана от стола си, той се озова върху него. За момент живите сключиха очи, едните изплашени и широки, другите спокойни и затварящи се.
Пистолетът падна от ръката на жената, тя залитна назад, Мадс се хвърли към нея, хващайки я преди да се строполи на земята. Тялото ѝ бе отпуснато и тежко в ръцете му, силите ѝ - на предела си.
- Бианка – шептеше той. Черните ѝ воднисти очи се изцъклиха срещу неговите.
- Добре ли си? – попита тя, прочиствайки гърло. Мадс се засмя на нелепостта на думите ѝ. Тя бе тази, която изглеждаше така, сякаш умира, а се тревожеше за него. О, Господи, Мадс искаше да ѝ се разкрещи, но вместо това само плачеше.
- Да, да, спокойно – повтаряше той, поставяйки главата ѝ в скута си. Огледа раните ѝ, като първо провери голямото червено петно на корема ѝ, за да установи, че раната наистина се бе отворила. – Мамка му... Трябва да се обадя за линейка...
- Не! – спря го Бианка, слагайки здравата си ръка върху неговата. Погледът на Мадс се замъгли. – Без линейки и болници.
- Ти си луда! – отвърна той, вадейки телефона от дънките си. Бианка изстиваше по-бързо и по-бързо в прегръдките му.
- Обади се на Пол, - помоли се тя, плюейки кръв. – Пол. Само на него.
Мадс ругаеше Бог знае кой, докато намери номера на мафиота в контактите си.
- Вдигни, по дяволите – нервно шептеше той, притискайки раната на Бианка, която сякаш губеше съзнание.
- Ало?
- Пол, мамка му, какво правиш човече, вдигай си телефона по-бързо! – Мадс не знаеше какво говори и какво трябва да прави. Беа стискаше леко лакътя му, сякаш за да му даде кураж, въпреки че тя бе тази, която лежеше в локва от кръв.
- Какво?
- Ела при Бианка, веднага!
-
Мадс се събуди рязко от неспокойния си сън, скачайки на крака. През стреснатия му поглед се изясниха Шарлот и Скарлет Бюшел, жените, които бе срещнал в офиса. По-младата от тях вдигна ръце във въздуха, сякаш за да му каже „спокойно". Мадс забеляза кошницата с плодове и сладки, която бе оставила шумно на масата, събуждайки го.
- Съжалявам – извини се тя, а той махна с ръка. Двамата си размениха няколко неловки реплики, след това Шарлот отиде да види Бианка в стаята ѝ заедно с майка си, която любопитно и не толкова учтиво бе забила зорките си очи в него.
Мадс разтри лице с ръце и въздъхна шумно. Няколко дни след случилото се в сънищата му все се появяваше Алесандро и кървавата вилица, която забиваше в дланта на Бианка, отново и отново, а после и в сърцето ѝ. Дори не искаше да си спомня и за миг ужасната вечер, но тя се връщаше в съзнанието му всеки път щом затвореше очи.
Забеляза, че бе късен следобед и бе проспал обеда веднага съжалявайки, че не бе могъл да приготви нещо за ядене за Беа. Пол ги бе настанил в една от тайните му квартири и бе настоял и двамата да стоят там, докато не бе сигурен, че нищо ново няма да изникне. Мадс не искаше да се отделя от Бианка, въпреки че тя сякаш желаеше точно обратното. Той спеше на дивана в дневната, за да отваря входната врата на многото ѝ посетители - всички Бюшел, но явно Шарлот имаше ключ или нещо. Тайно се надяваше това да бяха последните ѝ гости, за да останат насаме най-сетне, да я оставят намира. Трябваше да си почива и да се лекува. Шокираното лице на Пол, когато бе пристигнал с хората си в апартамента на Бианка, не излизаше от плейлиста с лоши моменти на Мадс, който постоянно се превърташе.
Бе станал да си сипе чай, за да се разсее, когато двете жени излязоха от стаята на болната с криви изражения.
- Ние ще тръгваме – уведоми го с престорена усмивка възрастната Бюшел, като го потупа съчувствено по рамото. – Тя иска да те види.
Мадс повдигна изненадано вежди, Бианка отказваше да срещне погледа му през последните дни.
- Грижиш се добре за нея – тихо спомена Шарлот и за разлика от майка си се усмихна искрено. – Благодарни сме ти.
Мадс кимна засрамено и изпи набързо чая си, докато ги изпращаше. Не можеше да не си помисли, че зад думите ѝ се криеше някакво скрито послание. Но той не правеше всичко това, заради Бюшел и страхът, който предизвикваха у него, а от безкрайната вина, която изпитваше. Вина за безпомощността си онази вечер. Понякога си представяше майка си и баща си и какво биха направили те в ситуация, в която някой от тях страдаше, опитваше се да проследи примера им, защото те бяха най-щастливата двойка, която познаваше. Бианка сигурно би му се присмяла с полу-усмивка.
Пое си дълбоко въздух и почука на вратата на спалнята ѝ.
- Влез.
Бианка лежеше с гръб към него, свита в сивите завивки. Мадс пристъпи плахо към леглото ѝ. Тя го погледна с големите си пъстри очи и го повика с пръст към себе си. Той се усмихна мило и се разположи до нея, но на разстояние. Нямаше да я пита как е, знаеше, че се изнервя, когато някой го правеше, но и нямаше защо да го прави. Той усещаше всичко, което и тя. Свиващата болка в корема ѝ, ужасните шевове по дланта ѝ, смъдящата синина на окото ѝ, безчувствения ѝ нос, придърпването на сцепената ѝ устна, болката ѝ се оглеждаше в него. Мадс бавно прокара ръка към нея, но я остави просто да си стои до нея. Бианка сключи пръстите им и си пое въздух леко.
- Говори ли ти се?
Жената поклати глава. Мадс знаеше какво иска без тя да казва, затова се приближи към нея и я придърпа внимателно в прегръдките си. Топлината на завивките ѝ го стоплиха, а студеното ѝ тяло бе единственото, което не му позволяваше да заспи.
- Плаче ли ти се? – прошепна той, притеснен от това да не провали близостта им. – На мен ми помага.
- Сълзите са слабост. – студено рече Бианка. Мадс свъси вежди.
- Не? – странно възрази той, впивайки очи в лъскавата ѝ коса, лежаща на гърдите му. - Беа, знам че... си част от някакъв откачен култ на мафиоти и мафиотски войни, но да си поплачеш не те прави слаба.
- Аха – засмя се тя. – Алесандро ме намери, защото бях слаба. Няма да позволя това отново да се случи. – Думите ѝ бяха като двустранно острие, забиващо се едновременно в гърдите им.
Мадс прокара пръсти през заплетените ѝ коси в опит да я успокои, да ѝ вдъхне кураж, да му повярва.
- Ти си най-силният човек, който познавам, Беа – призна той. Бианка, сякаш се вкамени върху него, единствено подсмърчайки. – Алесандро е мъртъв.
- Защо си тук с мен, когато стана свидетел на това... как убивам някого? Страх ли те е? – Въпреки че казаното, бе трудно за произнасяне за нея, тонът ѝ бе леден. - Мадс – последното бе сякаш предупреждение да каже истината.
- Не ме е страх от теб, Беа – призна той, повдигайки брадичката ѝ, за да привлече вниманието ѝ. Сега знаеше защо не го бе повикала досега, видя го в несигурните ѝ очи, срамът. Сърцето му се сви. – Ти ни спаси.
- Да – прошепна нежно тя.
- Хайде да си обещаем нещо – полу-заспало рече той, бавно галейки темето ѝ. – Обещавам ти, че ще плача само пред теб, ако и ти ми обещаеш същото. И това ще го спазиш.
Бианка не отговори за известно време и Мадс си помисли, че може би, бе заспала, но после усети сълзите по тениската си. Тихото ѝ съгласие. Не бе дълго след това, когато Бианка се скри под завивките, в свивката на рамото му, за да поплаче. Мадс я прегръщаше силно, уверявайки я, че всичко бе наред понякога шептеше нещо в косите ѝ, а понякога ги целуваше.