Ала, така и не се видяха. Мадс имаше надежда първата седмица. Накрая на втората - надеждата изчезна.
Мадс бе еуфоричен след срещата им, очите му светеха, ръцете му трепереха от вълнението, а гласът му бе екзалтиран, чувстваше се лек. Колкото и да го разпитваха приятелите му, той отказваше да им даде обяснение за нехарактерното си щастие. Бе дал обещание на Бианка да не казва на никого за тях и смяташе да го спази.
Радостта му бе краткотрайна, когато осъзна, че отново не бе питал за номера ѝ. Бе му казала да не я посещава отново в офиса на Бюшел, което означаваше, че трябваше да чака тя да го потърси. Но тя, не го направи.
Мадс вече не се чувстваше виновен, когато удряше краката или ръцете си във фитнес уредите достатъчно силно, че да остави синина, харесваше му да се ядосва, защото и тя го изпитваше, искаше да си мисли, че причината бе тя, въпреки че в реалността се гневеше на професорите си. После изникваше въпроса къде бе тя? Къде, по-скоро, какво се случва с нея? Защо не я усещаше? Защо не чувстваше нищо изобщо?
Първите дни умът му щурееше, измисляйки всевъзможни сюжети, заради които Бианка не му звъннеше или не го търсеше. Проверяваше новините и клюкарските сайтове, молейки се да не види името ѝ там, но всичко бе статично, което го успокояваше, но неизвестността бе по-неприятна от възможността името ѝ да присъства в криминалните рубрики.
Професорът по микробиология разпусна групата, карайки Мадс да се облегне в седалката си с доволна въздишка. Това бе последната му лекция за деня, което означаваше само едно – храна и сън, въпреки че това бяха две неща, те се брояха за едно, когато и двете се извършваха в леглото. Напускайки третата сграда на университета, студентът вдиша от влажния въздух, а издишайки дъхът му образува малък бял облак. Сгуши се в якето си и опита да спре събуждането си на студа, за да успее да заспи веднага щом се прибере. Животът му отново се бе редуцирал до това да посещава лекциите си, да спи, докато алармата му не го събуди след половин час, за да учи, а след това да тренира и отново да спи. Бианка Сила го бе запознала с цветовете само за да изчезне и да върне света му в безцветната гама.
- Мадс! Чакай!
Момчето се обърна, разпознавайки задъхания глас на една от състудентките си. Шели, или нещо такова, имаше голяма зъбата усмивка на лицето си, а в ръцете си държеше дебелите учебници по биология.
- Хей – поздрави я той, питайки се защо го бе повикала. Мадс се опита да си спомни дали преди си бяха говорили, но такъв спомен нямаше.
- Чудех се дали ще имаш против да-да учим заедно? – сега усмивката ѝ бе неловка, засрамена.
Мадс искаше да се изсмее саркастично. Нима точно когато бе открил сродната си душа някой бе решил да му обърне внимание? Скастри се, осъзнавайки егоизма си. Мадс не бе такъв, той обичаше хората и се държеше мило с тях, искаше да стане доктор, за да им помага и отказваше да мисли първо за себе си в повечето ситуации (което обикновено го вкарваше в едностранни и токсични връзки).
Момчето се почеса зад врата по навик, прозявайки се от умора.
- Може би някой друг път, Шели, наистина единственото, което искам е да си почина. – Очите му бяха умолителни, докато момичето свеждаше своите към земята в разочарование.
- Добре...
- Ето, къде си, скъпи – каза някой зад него. О, това не бе просто някой. Златната ѝ ръка, тази с красивите пръстени, се уви около неговата. Топлите ѝ устни се допряха до студената му буза, връщайки живота в нея. – Търсех те.
Мадс наистина не искаше Бианка Сила да е тук в момента. Не искаше отново да го омае с приятния си флорален парфюм и топлите си очи. Мразеше, че това бе лъжа. Но наистина се почувства зле, виждайки как Шели стоеше несигурно на ниските си токчета, докато си взираше в сключените им ръце.
- Прекъсвам ли нещо? – смееше се Бианка.
- Не – отсече тихо Шели и се врътна на петите си, махайки „довиждане" машинално с ръка.
- Чао-о – провикна се Мадс след нея.
Когато сви в парка и изчезна, Мадс дръпна ядосано ръката си от хватката на Бианка и забързано се насочи към изхода. Зад себе си чу изпъшкването ѝ, пълно с досада. Настигайки го на токчетата си, жената застана до него, влизайки в крачка. Мадс отказваше да я погледне.
- Ревността не ти отива. – подхвърли той цинично.
- Ревност? – изплю се тя. - Моля те... - продължи тя с видимо усилие. Момчето искаше да се изсмее, сигурно адвокатът на Дявола, както я наричаха, не се молеше всеки ден. – Моля те, ела с мен в колата.
Мадс спря на място, чувстваше се така сякаш от яд носът му щеше да прокърви. Бианка изглежда се бе смалила пред него, косата ѝ бе рошава, а червилото – изядено. За първи път я виждаше толкова... несъвършена, човешка. Но това бе едва третият път, в който се бяха срещали. Той не я познаваше, тя не го познаваше. Не знаеше, че заспива, докато гледа стари ситкоми от осемдесетте, или че обича да яде вредна храна през уикендите, или че предпочиташе кучетата пред котките. Тя не знаеше нищо за него. Той не знаеше нищо за нея!
- Не съм в настроение за обяд. – горчивината в гласа му бе осезаема. Бианка потрепери.
- Съжалявам.
- Добре.
Ако преди жената трепереше от студа, сега бе от раздразнение. Мадс ахна, когато Бианка го задърпа със сила, която изглежда ѝ бе дошла свише. Отказа да се съпротивлява, за да не привлича внимание, въпреки че немалка част от състудентите му бяха станали свидетели на това как го завлича против волята му нанякъде. Колата бе топла, когато буквално го набута на мястото до шофьора. Когато вратите се затвориха, Мадс понечи да отвори своята и да излезе, но Бианка имаше друга идея, заключвайки я.
- Не съм образован по този въпрос, НО ТИ СИ, това не се ли нарича отвличане? Малко незаконно.
Бианка ругаеше тихо, докато обръщаше екстравагантната си кола. Спря недалеч от първа сграда на университета, напълно игнорирайки протестите на Мадс. Жената опря глава в кормилото в знак на отчаяние.
- Мадс, аз... аз наистина щях да те потърся. – говореше тихо, толкова тихо, че ако не бе перфектната акустика на Ламборгинито, той нямаше да я чуе. – Изникнаха някои неприятности.
Признанието ѝ го накара да се чуди дали лъжеше.
- На работа?
- Появи се някой – дрезгаво рече тя. - ...който трябваше да си стои в дупката, която му изкопах.
- Какво трябва да означава това? – вдигна ръце момчето. Господи, щеше да се побърка. – Плитък гроб ли си изкопала на някого?
- Не... ох, мамка му! Прав си трябваше да го погреба! – псуваше тя. Главата ѝ се удари няколко пъти в облегалката на седалката. Мадс свъси вежди. Когато тя се опита да повтори действието, издишвайки шумно, Мадс я спря. Познаваше болката, когато я видеше. Когато я дръпна от кормилото, лицето ѝ бе бледо и потно. Момчето се наежи с притеснение. Забеляза ръката на корема ѝ. Очите ѝ бяха притворени. Ръката му се озова върху нейната, нежно повдигайки я, за да разкрие пурпурноно петно върху бялата ѝ риза.
- Не мога да повярвам, че в деня, в който става нещо такова ти си избрала да облечеш черен костюм! – нервно се шегуваше Мадс. Ха-ха, докато сродната му душа кървеше в ръцете му.
Мозъкът и тялото му започнаха да работят на автопилот. Внимателно откопча копчетата на съсипаната ѝ риза, за да разкрие старата превръзка, подгизнала от кръв. Нави ръкавите си и отлепи бинта от раната, опитвайки се да не причинява много неудобство, но възможно ли бе това, когато трябваше да се справи с умиращ човек? Не трябваше да се паникьосва, за да не я плаши. О, днес бе много забавен. Средно дълбока, продълговата рана от нож бликаше топла кръв.
- Бианка, защо не усещам болката ти?
- Защото... взимам х-хапчета. – усмихна се присмехулно тя.
Мадс стисна пръстите ѝ, докато въртеше очи.
- Трябва ти спешна лекарска помощ – спокойно каза той. О, мамка му, наистина полудяваше. Огледа се в колата, спирайки се на сръчкан шал на задната седалка. Бързо го дръпна, и сгъна дебело като превръзка.
- Т-ти – изпусна тя безсилно.
- Дойде при мен, за да ти помогна? – попита той тихо, притискайки раната с шала, взе единия му край, обвивайки кръста ѝ с него, докато болните ѝ облещени очи го гледаха празно. – Хей, не губи съзнание! – извика той, пляскайки лицето ѝ с умерена сила.
– Не мога да отида при Пол, чу ли?
- Къде тогава? Бианка, хей, Беа, къде? – Мадс не знаеше, че плаче преди да усети вкуса на солени сълзи по устните си.
- Трябваше да ти звънна... защото си смеш-шен – усмихваше се тя вече изпаднала в делириум.
Мамка му, главата ѝ се отпусна безчувствено в ръцете му. Сърцето на Мадс туптеше толкова силно, че бе единственото, което чуваше. По дяволите! Нали учеше затова! Влажните му очи се разшириха с прозрение. Отключи колата, и оглеждайки се наоколо нямаше никого, всички бяха изчезнали във времето за почивка между лекциите, измъкна безжизненото ѝ тяло навън. Взимайки я на ръце, се затича към университета.