Джено не можеше да си избие Ронджун от главата. Щом затвореше очи сякаш усещаше устните му върху своите отново. Сърцето му трепереше от вълнение, но когато погледнеше реалността, радостта му изчезваше. Той сам го бе отпратил. Нямаше право да търси вината у другиго.
Но наистина имаше нужда да помисли и да се изясни със себе си. Какво чувстваше всъщност? Наистина ли беше влюбен в него или онзи призрак само му втълпяваше тези неща? Нямаше как да е вярно, нали? Те бяха най-добри приятели, почти братя. Ако се влюбеше в него, всичко щеше да пропадне.
Джено изтри сълзата, която се бе стекла по лицето му.
Мамка му.
Ръката го сърбеше за грабне телефона, да се обади на Ронджун и да му каже да се върне.
Но не можеше.
Знаеше, че го беше наранил. И сега какво? Щяха да се отбягват? Колко дълго?
***
Бяха минали няколко дни от случилото се и той така и не му позвъни. Копнееше да чуе гласа му, копнееше да го види... Липсваше му.
Имаше толкова много неща, които не му бяха ясни. Малко по малко започна да приема факта, че може би има някакви симпатии към него, които са повече от приятелски.
Джено лежеше на леглото в стаята си, ровичкайки в телефона си, за да се разсее, когато вратата се отвори.
Майка му подаде глава вътре и се усмихна.
- Имаш гост - каза тя и се отдръпна.
Джено се изправи и сърцето му се разтуптя, мислейки, че може да е Ронджун. Разочарова се, щом Донгхюк влезе в стаята.
- Благодаря, госпожо И - усмихна й се той и затвори след себе си. - Здравей.
- Здрасти - отвърна сухо Джено и отново се отпусна назад.
- Виждам, че си в нещо като депресия, така че ти донесох някои неща - Донгхюк размаха чантата, която държеше.
- Какво е? - любопитството на Джено се събуди.
- Сладолед. Бира. Списания с момичета, знаеш, обикновените неща.
Джено го изгледа раздразнено.
- Знаеш, че ако исках да зяпам голи момичета, можех да си потърся в интернет, нали?
Донгхюк кимна.
- Добре, не беше уместно.
- Обаче бирата няма да ти откажа.
Рижавокосия се засмя и седна на леглото до него, вадейки кенчетата бира от чантата.
- Дай първо да изядем сладоледа, докато не се е разтопил - предложи той, измъквайки огромната кутия шоколадов сладолед.
- В режим атака съм.
***
Двете момчета седяха в двора и пиеха глътка след глътка от кенчетата.
Джено вече се чувстваше по-добре. Разговорите с Хечан винаги му бяха действали убодряващо.
- Ще ми кажеш ли какво става? - изведнъж Хюк смени темата.
- С кое? - Джено отпи от бирата си.
Лекият вятър рошеше косите им. Отново се усещаше лятното присъствие и това беше повече от страхотно. Беше му писнало от мрачното време и бурите.
- С теб и Ронджун.
Джено отново посърна.
- Скарахте ли се? - попита той.
- Нещо такова.
- Но вие никога не сте се карали - Донгхюк се намръщи.
- За всичко си има пръв път - сви рамене Джено.
- Мислех, че ще искаш да прекарваш колкото се може повече време с него, тъй като има шанс да замине. Но ти си знаеш.
Джено тъкмо беше понечил да отпие още веднъж от бирата, но ръката му замръзна във въздуха.
- Да замине ли?
- Не ти ли е казал? - Донгхюк звучеше изненадан.
- Какво да ми каже?
Рижавият направи гримаса.
- Чудно защо не ти е споделил.
- Кажи какво е, по дяволите! - Джено се изнерви още повече.
- Добре де, по-спокойно - той надигна своето кенче и отпи. - Сигурно знаеш, че работи върху картина.
- Да - Джено кимна. - Портрет.
- С нея участва в един конкурс. Има голям шанс да го изберат и да отиде да учи в художествената гимназия в града. Наградата от конкурса е стипендия за четири години напред и той наистина има голям шанс да го спечели.
Джено не знаеше какво да каже.
- Каза, че иска да участва преди много време. Използваше те за модел, защото искаше да го спечели с твой портрет. Не знам защо е избрал теб, но картината е много добра. Виждал ли си я?
- Не - той поклати глава, все още шокиран.
- Трябва да я видиш. Уникална е.
- На теб ти е позволил да я видиш? - Джено се учуди.
- Да, онзи ден, когато бях у тях. Каза, че сте се сдърпали за нещо, но се чувствал по-добре, щом гледал картината си.
Джено стисна празното кенче в ръката си и го смачка, стряскайки другото момче. След това се изправи рязко, а Хечан го погледна.
- Трябва да вървя - каза Джено почти машинално и хукна нанякъде.
- Къде отиваш?! - извика Донгхюк след него, но той не го чу.
В главата му беше само Ронджун и възможността да го загуби.
°°°°°°°
Малко късно качвам, съжалявам :")
🌙🌙🌙🌙🌙🌙🌙