⚠ВНИМАНИЕ!⚠ ГЛАВАТА СЪДЪРЖА ЕЛЕМЕНТИ НА НАСИЛИЕ! ЧЕТЕТЕ НА СВОЙ РИСК, НО ДА НЕ КАЖЕТЕ ПОСЛЕ, ЧЕ НЕ СЪМ ПРЕДУПРЕДИЛА!⚠
Вик, изпълнен с неописуема болка се откъсна от устните на младия писател. Тялото му се тресеше конвулсно под здраво увитите около него въжета, устните му бяха окървавени. Лицето му бе в синини и рани, преливаше в нюанси на синьо и червено. От врата надолу, освен в синини цялото му тяло бе украсено с разрези - някои големи, други по - малки, дълбоки и едва прорязали кожата. Дрехите бяха прокъсани и окървавени, обагрени в тъмен нюанс на червено. От дясната страна на гръдния кош бяха поставили дълбок разрез, който продължаваше да кърви все така обилно, изразходвайки енергията на Чонгкук. Дишането му бе учестено и затруднено, придружено с раздираща и мъчителна кашлица, изтезаваща го. Очите бяха пълни със сълзи, но нито една от тях не падна, стискаше зъби, не позволяваше на слабостта да го завладее, не можеше да се поддаде. Студена пот бе обляла лицето и гърба му, карайки гарвановата коса и широката тениска да прилепнат неудобно за тях. Главата му бе клюмнала надолу, нямаше сили да я вдигне. Само понасяше жестоките удари и жегващите думи, нараняващи го не само физически, а и психически. Колко бе прекарал тук? В това тъмно и мъчно място, сякаш изолирано от целия свят? В този подобен на ад кът, където душевното страдание съпровождаше телесното? Където изживяваше кошмар след кошмар и всеки следващ по - ужасяващ и нетърпим от предишния? Може би дни, седмици, месеци, може би само броени часове. Не знаеше. Често припадаше, изтощението и мъчението го поваляха, не знаеше колко дълго спи, губеше представа за времето, губеше себе си, разсъдъка си, смисъла на живота си, вървеше по коридор от спомени, но вече празен, лишен от добрите и лошите мигове направили го по - силен. Вече не знаеше кой е, знаеше само, че едва ли щеше да се измъкне. Лицето му посрещна поредния силен удар, който разклати жалкия стол. Главата на Чонгкук се изви на едната страна, устата му се напълни с кръв и той я изплю, чувствайки се нищожество. Ако можеше да се защити, да щракне с пръсти и да премахне последните събития, никога да не бе получавал съобщенията, да не си бе врял носа, да не се бе правил на силен, да не бе стигал до тук. Ако можеше да върне времето назад щеше да промени всичко. Нямаше да остави нещата да се развият така, определено щеше да промени всичко. Но бе прекалено късно... Последва нов удар, този път в стомаха, и той вече наистина успя да събори стола и Чонгкук на земята. Подигравателен смях се откъсна от устните на "мъжа в черно". Толкова непознат, но в същото време толкова познат. Сякаш го бе чувал и преди. Мъжът измърмори нещо под носа си и писателят отмести внимателно глава с надеждата, че ще види лицето му. Но веднага след като го направи съжали. Сълзите бавно си проправиха път, стичайки се по бузите му, вече не можеше да ги спре. Не можеше да търпи повече, не можеше да се прави на силен. Особено когато "мъжът в черно" бе именно онзи прекрасен стажант с прекрасната усмивка, неговия фен, накарал го да осъзнае много неща. Пак Джимин.
Чу се скърцане, след което вратата се отвори и от там влезе друг мъж, облечен целия в бяло. Той се приближи до Джимин и махна шапката на големия черен суитшърт, разкривайки розово боядисаната му коса. Наведе се леко и прокара ръка по бузата му, оставяйки малка целувка върху устните му. Джимин се усмихна леко и двамата насочиха погледа си към писателя, новопристигналия, гледайки го с интерес.
- Още ли е жив? - попита отегчено тъмнокосия, доближавайки се до Чонгкук и побутвайки го леко с крак. След което насочи погледа си отново към Джимин, гледайки го въпросително. -Да го изправя ли? - Джимин само кимна и мъжа въздъхна, навеждайки се и с малко повече усилия успя да изправи стола на четирите му крака.
Чонгкук продължаваше да седи в наведена глава, проклинайки себе си, съществуването си и живота си. Чувстваше се сякаш всеки момент щеше да се предаде в ръцете на смъртта, сякаш не можеше да понася повече, сякаш бе на една крачка от срещата си с края. Страхуваше се.
Джимин седна на стола срещу него, кръстосвайки крака. Обхвана брадичката му с пръсти и надигна главата му, така че да срещнат погледите си. Усмихна се невинно, поздравявайки се мислено за творението си, след което го пусна, и изкара малкото ножче от джоба на дънките си, започвайки да го върти между пръстите си.
- Значи... б-бил си ти? - прошепна едва доловимо Чонгкук и се прокашля, струйка кръв стичайки се по брадичката му. Момчето само се засмя звънко, но след секунди изражението му се вкамени, чертите, изострайки се. Погледът му бе студен като камък, покосяващ.
- Не беше ли очевидно? - попита хладно Джимин, прокарвайки ножа по бузата на писателя. Търсеше място за поредната рана. - Отне ни много време и подготовки, на моменти за малко да ни хванеш, понякога сами се издавахме, а ти дори не осъзнаваше, влизанията в дома ти бяха истински приключения, но запомнящи се. Нямаш престава колко трудно бе, но целият този тормоз се отплати, защото ти си тук.
- Моля те Джимин..
- Не смей! - извика яростно момчето, ставайки от стола. Пръстите му се увиха по - силно около ножа, стискайки го здраво. - Не смей да молиш за милост, бе смей да искаш да те пуснем, нямаш право да говориш! Това е Кошмарът, който винаги съм мечтал да изживееш, който да те разтърси из основи, да те унищожи изцяло, да съсипе щастието ти, теб, живота ти, както ти съсипа моя. Това е за всички тези години нещастие, които трябваше да изтърпим!
- Б-болен... Ти си.. болен
- Може би съм болен, може би съм луд. - процеди през зъби, опитвайки се да запази хладнокръвие. Седна на стола и лицето му отново придоби леденото изражение, сякаш на бездушна кукла, изгубила собственичката си. Кошмар, какъв ужасен кошмар! - Но ти ще си платиш, ще те накарам да си платиш. Всичко, което изживяваше до сега запълни почти празнината в сърцето ми, направи не щастлив, съжаляваш, че си се родил нали? Искаш всичко да свърши. Да се събудиш в леглото си. Добре дошъл в реалността Чон Чонгкук. Тук мечтите се похлупват под капака на разочарованието. Тук осъзнаваш истинската грозота на живота. Тук "доброто" винаги губи! - извика силно Джимин, засмивайки се, лудешки блясък, изписан в очите му. - Макар, че се съмнявам в добротата ти Чонгкуки.
Джимин направи знак с ръка на другия зад него и той приклекна до Чонгкук, отвръзвайки краката му от стола. Хвана го за ръката и го поведе извън стаята, Джимин, следвайки ги плътно. Чонгкук едва сега успя да разпознае мъжа - Чонг Хосок, старият приятел на Сокджин. Писателят искаше да се измъкне от лапите на двамата луди, да избяга и повече никога да не се връща в Сеул, нито в Корея. Да замине някъде надалеч със Джин и изживеят старините си в щастие и безгрижие. Но слабостта му го караше да се чувства жалък и безполезен като стара играчка, захвърлена на боклука от някое капризно дете. Скоро се озоваха в друга по - светла стая, в средата на която имаше голям стъклен съд, пълен с вода. Джимин и Хосок се подсмихнаха един на друг и закрачиха още по - уверено, а щом стигнаха до съда, по - големия пълна без капка колебание главата на писателя във водата, усмихвайки се зловещо. Извадиха главата му няколко секунди по - късно, лицето му бе почервеняло заради горещата вода, пореден вик се откъсна мъчително от устните му. Джимин клекна пред него, усмихвайки се като психично болен, какъвто всъщност бе и доближи лицето си максимално до това на Чонгкук, вдишвайки от леко избледнелия, но все още силен парфюм.
- Харесва ли ти? Харесва ли ти? А? Като първата крачка към Ада, нали? - попита с невинен детски глас Джимин, усмихвайки се приятелски. Сякаш го канеше да си играят. - Това е само началото, мили Чонгкуки.
Главата му отново беше потопена в горещата вода. Чонгкук стисна силно очите си, опитвайки се да задържи дъха си колкото можеше повече, но горещината се залепяше за кожата му, убивайки и малко останалото желание за борба. След около двадесет секунди отново извадиха главата му и той си пое дълбоко въздух, блажена студенина, сблъсквайки се с червените му бузи.
- Защо.... Джимин...
- Защо ли? Защо ли? - извика разгневено в лицето му розовокосия, яда, покачвайки се. Хвана Чонгкук за раменете и го разтресе силно, крещейки. - Защо ли Чон Чонгкук? Защото може би заради теб изгубих единствения човек, който някога съм обичал! Защо ти погуби щастието ми и съсипа живота ми! Защото ти... Заради теб не мога да спя нормално, да се храня нормално, да живея нормално! Защото ти, да, точно ти! Точно ти уби Мин Юнги! - изкрещя Джимин, удряйки с юмрук лицето му. Сълзи се бяха стекли по бузите на момчето, сълзи от гняв и спомени, които не можеше да забрави, които винаги щяха да изкачат в съзнанието му, погубвайки и малкото останало щастие.
- А сега... Ще си платиш за всичко. - довърши вместо приятеля си Хосок, пускайки тялото на Чонгкук, което тупна глухо на земята. Тъмнокосият мъж взе бухалката, увита с тел, която по - рано бяха оставили на земята и я подаде на Джимин, другия хващайки я с треперещите си от яд и вълнение ръце. - Ако искаш ще го направя аз. - прошепна Хосок, явно разбрал грешно действията на приятеля си.
Джимин махна с ръка, избърсвайки сълзите си в ръкава на широката блуза и устните му се извиха в лукава усмивка, а очите му заиграха така познатите лудешки пламъчета. Бе време, най - после бе време. Приклекна до коленичия Чонгкук и повдигна брадичката му с пръсти, доближавайки лицето си до неговото. Целуна го грубо, усещайки неприятния вкус на кръв в устата си, но това не го интересуваше. Искаше Чонгкук да запомни смъртта си. Да запомни кошмара си. Наказанието си. Защото всеки прощава, но не всеки забравя и един ден изсипва омразата си като неочакван пороен дъжд. След като се отдели от целувката прокара палец по подутите от раните бузи и се усмихна невинно, целувайки бузата му. Нямаше да му липсва. Но щеше да му липсва играта им. Изправи се и стисна силно бухалката, замахвайки с все сили като я стовари в главата на писателя. Истеричен смях изпълни стаята докато продължаваше да удря, тялото му се тресеше от удоволствие и ентусиазъм. Дори след като захвърли бухалката и коленичи, цапайки лицето си с кръвта му продължи да се смее.
Чувстваше се щастлив.
Чувстваше се удовлетворен.
Чувстваше се спокоен.
Но най - вече чувстваше, че вече щеше да може да спи.
Защото бе сложил край на два ужасяващи кошмара.
КРАЙ
☆☆☆
Казах ви, че ще ъпдейтна днес. Обещание - изпълнено! Това по принцип се води края, но има още една глава - епилог, тъй че не е точно край. Затова за сега само ще кажа, че се надявам да ви хареса и ако е така Гласувайте и Коментирайте , защото точно за тази глава искам да знам мнението на всеки един от вас. БЛАГОДАРЯ ВИ! ОЧАКВАМ МНЕНИЯТА ВИ! Съжалявам ако съм травмирала някого, съжалявам и ако сцените не са описани хубаво. Изобщо не знам как се е получило и съм супер притеснена. Whatever, БЛАГОДАРЯ ВИ!
LOVE YA! 💟💟💟