"... Когато вечерта спуснеше тъмната си перелина над малкия град, а Юн Со облягаше уморено глава върху дървената повърхност на бюрото си, мислите ѝ веднага отскачаха към съня я. Пред затворените ѝ клепачи ясно изникваше образа на красивия, мистериозен мъж. Той имаше бяла като сняг коса, бледа кожа, остра лицева структура. Очите бяха светлосини, почти сиви, студени и неразгадаеми. Устните бяха плътни и мъртвешки бели. Не приличаше на мъж, по - скоро на момче, но той бе различен, митично различен. Съвършен. Всяка вечер се появяваше в сънищата на Юн Со. Започваха еднакво - двамата се срещаха в малкото кафене, собственост на мила възрастна дама, където говорят по различни теми, интересуващи днешното общество. Момчето е сдържано и леко отдръпнато, не достатъчно отпуснато. Придържа изискан, но хладен тон и въпреки това гласа му е мек като тесто, сладък и неповторим като захар, омайващ като роза и замайващ като световъртеж. След това обаче действията се променят, а краят винаги е фатален.
И колкото и да ненавиждаше тези сънища младата дама тайно желаеше да продължат по - дълго, за да се наслади още повече на красивия младеж. Искаше да го види в реалния свят, да го познава, да може да види усмивката му. Да прекарва самотните си вечери в приказки с него. А колко грях се криеше в това малко желание..."
- Чонгкук, съкровище, това е невероятно! - възкликна ентусиазирано Сокджин, след като прочете откъс от новия проект на приятеля си.
Другия се усмихна засрамено и кимна леко в жест на благодарност. Нагласи очилата си и продължи да чете листите с идеи, които бе нахвърлил предишната нощ, но никоя от тях не му изглеждаше стойностна. Имаше на разположение два часа преди мениджърът му - Намджун - да дойде, за да го отведе към поредния ангажимент, а именно кратко публично изказване, последвано от раздаване на автографи. Но не можеше да си намери място. Всяка нова мисъл го връщаше към случката от сутринта, към съобщението и целия ужас, който го бе разтърсил и продължаваше да го държи в напрежение. Не знаеше какво се случва и защо точно той. С какво бе допринесъл да стане жертва на подобни действия. Дали бе истина или някой си правеше глупава шега?
Сокджин стоеше при него и не желаеше да си тръгне, отчасти защото го бе грижа за Чонгкук и отчасти, защото желаеше да види привлекателния мениджър на приятеля си. Но писателят нямаше право да го упреква, Джин му бе споделил за купищата неуспешни връзки, в края на които той винаги бе страдащия, а мекото сърце на по - младия мъж искаше всичко най - добро за своя хьонг. И той вярваше, че това добро бе именно Намджун.
Чонгкук остави листите на масата и въздъхна ядно, сваляйки очилата и хвърляйки ги до тях. Прокара ръка през тъмната си коса и легна на дивана, закривайки лицето си с възглавница и нададе гневен вик, ритайки с крака във въздуха. Не можеше да изчисти главата си от негативните мисли. Дори любовният живот на Сокджин отново го връщаше към собствения му проблем. Паниката стискаше гърлото му в продължение на часове до толкова, че апетитът му съвсем бе изчезнал. Дори обратното - имаше чувството, че ако сложи дори залък в устата си ще повърне. Остави възглавницата и се изправи в седнало положение, вперил поглед в нищото. Имаше чувството, че се задушава, но не можеше да излезе. Дъждът все още се сипеше така, сякаш никога няма да спре. А Чонгкук единствено желаеше за дълга разходка из парка, която да прочисти претоварения му ум от всички мисли - било то положителни или негативни.
Сокджин изведнъж се изправи и като в транс се насочи към кухнята, връщайки се след няколко минути с две чаши горещ шоколад. Подаде една на приятеля си с нежна усмивка и седна до него, отпивайки малка глътка.
- Поне изпий това щом не искаш да ядеш. Намджун ще дойде скоро, не бива да тръгваш без да сложиш нещо в стомаха си. Не ми харесва да те гледам така. - призна блондина с тъжна усмивка на лице, отпивайки нова глътка.
- Знам. - промълви тъмнокосия, след което отпи от чашата си. - Съжалявам. Все още не мога да спра да мисля за това. Опитах се да пренасоча мислите си в друга насока, но всичко ме връща там. - Чонгкук говореше измъчено, сякаш всички сили бяха напуснали тялото му. По беледото му лице се бяха стекли няколко сълзи, ала той дори не ги усети.
- Куки... - думите на Сокджин бяха прекъснати от отварянето на входната врата. При тях скоро влезе Намджун, поздравявайки ги ентусиазирано. - Ще продължим по - късно. Хей, Намджун! - поздрави го Сокджин, бузите му, поруменявайки щом гореспоменатия се усмихна широко и трапчинките му заиграха от двете му страни.
- Хей и на теб! - отвърна на поздрава русокосия мениджър, побутвайки очилата си леко нагоре. - Готов ли си Чонгкук?
- Преобличам се и идвам. - отговори писателя и се изправи, закрачвайки лениво към стаята си. Намджун подхвърли въпросителен поглед към Сокджин, а другия просто въздъхна тежко, поклащайки глава. Де да беше толкова лесно колкото едно обяснение.
☆☆☆
Публичното изказване бе преминало сравнително добре. Чонгкук се бе подготвял за него в продължение на месец и бе използвал може би най - силните си защитни средства в краткия дебат след изказването. Оставаха само автографите. Това бяха любимите моменти на младия писател. Обожаваше да гледа лицата на феновете си, да говори с тях, да получава похвали, комплименти, да прекара малко време с тях и да види щастието, изписано по лицата им, щом украси страницата на някоя своя книга с подписа си и кратко пожелание. Харесваше му да задава въпроси на феновете си и да получава отговори, да се държи с тях сякаш са близки приятели. Носеше му безкрайно удоволствие и топлеше сърцето му.
Но този ден бе различно. Усещаше топлите чувства на феновете си, докато говореше с тях, но нещо му пречеше да отвърне със същото. Всяка една усмивка бе фалшива, всеки един смях бе просторен, всяко едно действие от очите на професионален режисьор щеше да изглежда пресилено, неестествено, дори некачествено. Ала феновете му нямаше кака да знаят това. Умът му бе празен като нотен лист на музикант, изгубил желанието си да композира, мислите му се рееха някъде безцелно в пространството. Бяха навсякъде, само не и там където трябваше да бъдат. Не мислеше за сутрешната случка, всъщност състоянието му не можеше да се определи. Всяка нова мисъл се блъскаше и оплиташе в стара, избледняваха, а после се връщаха с пълна мощ объркващи и неразгадаеми. Вършеше всяко действие машинало изписваше всеки подпис, изричаше всяка дума без да осъзнава какво прави. Трансът, в който бе изпаднал бе дълбок, почти непробудим. Намджун забелязваше неадекватното състояние на звездата си, но не можеше да иде при нея да му каже нищо. Бе строго против правилата да прекъсва раздаването на автографи, освен ако не се случваше нещо застрашаващо живота и здравето на писателя, затова русокосия мениджър стоеше на мястото си, гризейки ноктите си от притеснение и разяждаща го вина. Чонгкук от своя страна не забелязваше нищо около себе си, искаше единствено да се прибере и да заспи. Единствената мисъл, въртяща се в главата му, която той разбираше бе желанието за дълбок, непробуден и отпускащ сън.
- Извинете? - пред лицето на Чонгкук някой размаха ръка и писателя се сепна, излизайки от унеса си. Пред себе си видя красиво момче, или поне приличаше на такова, със светъл нюанс на русо коса и шоколадови очи, в които блещукаха звездици, представляващи тръпка от началото на нещо непознато, наречено бъдеще. Лицето му бе украсено от широка усмивка, бе слабо, но не прекалено. Бе облечено с черни дънки и блуза и бяла вълнена жилетка, стигаща малко над сгъвката на коленете. Бе прекалено сладко, за да бъде реално. - Добре ли сте? Не изглеждахте на себе си.
- Не тревожи. - усмихна се извинително писателят и пое подадената му книга, отгръщайки на първата празна страница. - Просто се бях замислил. Как се казваш?
- Пак Джимин. - отвърна момчето, продължавайки да се усмихва.
- Приятно ми е Джимин. Аз съм Чонгкук. - двамата се засмяха и Чонгкук бе удивен колко непринуден и сладък бе смеха му. - Ще ми кажеш ли защо жизнерадостно момче като теб е прочело точно тази книга?
- Защото е истинска. - отвърна момчето, привличайки с отговора вниманието на събеседника си. Чонгкук спря да пише и се взря в очите му недоумяващо. - Искам да кажа, че събитията в "Екзорсист", колкото и да са фантастични представляват реалната страна на живота. Част от Дяволът е вселена във всеки един от нас, колкото и да го отричаме. Живеем в кошмар, макар и да не го признаваме, а неприемливите обстоятелства ни карат да вършим неприемливи неща. Главната героиня се представя за жертва, въпреки че тя е основния виновник за развитието на действията, а преследвачът ѝ е именно тази жертва - той е просто отчаяна от любов душа, в чието тяло е вселен жаден за малко топлина дух.
- Честно до сега се съм гледал на книгата си с тези очи. - призна Чонгкук с усмивка и довърши пожеланието си, след което се подписа, подавайки книгата си на собственика ѝ. - Разговорът с теб бе приятен, надявам се да се появиш и следващия път. - поредна усмивка бе украсила лицето на мъжа.
Джимин кимна и се завъртя на пръсти, отдачелавайки се от Чонгкук, но не забравяйки да му заръча да се пази и да се храни добре. Останал сам, Чонгкук въздъхна удовлетворено и захвърли химикала настрани, разтривайки с пръсти слепоочията си. Имаше нужда от сън... И от хапче за новопристигналото главоболие.
- Намджун да си ходим! Спи ми се! - провикна се писателя и се изправи. Мениджърът му бързо се присъедини към него, двамата отправяйки се към изхода в пълно мълчание. Това бе официално най - дългия ден в така краткия му живот.
☆☆☆
Усетил комфорта и уюта на дома си и мекотата от козината на домашните му любимци - красива бяла сиамска котка и малък пухкав пинчер младият писател бе затворил очи, наслаждавайки се на тишината. Лицето изразяваше блажено щастие, очите бяха затворени, опитваше се да долови колкото може от тихия, спокоен дъжд. Бавно се унасяше в така желания сън, когато нещо го накара да отвори очи. Тих вик, подобен на шепот. Чонгкук се изправи в седнало положение, ослушвайки се. Силен тътен разтърси земята и ярка светлина проблесна, осветявайки стаята му. Писателят направи няколко крачки и гласа отново се върна, малко по - силен, ала измъчен, някак тъжен и далечен. Протегна ръка и бавно натисна дръжката, открехвайки вратата. Коридорът бе пуст и мрачен, осветяван единствено от рядката поява на мълниите. Мъжът закрачи бавно, оглеждайки се на всяка стъпка. Звукът се увеличаваше и тогава жестоката истина му зашлеви шамар, карайки го да осъзнае едно - някой пееше в дома му. Краката му застинаха, а ужас проблесна в очите му, заедно с поредната мълния. Гласът продължаваше да пее сякаш в далечината, достигащ до ушите му като едва доловимо ехо. Мелодията бе нежна, приятна, а гласа завладяващ, мек сякаш ангелски, неземен. Точно това плашеше Чонгкук най - много. С треперещи крака той се отправи към "черната стая", в която влизаше само, когато напрежението бе на една крачка от това да го докара до лудост. От там звука се чуваше най - силно. Знаеше, че не бива да ходи, че не е редно, знаеше колко опасно бе, че може би щеше да се случи нещо ужасно, но тялото му не слушаше разсъдъка. Отвори вратата широко и влезе вътре оглеждайки се. Черни тапети, черен под, черен килим, черен диван и искрящо бяло пиано, седящо в средата на почти пустата стая. Бе празна както винаги. Но песента не спираше, изпълваща съзнанието му, нашепваща му неразбираеми думи. Сякаш бе в главата му, сякаш бе наистина полудял. Нов тътен наруши тишината, а светлината нахлу през огромните френски прозорци, водещи към терасата. Чонгкук премести ръце от двете страни на главата си, закривайки ушите, и се строполи на земята, молейки се тихо звука да спре. Сълзи се стичаха по бузите му, падайки безпомощно на земята, сърцето му биеше ускорено, всяка глътка въздух бе като отрова, задушаваща го до смърт.
- Спри! Моля те, спри! - проплака безсилно той и притисна ръцете си по - силно.
Но тя се усилваше, още и още. Сякаш никога нямаше да го спре, сякаш щеше да го съпътства до края на живота му, сякаш бе затишие пред буря. Гласът бе пропит с тъга, измъчен, предсказваше смъртта му, края. Кънтеше в ушите му, досущ като във филм. Сякаш домът му бе обладан. Нещо идваше за него, нещо щеше да го погуби, нещото щеше да го прекърши на две, да изстиска живота от тялото му.
Ала изведнъж песента спря така, както се бе появила. Секна, като че гласът бе посякан с брадва. Изглеждаше едва ли не всичко е било просто плод на фантазиите му, илюзия на съзнанието. Гробна тишина бе пропълзяла в апартамента, допълваща мрака. Като че ли краят вече бе дошъл. Но Чонгкук дори не осъзна това. Песента продължаваше да се върти в съзнанието му, създавайки халюцинации, че тя все още не е спряла. Имаше чувството, че ще полудее, да точно така ще полудее... Сърцето му се блъскаше бясно в гърдите, тялото му трепереше като лист, сълзите се стичаха по поруменелите бузи нещастно като капки роса. Ще полудее.. да, ще полудее...
- Какво се случва? - прошепна тихо, но отговор така и не получи. Зарови глава в широкия ръкав на блузата си, опитвайки се да се успокои. Напразно. - Защото точно аз? - отново без отговор.
Писукащия звук, идващ от телефона в спалнята наруши мъртвешката тишина. Известие за получено съобщение. Но Чонгкук не чу и това, вглъбен в страха и тихите си ридания.
"Ужасно си забавен когато си изплашен. Трябва да го правя по - често."
~~~~~
И така, това е втора част! Надявам се да ви хареса! Благодаря ви за интереса, коментарите и вотовете, които получих. 😘😘Наистина ме зарадвахте безкрайно много. Имам чувството, че не заслужавам всичко това, но въпреки това ви благодаря. 💖💖💖 Надявам се и тази глава да ви хареса, ако е така, моля Гласувайте и Коментирайте - правите ме ужасно щастлива по този начин и ме мотивирате да пиша още. 💖А ако нещо не ви хареса чувствайте се свободни да ми го кажете. Наистина ви благодаря за всичко! 💓
LOVE YA!!! 💕💕💕💕💕😘