Всичките ми ангели

Пролог

До полунощ оставаха броени часове, а аз продължавах да крача в смразяващия студ по лондонските улици с надеждата да почувствам нещо друго освен смазваща тъга. Още няколко вдишвания, няколко непознати лица, шепа откъслечни смехове, които ме застигаха и отминаваха... и старата година щеше да е вече зад гърба ми. Но кошмарът от нея, той никога нямаше да изчезне.

Вървях самотно по Тауър бридж, без да обръщам внимание на преминаващите коли и малкото хора, докато не стигнах уширението в подножието на кулата. Облегнах се уморено на каменния парапет. Обърнала гръб на предстоящата заря, нещастно зареях погледа си в далечината. Навсякъде се усещаше празничната атмосфера, Лондон кипеше от живот така, както само той можеше. А през последните два месеца за мен светът сякаш беше изчезнал.

Не знам защо излъгах родителите си, че имам планове за новогодишната нощ. Но ми бе непоносима мисълта да я прекарам с тях, наблюдавайки безутешната им скръб. Идеята да остана в квартирата си, при напиващите ми се съквартирантки, беше дори по-ужасна. Така че сега бавно се отдалечавах от центъра в опит да намеря някакво усамотение.

Знаех, че майка ми и баща ми не ме упрекват, а само се надяват поне аз да продължа напред. От лъжата си се чувствах още по-зле. Не можех да празнувам или да се забавлявам. Всъщност не можех дори да се събудя или да легна без плач. Да, физически бях жива, но душевно бях изчерпана. Защото смъртта отново беше разбила живота ми, отнемайки ни Зак, и защото в онзи ден те не загубиха само едно дете. Но бях длъжна да не позволя да го разберат.

Погледът ми блуждаеше, а през подутите си клепачи едва забелязвах нещо повече от светлините на града и малките кораби по Темза, натоварени с празнуващите. Въртях безцелно глава, абсолютно сляпа за заобикалящото ме, докато не долових нечие раздвижване в другото пешеходно уширение. Бях готова да го игнорирам, както всичко останало около себе си. Внезапно обаче, съзрях силуета на мъж, който бавно се качи на ръба и застана в цял ръст над водата. Гневно изсумтях – повдигаше ми се от поредния глупак, надценяващ опасността и крехкостта на живота си. Светлините го осветяваха в гръб и вятърът безмилостно брулеше слабото му тяло, превръщайки го в още по-лесна жертва. Но едва щом забелязах ниско приведената му глава и асимилирах факта, че не виждам никого около него, настоятелно задържах погледа си в посоката му.