Да променя живота ти

Част 14

Гледната точка на Изабел

Погледнах към сградата, която в момента беше цялата в огън. Там някъде вътре беше и брат ми. На няколко пъти се опитах да мина покрай пожарникарите, но не ме пуснаха. Сега вървях към задния вход на сградата, която представляваше училище, но не се използваше от дълго време. За мое щастие там нямаше никого, когото да ме спре.

Отворих вратата и всичко, което видях беше дим. Намирах се в столовата на някогашното училище. Минах покрай единствената отключена врата и вече бях в коридора на първия етаж. Гледката беше едновременно красива и ужасна. Пламъците бяха навсякъде. Една фигура се приближаваше към мен. Не ми отне много време, за да го разпозная. Това беше брат ми. Вече беше до мен и аз бях едновременно щастлива и ужасно уплашена. Той беше жив и сега от мен зависеше да го опазя такъв още дълго.

- Из, трябва да се махнем от тук. - Не бях чувала брат си да говори така - с нотка на страх и загриженост заедно.

- Ела с мен. - Трябваше да викам, за да ме разбере, а гласът ми трепереше.

Без да изчакам да каже нещо, го хванах за ръката и го поведох с мен. Зад нас падна една горяща дъска. Погледнах нагоре и видях, че още една беше на път да падне и то точно така, че да ни препречи пътя. Имахме прекалено малко време, преди това да стане и само един можеше да се спаси.

- Ник, слушай ме! Тръгвай само напред. Когато стигнеш столовата, излез пред задния вход. Аз ще намеря друг изход. - Знаех, че е невъзможно.

Нямаше друг изход.

- Не! Не и без теб.

Погледнах нагоре и видях, че всеки момент дъската ще да падне точно пред нас. Погледнах го за последно. Нямах време да се сбогувам с него. Видях целия си живот в очите му. Очи, които бяха отчаяни, тъжни и пълни със сълзи.

Хванах го за ръката и го бутнах далече от мен точно, когато дъската падна.

- Не! - Брат ми се опита да се доближи до мен, но огънят беше прекалено много и аз го усещах.

- Бягай, Ник! Намери мама и татко. Тръгвай! Веднага! - Отново трябваше да викам за да ме чуе.

Погледна ме и видях надеждата в очите му. Надеждата, че ще оцелея.Побягна на там, където му бях казала. Вече не го виждах. Не виждах нищо, освен огън. Отново погледнах на горе ,където всичко гореше. Бях в огнен капан и нямаше изход. Огънят вече беше близо до мен. Изгаряше ме. Последното нещо, което усетих бе нещо горящо, което падна върху мен.

Пищях с всичка сила. Писък, изпълнен с ужас. Писък на умиращ човек. Не исках смъртта ми да бъде в мъчения. Вече не можех да мисля за нищо, освен за огъня, който ме изгаряше. Умирах бавно и мъчително. Последното, за което мислех бе смъртта, която ме очакваше.

Гледната точка на Ан

- Толкова се радвам, че сме във ваканция. - Говорех на майка си от половин час, но тя явно изобщо не ме слушаше. - Мамо! Слушаш ли ме изобщо? - Когато го казах, се озсъзна и се обърна към мен.

- Съжалявам, бях се замислила. За какво говореше? - Взех дистанционното на телевизора и смених програмата на новините.

- За това, че се радвам, че излизаме във ваканция. Аз ще си спя вкъщи, а ти ще ходиш на работа. - Погледна ме отново и смръщи вежди.

- Гадна си. - Засмях се на това.

След това насочих вниманието си към телевизора. Когато чух името Кеймбридж, настръхнах. Това беше стария ми град. Съобщаваха за пожар. Камерата се насочи към Ник - братът на Из. До него бяха и майка ѝ, и баща ѝ. Само нея я нямаше.

Репортерката продължаваше да говори и аз не я бях слушала, докато не спомена Из.

- Имаме информация, че една тийнейджърка на име Изабел Колмън, е влязла в училището, за да спаси брат си. Сега той е жив, но все още не се знае дали за момичето важи същото. Ще разбререм веднага, след като пожарникарите изгасят пожара. Инаформация за това как е възникнал пожара, нямаме.

Жената замълча и камерата се местеше от горящото училище, към роднините на Из. Не можех да изгубя Изабел.Не и нея.

- Мамо, трябва да се върнем. Трябва да видя Изабел. - Казах това с огромни усилия.

- Ан, тя може да ... - Не можах да ѝ позволя да продължи.

- Не, жива е. И ние трябва да отидем там.

Станах от дивана и се запътих към стаята си.

- Добре, но не можем да тръгнем сега. Часът е 23:54. Не можем да пътуваме толкова късно.

Спрях се и се обърнах към нея с гневен поглед.

- Не ме интересува. Аз отивам там с теб или без теб.

Отворих вратата на стаята си и чух зад гърба си гласа на майка ми, който казваше, че ще е готова след 20 минути.

В този момент исках само да седна на земята и да заплача. Но това нямаше как да ни помогне. Затова единственото, което направих, беше да събера багажа си. Няколко сълзи, кокто не успях да спра, се стичаха по лицето ми. Тя не трябваше да умира.

"Моля те, не умирай! Моля те!"