A n o r e x i c

1|

- Добре тогава, сподели какво се случва с живота ти. Как вървят лекциите? - пита, опитвайки се да обърне разговора в друга насока. Както и предположих.

- Не мога да се оплача. - казвам просто и наистина е така. Уча специалноста, която искам. Напук на родителите си. Но въпреки това съм повече от доволна.

- Радвам се. Може ли да ми покажеш някоя от творбите ти? - предпазлив глас излиза от устата му, карайки не да се очудя. Задава ми този въпрос за пръв път.

Беше наясно от доста време, че уча изкуства, но никога не е питал за нещата, които рисувам.
Поглеждам скиптично и посягам към голяма черна папка, подпряна на креслото, на което седя. Вадя от нея първото нещо, което среща погледа ми. Подавам му рисунката.
Аскам я поглежда и видимо в очите му мога да разпозная нотка на силна изненада и още толкова притеснение.

- Интересно... Кога я нарисува? - пита и я обръща с лице към мен.

Заглеждам се в черния графит, изобразяващ мършаво и кокалесто тяло на жена. Не е една от най-добрите ми рисунки, но и не е от най-лошите.
Сега разбирам защо реакцията му е била такава. В действителност никога не съм възнамерявала да рисувам подобни неща, но след инцидента, ръката ми се движеше почти механично.
Ясно си спомням деня, в който я нарисувах. Беше избухнал скандал между мен и баща ми, заради крайно нелогична и безсмислена причина.
Перфекционизма му беше надминал всякакви граници, докарвайки раздразнението ми.
Заключих се в стаята си и нарисувах тогавашните ми представи за перфектната дъщеря, която очакваше да има.

- Доста отдавна. Преди около две години. - казвам и леко се навеждам, за да огледам по-добре "творението" си.

- Браво! Имаш талант. Мислиш ли да направиш изложба? - гласа му става по висок, предполагам, заради въодушевлението му, че се занимавам с нещо, което би могло да ми помогне.

- Честно казано не съм се замисляла по този въпрос. - усещам как ситуацията не върви на добре. Ясно разбирам намека му да изявя себе си и мисленето си на тази тема.

- Редно ще е да помислиш. Нестандартното възприемане на тези теми поражда у хората доста голям интерес. - казва и ми връща рисунката. Поемам я и я прибирам в папката си.

- Наясно съм с това. Благодаря все пак. Мисля да тръгвам. - направих опит да се усмихна, но като че ли безуспешен.

- Е, нямам право да те задържам. Благодаря ти за посещението. Ще се видим другата седмица. - казва той, приближавайки се до вратата на кабинета си.

- Да, до тогава. - отвръщам и ставам от стола, взимайки чантата си.

- Довиждане, Алексис. - усмихва ми се лъчезарно. Тръпчинките му излизат на показ и тогава разбирам, че всъщност е доста симпатичен за двадесет и седем годишен мъж в костюм.

-Довиждане. - казвам, като че ли говоря на себе си и излизам от кабинета на Аскам.

Посещението ми днес беше като всяко друго. Разликата е минимална. Стори ми се твърде странно да пита за интересите ми, още повече да иска да види някоя от рисунките ми.

Излизам от голямата постройката, в която се намира кабинета на господин Аскам с бавна стъпка. Не бързам за никъде.
Майка ми трябва да ме вземе след не повече от половин час. Имам време.
Настанявам се точно на стълбите пред сградата без да се интересувам какво ще си помислят минаващите хора.
Вадя от задния си джоб кутия цигари и запалка. Поставям една от тях между устните си, готова да усетя никотиновия дим в дробовете си. Този момент така и не последва.

Черна кола спира на улицата. Прибирам цигарата обратно в кутията след това заедно със запалката - в чантата си.
Вдигам поглед. Подранила е. През предния прозорец на автомобила виждам образа на майка ми.
Дошла е да ме вземе, както обикновено. Изправям се и взимам чантата си. Дали при всякакви моя среща с Аскам идва толкова рано? Тръгвам към нея.
Спирам точно пред предната вратата до шофьорското място. Замръзвам на място и усещам как тишината помежду ни става все по-тежка.
Сигурна съм, че в този момент по лицето ми си личеше раздразнение.

-Е, ще се качиш ли? - пита ме майка ми най-накрая с мил тон. Нещо типично за нея. След смъртта на баща ми се държи с мен като с писано яйце. Разбирам я. Но понякога това е наистина дразнещо.

-Мисля днес да повървя. Благодаря все пак. - отговарям ѝ.

-Сигурна ли си? Мисля, че ще е по-добре да те закарам. - опорства тя.
Мисли, че ше направя някоя глупост.

-Малко ходене пеша няма да ми навреди. Ще се прибера навреме. - уверявам я и се надявам да приеме думите ми като добра причина да ме остави за известно време сама.

-Добре... Но ако се случи нещо искам веднага да ми се обадиш.

- Мамо, на двадесет и две съм вече. Мога да се грижа сама за себе си, още повече посред бял ден. - противоречието в гласа ми определено си личи. Не съм доволна от факта, че все още ме третира като тийнейджърка. Вярно, че още живея с нея, но това не е причина да се държи така.

- Добре, добре. - съгласява се най-накрая тя. - Ще се видим вкъщи. - казва за последно и запалва двигателя на колата.