Devastated

Chapter 55 - Don't let me go

- Сам каза, че сте приятели от години. Няма как да не ти прости. - говореше ми Зак, но наистина ми беше трудно да повярвам на думите му. В момента в главата ми се въртяха само и единствено лоши сценарии. Мразех се затова, че постъпих по този начин, ала не мога да променя нищо, колкото и да искам.

Само кимнах и продължих да гледам в една точка. Бяхме отново на поляната, на която идвахме обикновено вечерта, само че този път беше през деня и ми беше малко странно.

- Знам, че ти е трудно, но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че всичко ще се оправи. За онова момче също не ми повярва, но виж се сега. Отново сте заедно. - видях как ми намигна и това успя да предизвика леката ми усмивка.

- Може би си прав. - отговорих накрая. Не трябваше винаги да гледам от лошата страна на нещата. - Сега като спомена това, ти говори ли с бившия си?

-  Все още не. - въздъхна. И на него не му беше лесно.

- Разбрахме се нещо. - припомних му.

- Знам, обаче... - прекъснах го преди да довърши.

- Без такива. Мина достатъчно време. Предлагам да отидеш да говориш с него днес.

- Луи, не мога. - видях болката в очите му. Знаех през какво е преминал, или поне повечето, но това не означаваше, че нещата не можеха да се оправят. Какво като са били сгодени, но мъжът след това го е напуснал? Както казват хората, надеждата умира последна.

- Напротив. Знам, че ще успееш. - усмихнах му се и го потупах по рамото. - И сега понеже съм добър ще ти дам време до вечерта, след което ще отидеш при него.

Наистина вярвах в него. Беше невероятен човек и не знам как е възможно да не са го оценили. Дано този път късметът да е на неговата страна.

След, може би, още няколко минути успях да го убедя и решихме дотогава да отидем да гледаме някой филм, а след това сигурно щяхме да хапнем някъде преди да тръгне.

Всичко беше страхотно. Успях да се разсея доста и много се радвах, че Зак беше в живота ми. Ако не беше той сега нито щях да съм отново с Хари, нито щях да се смея така. Направи живота ми по-добър и не знам дали някога ще успея да му се отплатя.

- Вярвам в теб! - казах и го прегърнах, след което той се изгуби от погледа ми. Силно се надявах нещата да се оправят. Заслужаваше да бъде щастлив.