Кошмарът | jjk×pjm ✔

002

   - Поне изпий това щом не искаш да ядеш. Намджун ще дойде скоро, не бива да тръгваш без да сложиш нещо в стомаха си. Не ми харесва да те гледам така. - призна блондина с тъжна усмивка на лице, отпивайки нова глътка.

   - Знам. - промълви тъмнокосия, след което отпи от чашата си. - Съжалявам. Все още не мога да спра да мисля за това. Опитах се да пренасоча мислите си в друга насока, но всичко ме връща там. - Чонгкук говореше измъчено, сякаш всички сили бяха напуснали тялото му. По беледото му лице се бяха стекли няколко сълзи, ала той дори не ги усети.

   - Куки... - думите на Сокджин бяха прекъснати от отварянето на входната врата. При тях скоро влезе Намджун, поздравявайки ги ентусиазирано. - Ще продължим по - късно. Хей, Намджун! - поздрави го Сокджин, бузите му, поруменявайки щом гореспоменатия се усмихна широко и трапчинките му заиграха от двете му страни.

   - Хей и на теб! - отвърна на поздрава русокосия мениджър, побутвайки очилата си леко нагоре. - Готов ли си Чонгкук?

   - Преобличам се и идвам. - отговори писателя и се изправи, закрачвайки лениво към стаята си. Намджун подхвърли въпросителен поглед към Сокджин, а другия просто въздъхна тежко, поклащайки глава. Де да беше толкова лесно колкото едно обяснение.
☆☆☆

   Публичното изказване бе преминало сравнително добре. Чонгкук се бе подготвял за него в продължение на месец и бе използвал може би най - силните си защитни средства в краткия дебат след изказването. Оставаха само автографите. Това бяха любимите моменти на младия писател. Обожаваше да гледа лицата на феновете си, да говори с тях, да получава похвали, комплименти, да прекара малко време с тях и да види щастието, изписано по лицата им, щом украси страницата на някоя своя книга с подписа си и кратко пожелание. Харесваше му да задава въпроси на феновете си и да получава отговори, да се държи с тях сякаш са близки приятели. Носеше му безкрайно удоволствие и топлеше сърцето му.
   Но този ден бе различно. Усещаше топлите чувства на феновете си, докато говореше с тях, но нещо му пречеше да отвърне със същото. Всяка една усмивка бе фалшива, всеки един смях бе просторен, всяко едно действие от очите на професионален режисьор щеше да изглежда пресилено, неестествено, дори некачествено. Ала феновете му нямаше кака да знаят това. Умът му бе празен като нотен лист на музикант, изгубил желанието си да композира, мислите му се рееха някъде безцелно в пространството. Бяха навсякъде, само не и там където трябваше да бъдат. Не мислеше за сутрешната случка, всъщност състоянието му не можеше да се определи. Всяка нова мисъл се блъскаше и оплиташе в стара, избледняваха, а после се връщаха с пълна мощ объркващи и неразгадаеми. Вършеше всяко действие машинало изписваше всеки подпис, изричаше всяка дума без да осъзнава какво прави. Трансът, в който бе изпаднал бе дълбок, почти непробудим. Намджун забелязваше неадекватното състояние на звездата си, но не можеше да иде при нея да му каже нищо. Бе строго против правилата да прекъсва раздаването на автографи, освен ако не се случваше нещо застрашаващо живота и здравето на писателя, затова русокосия мениджър стоеше на мястото си, гризейки ноктите си от притеснение и разяждаща го вина. Чонгкук от своя страна не забелязваше нищо около себе си, искаше единствено да се прибере и да заспи. Единствената мисъл, въртяща се в главата му, която той разбираше бе желанието за дълбок, непробуден и отпускащ сън.