The Last But The Best

2.3. Работа

Работа.
Работа. Работа. РАБОТА!
Тази дума общо взето описва живота ми напоследък. След като новият ни албум излезе, с момчетата имаме ангажименти в телевизионни предавания, радиа, интервюта за различни сайтове и къде ли още не. Ангажирани сме от сутрин до вечер и графикът ни е разпределен буквално минута по минута. Обичам да прекарвам време с приятелите си и не мога да кажа, че не ми е приятно по цял ден да сме заедно, но знаете ли от колко време не съм водил нормален разговор със Стела? А от колко време не съм чувал гласчетата на децата ми!
Сутрин ставам преди всички, както и преди, но сега вместо да събудя Джуниър и Дарси и да ги заведа на градина, трябва да се приготвя максимално тихо и да тръгна за поредното интервю. През деня със Стела се чуваме за по няколко минути по телефона, докато пътувам от някое студио към друго, а вечер тя винаги ме чака да се прибера, за да вечеряме заедно. Децата обаче ги виждам едва два пъти на ден и то за не повече от минута: сутрин преди да тръгна и вечер, след работа. Не е истина колко ми липсва да съм непрестанно с тях, да си играем, да ги храня и приспивам, да ми се усмихват и да ми казват "тате" с детските им гласчета.

Тази вечер дори се прибирам по-късно от обикновено. Вечерното предаване, в което бяхме гости бяха ни организирали и среща с около 100 фена и останахме два часа повече от предвиденото, за да се снимаме и да дадем автографи на всички. Звънях няколко пъти на Стела за да я предупредя, че ще закъснея, но не ми вдига телефона и започнах да се притеснявам.

Паркирах и побързах да вляза в къщата, но Стела я нямаше нито в хола, нито в кухнята.
- Сигурно е заспала. - Казах сам на себе си и се насочих към спалнята. Там обаче също беше празно. Това беше доста необичайно, тя винаги ме чакаше.
Изведнъж потръпнах при мисълта за един стар и болезнен спомен...

" - Моля те, бъди тук...
Отворих вратата и влязох несигурно.
- Стела? - Тишина. - СТЕЛА?! - Тишина. Хвърлих багажа си на земята и тръгнах към кухнята. - Скъпа? - Тишина. Излязох в градината и обиколих басейна. - Ехооо? - Тишина. Върнах се в къщата и отидох в спалнята. - Стела? - Тишина. В банята: тишина. В цялата къща една и съща шибана тишина!!!
- Не може да е истина... - Гласът ми отекна в ..... тишината. "

- НЕ, НЕ, НЕ! - Разклатих рязко глава. Невъзможно е това да се повтори. Побягнах към детската стая, единственото място, което все още не бях проверил. Въпреки притеснението ми, отворих вратата тихо, защото малките вероятно спяха.
Издишах звучно в знак на облекчение, когато най-накрая видях Стела. Беше заспала, а от двете й страни Хари и Дарси се бяха сгушили в нея и също спяха. Гледката беше повече от красива, но и в същото време ме накара да се почувствам виновен, че не прекарвам достатъчно време с тях. Те тримата са най-важното нещо за мен, а от толкова време ги поставям на второ място...
Погледнах към часовника, който показваше почти два сутринта и реших да преместя Стела на нашето легло. Не питайте как успях да я взема без да събудя децата, хах. Понесох я към спалнята, но тя се събуди.
- Скъпи, ти се прибра ... - Усмихна ми се сънено.
- Разбира се, че се прибрах. - Върнах й усмивката. - Съжалявам, че закъснях толкова скъпа! След предаването трябваше да се видим със стотина фенове. Предполагам, че си ме чакала дълго за да вечеряме, извинявай още веднъж! - Казах и я оставих върху леглото ни.
- Всъщност не те чаках.
- Не си? - Попитах объркан и изненадан.
- Не съм. Децата бяха доста разстроени и ги успокоявах цяла вечер докато и тримата не сме заспали.
- Какво им има? Добре ли са? - Притесних се, а тя не ми отговори или по-точно се чудеше как да ми отговори. - Стела, те са и мои деца, кажи ми какво им има!
- Мислят, че си избягал от нас.
- Какво?!! - Едва успях да кажа. - Защо ще си мислят такова нещо?
- Защото не са те виждали от месец, Хари. - Отговори ми тихо, а аз все още не можех да повярвам. - Днес в детската градина някакво момиче им казало, че родителите й са разделени и не е виждала баща си от много време. Дарси и Хари последно те видяха преди месец, когато тръгваше за работа, гледат те по телевизията, но така и не видяха да се връщаш вкъщи, уплашили са се. Аз им казах, че ти всяка вечер си тук и че имаш много ангажименти с групата през деня. Мисля, че се поуспокоиха.